Г-н Шопов, след броени дни заминавате в чужбина с постановката „Не е за телефон“. Къде ще я поставяте?
На 14 януари сме в Чикаго, на следващия ден в Бостън, на 17 в Лас Вегас, 21 е Ню Йорк, 22 – Вашингтон, 27 – Торонто, и 28 – Монреал.
Май много време ще сте във въздуха, за да летите от град на град всеки ден?
Да, така ще е. За първи път отиваме зад граница. Организира го Петя Романова, тя прави турнето. Имаше вероятност това лято да пътуваме и в Европа, но остана така. Знам, че тези спектакли пред българска публика се превръщат в събития за българската общност зад граница и че хората ги чакат с нетърпение. Аз също се надявам срещата ни да бъде хубава.
В моноспектакъла говорите по телефона час и 15 минути. В живота ви имате ли случаи да сте говорили толкова дълго?
Трудно водя разговор по телефона повече от 3 минути (смее се). Просто не обичам да говоря по телефон, но се е случвало понякога, особено когато е било служебно. Мога да кажа, че наистина само служебно водя по-дълги разговори. Човек може да каже най-важните неща в рамките на тези 3 минути. Има хора, които много обичат да говорят по телефона, но невинаги им вдигам.
Май се предпазвате от нахалници?
Не точно нахални, но които обичат дългите разговори. Аз не съм от тях.
Кои лично за вас са тези най-важни неща, които си казвате за 3 минути?
Не мога да кажа конкретно, защото зависи от разговора - с кого е и какво имаш да му кажеш, но наистина 3 минути е много време. Вероятно се е случвало да кажа и „обичам те“ по телефона.
Сестра ви Лиза ви режисира в спектакъла. Трудно ли е да работиш с човек от семейството?
Не е лесно. Ние с Лиза работим за четвърти път заедно. Със сигурност няма и да е за последен. Не мога да кажа, че е лесно. Човек много бързо игнорира семейни и приятелски чувства, защото те винаги пречат в работата. Със сестра ми не става веднага да постигнем резултат. В началото и на двамата ни беше трудно, понякога малко нервно, но постепенно намерихме пътя.
Какво ви прави впечатление в публиката, когато излезете на сцената? Обръщате ли им внимание или по-скоро се вглъбявате в играта?
Човек усеща винаги когато е на сцената. Публиката е различна. Извън София е доста по-сърдечна и непринудена, което е хубаво за представления, особено когато са в по-лекия жанр като комедията. Причината е, че по този начин актьорът се ориентира какво се случва. Обратната връзка са реакциите на публиката.
Имало ли е случай да ви дразни поведение на някого от зрителите?
О, разбира се. Нещото, което най-много ме дразни, е, когато на някого му звъни телефонът. Това все още не е надживяно и хората не се научиха. Обикновено са възрастни, които или не знаят как да си изключат мобилния апарат, или забравят. На младите телефонът обикновено е без звук, това съм забелязал. Но изключително дразни това нещо, разсейва и актьорите, и публиката. Не съм спирал представление заради подобно нещо и до скандал не се е стигало. Хората, които са в залата, не са виновни все пак.
Наскоро приключи и суперуспешният сериал „Братя“ по Нова тв. Вашият герой почина, опитвайки да се помири със синовете си. Беше драматично. Сега сте зает с „Не е за телефон“. Театър или кино са ви по-близко до сърцето?
Това са две различни неща, въпреки че са част от една професия. Не може да има избор тук. Поне при мен така се случва, че в различни периоди съм се занимавал повече с едното или другото. Не бих избирал. И двете са еднакво важни. Що се отнася до това кое е по-близо на сърцето ми трудно ми е да отговоря. Ако започна да смятам, няма да бъде вярно. Аз съм се занимавал с кино повече, но театърът е нещо, което много дава на актьора и е важно. Това е важно въобще по пътя в кариерата му.
Режисирате нов филм. За какво се разказва в него?
