- Г-н Маринов, правите три концерта в НДК един след друг на 28, 29 и 30 ноември, как се случи това?
- Ако, живот и здраве, минат добре, както вървят и продажбите (билетите привършват), концертите, които съм имал в зала 1, ще станат 30. От години ги правя по два. Миналата година се разпродадоха билетите за не повече от 20 дена. Тогава ме поканиха от ръководството на НДК да ме молят да направим трети концерт, че телефоните и офисите са прегрели от хора, които търсят билети. И си казах още тогава, че щом има такъв голям интерес, ще опитаме да направим и три концерта. На мен не ми допада зала „Арена София“, там имах концерт с огромен успех, но много от условията в залата са неуважение към публиката. Да започнем с паркоместата, които са 1400 при 14 000 души. В залата има изместване на звука. Последните хора са на разстояние 350 м и могат да те гледат само и единствено с екран. Те не виждат реално какво се случва на сцената. А и разходите са невероятно големи. Там се гради нова сцена, едва ли не като ново скеле. Българските звезди се стремим да се покажем възможно най-добре. Световните звезди идват с името си на два пъти по-скъпи билети, при нас е малко по-различно. Има и по-дребни неща като няколко екипа линейки, пожарни, охрана и т.н. Разходите се качват до неимоверни условия. И това също ме накара да опитаме три концерта в НДК, които много добре се продават.
- Откъде намирате тази енергия? Зная, че и в най-малката зала, и в най-голямата, като 1 на НДК, се раздавате докрай, буквално сте вулкан на сцената?
- Не върви да се хваля. Много обичам това, което правя, много обичам музиката, която създавам! Дори сега да се изсипят милиони върху главата ми отгоре, пак бих продължил живота си по същия начин. Колкото и проблеми да имам, колкото и да си задавам високи цели да притежавам техника, камиони, да управлявам екип с много хора, счетоводство, кредити, лизинги... Всичко това е един огромен ангажимент. И никой не го прави. Моите колеги разчитат на участия, направят четири-пет концерта. Такива като Лили Иванова и „Ритон“ опитват да правят турнета и пътуват, но са единици. Много пъти си казвам, че реално ще ми е по-лек животът и по-голямо спокойствието без това. Но всеки път изборът е това, което съм мечтал да правя – сцената, оркестърът, качествената апаратура, LED екрани, предразполагане на публиката с много безкомпромисност. И тогава идва онази обратна връзка, която всеки път ме кара да продължавам, да бъда още по-качествен, да надживея проблемите. Ето, сега имаме 6 предварителни предпремиерни концерта от 13 до 18 ноември в Трявна, Севлиево, два в Троян, Тетевен и Червен бряг. Много си обичам работата и не ми тежи. Това, че нямам личен живот, рефлектира най-вече върху моите близки. Да не говорим, че нямам време за моите любими внуци. А и да не отваряме скобата, че никъде не пускат моите песни по радиата.
- Защо се случва така?
- И аз им задавам този въпрос, никой не ми отговаря. Мисля, че са други, глобални проблеми за недопускането на българска музика с добра литературна основа, с литературен български език, с правилно изричане, без прозодии. Тава са неща, които според мен се игнорират умишлено, защото възпитават. Търся причина, говорил съм с всички ръководители. Боли ме много, приел съм го. Но чрез концертите някак си успявам да компенсирам липсата на интерес към мен от радиата.
- От новия албум чух само две песни - „Лесен за обичане“ и „Целувай и не говори“, но смятам, че са сред най-добрите неща, които сте правил. Разкажете за този албум?
- Албумът се нарича „Лесен за обичане“. Говоря за него като за последната любов, защото сега съм го създал, сега съм го изпял, някак си съм субективен. Но наистина мисля, че е много хубав. Близките ми хора, които са го слушали и се броят на ръката на пръстите ми, също казват, че е най-хубавият. Песните са 14, а не 12, както е стандартното. Излиза и на USB, което не е правено от български поп изпълнител – на флашка и паралелно на диск. Флашката е с много повече възможности да се слуша у дома, в колите, навсякъде. Успяхме да направим много хубав звук, мастерирането – също. Екипът - композитори, поети, всички са хора, на които разчитам от дълги години. Да не говорим, че с Красимир Гюлмезов, който е автор на две песни, Светослав Лобошки е автор на четири, работим заедно и те са основни музиканти в оркестъра, с който пътувам.
