- Керана, разкажете ни малко за живота преди славата и как се появи псевдонимът ви?
- Не мога да кажа, че виждам разлика по отношение на славата. Може би е някакъв защитен механизъм, в който не обръщам внимание на това. Не съм сигурна кой би искал да бъде известен и защо – това е много голяма отговорност. Трябва винаги да бъдеш най-добрата версия на себе си и не знам доколко аз мога да се справя с това. Никога не ми е било цел – винаги съм искала да правя това, което обичам. Може би сега съм по-щастлива отпреди, защото правя това, което искам – кара ме да се чувствам удовлетворена. А за псевдонима ми – не исках да използвам истинското си име, може би отново за да се защитя от тази „слава“. Това име идва от моята пра-прабаба. Още като малка го бях открила, без изобщо да знам, че се е казвала така. Споделих на майка ми, че ако един ден имам дъщеря, бих я кръстила така и тогава тя ме „просветли“ за пра-прабаба ми. Явно това име само е намерило пътя си до мен.
- Помните ли първото си излизане на сцена?
- Със сигурност е било по училищните изяви. Когато гледам детските си касетки, се чудя защо ми е отнело толкова време да се занимавам с това, което правя сега, защото то просто си личи. Аз съм това малко дете, което, като има училищен празник, стои отстрани и суфлира стихчетата на всички останали и се ядосва, че не ги казва то. Бях в музикална паралелка, за което съм много благодарна на родителите си. Свирих на цигулка, нотно грамотна съм и все още свиря на пиано. Още от малка учителките ми забелязаха, че съм артистична, и така участвах на почти всяко едно училищно представление. И ми харесваше да го правя.
- Живо ли е още „детето“ във вас и къде се проявява най-много?
- Опитвам се да го пазя, смятам, че е важно всички да го правят. Много е интересно, че когато наблюдаваш едно дете, можеш да разбереш в какъв възрастен ще се превърне. Когато сме малки, ние не сме обременени, а правим нещата, които ни носят истинско удоволствие. Не ни интересува дали това, което правим, е обществено прието, дали е престижно или ще бъде финансово обезпечено. Някъде по пътя си загубих това дете и се занимавах с неща, които не исках да правя, а и не бях добра в тях. Отне ми доста време да се върна към него, да не му изневерявам и да му давам това, което иска. Мисля, че ако всички обръщаме повече внимание на това „дете“ в нас, ще бъдем много по-добри – както към околните, така и към самите себе си.
- Винаги ли сте имали увлечение към театъра и как попаднахте в тази среда?
- Често ме питат как се чувствам, след като съм открила голямата си любов – музиката. Истината е, че моята голяма любов е цялостно сцената. Разглеждам го като едно цяло – затова и много харесвам мюзикълите, защото там пееш, танцуваш и играеш. Театърът винаги е бил нещо, което много ме е интересувало и е абсолютно естествено продължение на моята кариера. Случи се супер случайно, както и всичко останало. Емил Марков се свърза с мен за постановката „Всяка първа сряда“. След като ми обясни всичко, аз го попитах: „Ама нали знаеш, че аз пея?“. Той ми каза, че е много добре запознат с това, което правя, и е твърдо убеден, че ще се справя. Всъщност той вярваше повече в мен, отколкото аз самата, и така се мобилизирах и си казах, че няма да го разочаровам. След това дойде и другата постановка – „Горчиво“, в Младежкия театър „Николай Бинев“, за което много се радвам и се надявам да продължи и занапред.
- Във връзка с това – наскоро се върнахте от обиколка в Англия. Как ви се стори публиката там?
- Публиката беше прекрасна. Има случаи, в които хората отиват на дадено мероприятие, за да си докажат, че няма да им хареса. Е, тази аудитория беше точно обратното. Те бяха дошли, за да им хареса, да се забавляват, да си прекарат хубаво. Реагираха още от първата секунда на представлението и беше изключително приятно за нас да играем пред тях. Те бяха абсолютно въвлечени в цялата история, реагираха на смешните неща, възмущаваха се на други – бяха част от самия спектакъл. Бяха жадни за нещо българско – благодарни, че сме им дали това нещо, макар и малко, което им дава почва под краката.
- Как се създаде групата „Керана и Космонавтите“?