Филмът вече е заснет. Започна и монтажът. Направен е по текст на Елин Рахнев. Това е едно представление, което е направено преди 3-4 години, но нямаше добра съдба, защото явно не беше достатъчно забавно. Публиката, за добро или за лошо, предпочита представления, на които отива да се смее. Това не е от най-смешните. Още тогава си казах, че този текст би бил много подходящ да се екранизира. Така се случи, че Нели Димитрова направи сценарната адаптация. Кандидатствахме в Националния филмов център, спечелихме и го заснехме. Филмът се казва „Тест“. Трудно мога да разкажа с няколко думи за какво се разказва, но ще опитам, без да издавам много. Става дума за това докъде човек е готов да стигне в името на успеха си и какви жертви е готов да направи.
Вие ли играете в главната роля?
В представлението имаше две роли. И двете бяха главни. В едната играех аз, в другата Асен Бахчиев. Тук в момента играят четирима актьори, така е направен текстът. Това са Боян Арсов от Сатиричния театър – млад и много талантлив човек, Димитър Банкин, Койна Русева, Дарин Ангелов. Аз не играя, а правя филма като режисьор. Не исках да се включа, защото смятах, че е по-добре човек да гледа нещата само отстрани в такъв случай.
Казахте, че филмът няма да е весел. Героите стигат ли до крайности, потъпкват ли себе си само и само за да постигнат даден успех?
Има много тежък, драматичен финал. Не искам да разказвам много, за да бъде интересно. С късометражните филми пътят е малко по-особен. Те са ориентирани основно към фестивали. При всяко положение надявам се, че филмът ще бъде показан на „София филм фест“, мисля, че през март и това ще бъде първата среща с публика. След това не знам как ще бъде.
„В сърцето на машината“ е българското предложение за „Оскар“. Как вие лично усещате филма?
Не съм чул отрицателно мнение за него. Това обаче е нещо субективно. Ако един филм бъде харесван от всички, значи нещо не му е наред. Смятам, че този е един от малкото в последните 30 години, които ще останат в историята на българското кино. Лично за мен с това, че е много добър. Историята, по която е написан сценарият, е страхотна, оттук нататък всичко останало са последствия, които не трябва да се подценяват. Актьорският екип, режисьор, оператор са добри. А това всъщност са компонентите на добрия филм.
Какво се промени според вас от „Вчера“ до днес, препращам и към филма, който до днес е сред най-обичаните?
Не мога да отговоря с първо, второ или трето, но наистина много неща се промениха, много обаче не са. Едно от основните неща, които се промениха, е времето, в което живеем. То е доста по-различно от годините, в които беше направен филмът. Знаете „Вчера“ за какво разказва. Хората също са се променили, но винаги има приятелство и предателство. Това са неща, които винаги ще занимават хората, затова и филмът продължава да бъде актуален.
Имате ли ваш филм, който обичате най-много и ви е най-скъп на сърцето?
Всеки филм в периода, в който е бил правен, е бил най-важен и скъп за мен. Не мога да отделя някой и да кажа например, че „Страстите Христови“ или „Вчера“ са ми били най-ценни, независимо от всичко. Освен това от някои от тях са минали много години. Това също има значение.
Споделяли сте, че е имало период от две години, в които не сте работили. Това личен избор ли беше, чакали сте правилното предложение или не е имало нищо подходящо?
Да, така е. Това беше някаква комбинация от обстоятелства. Избрах да не работя в театъра и да бъда свободен. В началото беше доста трудно. Това не е било да е само тогава. Винаги има периоди, в които човек е на свободна практика и остава без работа. Понякога минават месеци, понякога са по-дълги периоди. Това е рискът да бъдеш свободен. Този риск поех съвсем съзнателно преди доста години.
Виждам обаче, че доста ваши колеги не искат да поемат този риск. Какво мислите за тях?
Всеки има право на избор. Нищо не мисля, никого не съдя, но всеки сам знае кое е най-добро за него. Или си мисли, че знае.
В тази политическа обстановка, когато партиите се борят за власт и редят кабинети – предлагали ли са ви поста министър на културата?
Не бих отговорил на този въпрос поради ред причини точно в момента. Имало е покани в годините, но винаги съм стоял встрани от политиката. Не смятам, че това е нещо, с което трябва да се занимавам. Разбира се, че се вълнувам от това, което се случва, разбира се, че се дразня от това, че едни хора си мерят егото и че държавата влиза от избори в избори, но това е положението.
Какво трябва да се направи според вас, за да се нормализира ситуацията? Виждате, че анализатори прогнозират, че ще става все по-тежко.