- А има ли нещо вярно, че Веселин Маринов се връща към мелодичното рок звучене?
- Има! Малкото рок звучене в песните идва от двете ми години работа с оркестъра. Откакто сме с бандата, самото звучене на китарите, барабаните, дори в работата по аранжиментите, винаги съм искал малко повече рок, дори в популярните песни. Настина, песните са в характерния ми стил, но има и едно леко рок звучене.
- Сякаш сте от малкото изпълнители, които държат винаги да имат много силен текст?
- Текстът е много важен. Не подценявам нищо, всичко е важно – и аранжиментът, и изпълнителят, и композиторът. Всеки един компонент е важен, защото това са четири елемента да се създаде една песен. Имам закалката от работата си с Тончо Русев. Маестрото беше онзи човек, който промени цялата ми кариера, целия ми живот. Изпях може би около сто негови песни. Той ме срещна с Евтим Евтимов. И с него станахме неразделни приятели. Скоро ще имам концерт в Петрич, посветен на 90 години от рождението на бате Евтим. Имам посветени на мен стихове, безкрайни нощни пътувания с тях из България. Тончо Русев ме срещна с поети като Павел Матев, Иван Радоев... Хора, с които съм общувал и не съм си представял, че дори мога да се докосна до полъха на техния дъх. Тук е зародишът на отношението и желанието ми литературната основа на песента да бъде правилно изречена, изказана без грешно изричане на думите. Неправилното изричане на нашите думи, неправилното поставяне на гласната е масово, говоря за определени изпълнители. Текстът вече не е засегнат като основа. Но всеки си обича неговата музика и смята, че е правилната.
- Имате ли нещо, което помните особено ценно от Тончо Русев, от Евтим Евтимов?
- Всичко, което съм изживял с тях, е урок от живота, който няма как да научиш от друго място. Аз хванах тяхната лебедова песен. През 90-те започнахме много пряка работа. Това са повече от 10 албума с 12 от 12 песни на Тончо. Стиховете повечето бяха на Евтим Евтимов и на другите големи автори. Това няма как да не влияе. Тончо казваше, че най-добрата импровизация е добре репетираната. Много е важно човек да бъде добре подготвен.
- Остава ли ви време за внуците близнаци?
- Те слушат моите песни, дори като пътуват в колата с дъщеря ми и зет ми. Обаждат ми се и ми разказват как не искат други изпълнители, а дядо. Естествено, „Лятна жълта рокля“ им е любимата. Малкият Веско е много емоционален, а Цвети е по-спокойна, тя е едно прекрасно момиченце. Веско е живото копие на дядо си. Много обича да пее и го прави много хубаво. А като им отида на гости и си играя с тях, все моите песни си пускат. Опитваме се тази година за пръв път да дойдат на мой концерт, в зала 1, много се вълнувам. Нагласили сме ги до пътеката, за да могат да излизат. На три години са и е малко рисковано, все ще искат да бягат по пътеките. Няма да дадат възможност на родителите си и те да слушат като хората. Аз лично много се вълнувам, че те ще са там и че ще доживея мига внуците да ми подарят цветя.
- Не иззе ли политиката шоуто от хората, които умеят да го правят?
- Не са го иззели. Разочарованието не е шоу! А то е най-голямото нещо, което се случва в последните години в хората, в моите познати, лично у мен. Някак си поевтиня политиката в последните години. С тези безкрайни избори, с този пазарски начин на говорене, с обидите. Много съм разочарован.
- Има ли надежда?
- За мен целият свят, цяла Европа тъне в много трудни моменти. Това, че Стара Европа се напълни с чужди хора от цял свят, създава напрежение. Тези конфликти! Всеки ден някъде нещо се случва. Като че ли България стана най-спокойното място в Европа. С това си обяснявам и многото българи, които се прибират от Европа. Казват, че в Европа не е по-добре, отколкото у нас. Европа забуксува – Франция, Германия... Дойче банк бе на косъм да фалира. Социалната система е на кантар. Пълно е със злоупотреби, с хора, които не работят и само изстискват каквото има. Европа е в много трудно положение и не знам изходът какъв ще бъде и как ще се случи. Засега не сме привлекателното място за всички тези хора от Изтока, които търсят по-добър живот, а и ние все още не им го даваме. Но това ще накара много наши сънародници да се приберат. България засега е един оазис и горе-долу животът върви. Пътувам с колата си всеки божи ден и никога не е имало толкова много камиони по пътищата. Във Велинград в петък вечер не можеш да намериш хотел, лятото - опашки за Гърция. Петък и събота Банско е пълно. Значи хората имат заетост, вървят нещата и не са така отчайващи. И ако малко в политическия ни елит спрат да се дращят един друг, да се погледнат... Както е в една Гърция – карат се, карат, но има национални приоритети, които са еднакви за цялата държава, за всички партии и там няма караници. И ако това се постигне, животът ни ще се подобри.