- Това също се случи съвсем случайно. Никога не съм си представяла, че ще имам група. Понякога се шегувам, че ако знаех какво е, сега изобщо нямаше да имам. Понякога не знаеш нещата до какво ще те доведат – ходех на рисуване и си подготвях портфолио, за да кандидатствам нещо, и така се случи, че попаднах на тези хора. Това беше проектът, на който съм възлагала най-малко надежди. Първоначално подходих с предразсъдъци, но това е нещото, което най-добре се разви и ми даде свобода – във всякакъв аспект. До ден днешен това е главното нещо, с което се занимавам, и съм изключително щастлива, че срещнах тези хора – те ме карат да се чувствам по-малко сама. Освен това и заради тях започнах да пиша, тъй като преди това не пишех песни. Не съжалявам за нищо и ще се боря тази група да я има още дълго време.
- Кое е най-интересното или абсурдно място, на което сте пяла?
- Много са, но в момента се сещам за две – на пейнтбол игрище, където нямахме ток и не бяхме озвучени (смее се). Също така наскоро пяхме на една сватба, на която се изваля порой. Едвам успяхме да скрием инструментите под чадъри, като включително китаристът и басистът от време на време ги удряше ток. Все пак това не попречи на никого да се забавлява – гостите бяха боси, макар и в костюми, а и за нас беше изключително приятно. Определено една от най-запомнящите се сватби, на които сме свирили.
- Имате ли някаква мечтана колаборация, дует или нещо подобно?
- Единствената колаборация, която имам, е с Васко Василев. Не съм мислила за други, защото и за самите артисти, които си представям – самата аз не си вярвам, че ще мога да колаборирам с тях. Но тази с Васко Василев наистина е такава, която съм искала да направя. Както казах – като малка свирех на цигулка... много лошо (смее се). Още тогава баща ми споменаваше името му и винаги съм го гледала като някакво недостижимо светило на другия край на света. Мозъкът ми все още не може да побере, че съм била с този човек на една сцена. Това за мен е едно чудо, което ми се е случило.
- Кое ви носи най-много удовлетворение или адреналин – телевизията, музиката или театърът?
- Телевизионните формати определено не ми носят никакво удовлетворение. Винаги, когато съм участвала, е, защото е трябвало, а не защото съм искала. Не говоря за това да съм водеща, а за триминутните изпълнения. Извадена съм от контекста и не го чувствам като нещо, което правя за изкуството. Винаги много се притеснявам и не успявам да го надскоча. Обичам да съм на сцената, на концерт и да общувам с публиката – сякаш се познаваме. Когато имам само три минути, аз самата не разбирам какво ми се случва. А когато разполагам с два часа, дори и да съм притеснена, то някъде по пътя отшумява.
- Каква е Керана извън сцената? Какви са вашите хобита и с какво „презареждате“?
- Обичам да спортувам – това изключително много ми помага. Хората смятат, че спортът е, за да поддържаш физическо здраве, но аз смятам, че преди всичко е за психическото. Аз съм много състезателна и когато отида на тренировка, съзнанието ми може да си почине от всички неща, с които се занимава, и така да се каже – малко да се „изключи“. Фокусирам се върху упражненията си, не мисля за ежедневните си проблеми и след това се чувствам много удовлетворена. Освен това възпитава дисциплина, което също е много важно. Много обичам и да чета книги – винаги правя това, преди да си легна. Научната фантастика много ми харесва, тъй като ми помага да избягам поне за малко от нашата реалност.
- Какво предстои и можем да очакваме от Керана?
- Връщаме обратно „Евита“ – първия мюзикъл, в който съм участвала, и много се радвам, че отново ще го играем с новите похвати и опит, които съм натрупала до момента. С Емил Марков продължаваме нашето турне из Европа – ще посетим Париж, Манхайм и Мюнхен. С Космонавтите работим върху трети албум, в който опитваме само нови неща. На всички ни е трудно, но ако не друго, опитът ми показва, че ще доведе до промяна. Предстои ни участие във Варна на 22 октомври, както и голям концерт през ноември. Също така и „Злосторница: Част втора“, която вече сме озвучили и нямам търпение да отида и чуя песните, които сме направили.
Александър Пашов