Не, няма да става все по-тежко. Просто според мен някои партии при следващите избори няма да влязат в парламента точно поради причината, че хората виждат, че не са готови. Техните резултати са много ясни. Ясно е още нещо – че никой не може сам. Проблемът е такъв, че понякога трябва да се стига и до компромиси. Не може това да е вечна война като Левски - ЦСКА. Политиците се държат някак като запалянковци. Не като футболисти, защото те са приятели помежду си, независимо в какви отбори са. Или ако не са приятели, поне имат уважение един към друг. Нашите политици се държат като агитки, като ултраси. Това няма да доведе до нищо добро. На следващи избори някои партии ще имат по-голям резултат, защото по-малко хора ще отидат да гласуват и ще се случат нещата по един или друг начин.
Голям оптимист сте, г-н Шопов!
Не съм, да ви кажа, защото не харесвам това, което се случва, но смятам, че това ще стане. Аз гласувам, но и разбирам защо хората все по-малко го правят. Точно поради тази причина казвам, че някои партии няма да влязат в парламента при следващи избори и тогава ще осъзнаят, че са пропилели шансове.
Когато ходите по улиците, дори в кварталния магазин, какво виждате изписано по лицата на хората?
Българинът винаги е бил мрачен. Рядко се случва да се усмихне. Това е впечатлението и на всички чужденци, които стъпват за първи път у нас.
И вие рядко се усмихвате!
Нямам много причини за това.
Хората много ви обичат, предполагам, като ви разпознават, и идват при вас. Какво ви казват?
Полагам доста усилия да бъда анонимен, не съм от актьорите, които обичат да се „плакнат“ в народната любов. Не държа да ме разпознават, невинаги е приятно това.
Имали ли сте среща с непознат човек на улицата, която ви е стоплила душата?
Еееее, разбира се, много такива съм имал.
Посочвали сте, че едни от най-важните сфери в държавата са образование, култура, медицина. По тях ли трябва да се работи най-много?
Може би има и куп други, но тези наистина ми се виждат най-важни. Не мога да дам рецепта какво трябва да се направи, защото нямам самочувствието за това. Ако го имах и знаех, може би щях да се занимавам с политика и да бъда по всички възможни екрани. Но както ви казах, не обичам да го правя. Просто нямам нужда от това. И тук не става дума за притеснение. Аз нямам от какво да се притеснявам. Задавали са ми всякакви въпроси, няма какво да ме смути, но наистина нямам нужда от това.
Имате хоби – да снимате хора отдалече. Върху какво се фокусирате – лица, очи?
Да, наистина, но не ми остава много време за него. Понякога ме провокират лица, понякога пейзажи. Винаги съм снимал неща, които са ми интересни, а не такива, които ме дразнят.
Участвате в кинохита „Южен вятър“. Кое е различно при снимките на филм в Сърбия и тук?
Няма нищо по-различно. Ние сме балкански народи, нещата много си приличат. Екипите навсякъде са подготвени достатъчно добре – както техническите, така и творческите. Това са хора, които са работили и в чужди продукции. Основното е добрата история. Това е проблем на всяко кино. Има ли добра история, има добър филм. Това без пари няма как да се случи, но невинаги те са най-важното. Трябва да има добра история.
Има ли роля, която искате да изиграете, а още не сте?
Не. Това е въпрос, честно казано, върху който не мисля. В момента нямам нещо, което да чакам.
Знам, че не обичате да давате интервюта, особено дълги като нашето, затова ви благодаря от сърце, че се съгласихте. Какво пожелавате на себе си и на читателите на „Телеграф“ за празниците?
Всички да бъдем здрави и спокойни, поне доколкото е възможно. Аз съм вярващ човек и смятам, че няма какво друго искаме. Това са най-важните неща.
Това е той:
Роден е на 4 януари 1964 г. в София
Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“
Участва в номинирания за три награди „Оскар“ филм „Страстите Христови“ на Мел Гибсън в ролята на Пилат Понтийски
Някои от най-известните му ленти са „Вчера“, „Любовното лято на един льохман“, „Индиански игри“, „Маргарит и Маргарита“, „Трафик“, сериалът „Братя“, „Южен вятър“, „Кербала“, „Четвърта власт“, „Дървото на живота“ и др. Участва в стотици
театрални постановки.
Има много награди и отличия от фестивали у нас и в чужбина.
Виктория Пенкова