- Много държите на националното и на концерти го изтъквате.
- Всичко е заложено още от образованието ми, от родителите ми, от начина, по който съм израснал. Имах едно неповторимо детство. Получих всичко, което трябва да се даде на едно дете. Учителите, които са ме учили, бяха много добри. Системата на учене тогава възпитаваше в родолюбие, а сега всичко се оплюва. Виждате, в една Америка, която има 250 години история, всичко се възхвалява. В Турция са взели гръцката история, създават нови митове и илюзии, възстановяват почти несъществуващи паметници и се върви напред към едно идеализиране. А у нас е обратното – всеки ден съсипваме историята си. Някакви факти, които унижават всеки един герой или битка, че била провокирана не от това, а от друго. Някъде се губят нещата в този наш манталитет да бъдем негативни. Израснах във времена, когато ни учеха да се гордеем от нашата история, от победите на нашите царе, особено от войните, които България е водила за обединение, от големите личности, от генералите, от цар Борис Трети, от генерал Вазов... Хора, които са за възхищение. Но всичките войни, които сме загубили, са били само на дипломатическия фронт. Герои са българските войници! Как от Аржентина, от Чили, от Америка, откъде ли не се връщат българите да се бият на фронта, за да освободим всички български територии, с които граничим. Но идват и вечните грешки на политиците ни. При мен родолюбието е изведено напред. Не мога да живея в чужбина. Не мога да отида на почивка в чужбина за по-дълго време от седмица. Живял съм по три-четири месеца в Германия, без да се прибирам. И само като видех български спортист, ревях като дете. Такива като мен нямат работа по чужбините. Съвременният свят е различен. Вече няма гозбите на баба, всичко е полуфабрикати. Няма ги ония китни къщи по селата, където ми мина детството, с цветята, с доматите, с краставиците, с гроздето. Няма ги децата, които се връщаха и по цели лета играехме в царевицата. Всичко си отиде. Всичко е вече страшно! Израснах във времена, когато една жена дори в три часа през нощта я беше страх, като се прибира, само да не стъпи накриво с обувките. Сега не може да оставиш никого по късните часове и да не се притесняваш. Всичко отвсякъде е страх и страх!
- На кого сте кръстен, на дядо си ли?
- Не, брат ми е кръстен на дядо ни. Дядо Марин е една много емблематична личност в нашия род. Много голям човек, който е съхранил семейството ни през годините. Двама от първите му внуци са кръстени Марин. А аз съм кръстен на една леля Веска като второ дете. Тя умря много рано. Изобщо, като изключим майка ми, която вече гони 91 години, всички много рано гаснат в нашия род. Бях малък, когато дядо Марин си отиде – 8-9-и клас. Не можах както брат ми да играя с него, да му се радвам, да бъда с него. Но помня от него, че ми казваше: „Човек трябва така да живее, че да може да гледа хората в очите, когато минава край тях!“.
Това е той:
Роден е на 4 август 1961 г. в Полски Тръмбеш
Занимава се с музика от седми клас – първо е барабанист на ученическа група, а по-късно е вокалист и композитор на бандата. През есента на 1981 г. е поканен за вокалист в рок група „Импулс“
Първия си самостоятелен концерт изнася в Софийската опера. През 1983 г. завършва Естрадния отдел на Консерваторията в класа на Петър Димитров заедно с Ваня Костова, Георги Христов, Нели Рангелова, Диана Дафова, Богдан Томов
През годините се превръща в един от най-обичаните български изпълнители. За 40 години е издал 30 самостоятелни албума, които са с рекордни продажби. Последният е „Лесен за обичане“. Прави серия от концерти за представянето му, сред тях са и три последователни в зала 1 на НДК на 28, 29 и 30 ноември
Има два брака зад гърба си и дъщеря Йоана от първия
Георги П. Димитров
