- Г-н Карабашлиев, „Рана“ излиза година след последната ви книга, но си личи, че е плод на доста по-продължително проучване. Как дойде вдъхновението да напишете романа?
- Не знам как идва вдъхновението, но разбирам, когато е тук. Тогава правя всичко, което е по силите ми, да го заслужа.
- Заглавието „Рана“ предварително ли го бяхте измислили и защо решихте да бъде в единствено число или пък да няма към него някакво прилагателно? Макар че става въпрос за физическа рана още в началото, но душевните може би са по-силни?
- Всяко заглавие при мен идва едва когато завърша ръкописа, върху който работя. То е някъде в написаното между началото и финала, но често самият аз не го виждам до самия край. И „Рана“ не беше изключение – имах войник с физическа рана, който опитва да спаси живота на дете, но имаме и друга, голяма, душевна рана, а имаме и огромна, национална, колективна рана. Тези рани се събраха в заглавието.
- Има, може би втрещяващи за част от читателите, моменти, когато българите са принудени да воюват с руснаците и румънците, с тези, които са ги освободили само преди няколко десетилетия.
- Да, за много хора (включително за мен) не е лесно да се изправят срещу историческата истина – че руснаци и румънци се превръщат от освободители в зли врагове на България. Но се оказва, че българинът обича повече своята свобода достатъчно силно, за да се изправи срещу тях, да се бие отчаяно храбро и да победи. Началото на премълчаваното стихотворение на Иван Вазов от септември 1916 г. успява в няколко думи да предаде настроението:
„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?“
- Сякаш с този роман се опитвате да запълните липсата на памет, която историците не са ни давали в продължение на десетилетия. На какви исторически факти се базира „Рана“?
- Вижте, аз опитвам да напиша една добра история. Ако съм увлякъл читателите в нея, ако ги развълнувам – значи съм свършил нещо прилично. Ако книгата ми успее да ги накара да се заинтересуват повече от историята ни – чудесно. Приложил съм библиография и източници. Но най-радостен бих бил, ако знам, че съм запалил интереса им към свое проучване в собствената си родова памет.
- Покъртителна е историята с малкото момиченце, наред с красивата любовна тема тя дава смисъл на романа, но как всъщност се появи идеята за тази история с детето?
- По време на всяка война страда цивилното население, жени остават без мъжете си, деца остават без родителите си, майки без синовете си. Тази конкретна нишка е свързана с една семейна история или легенда – в началото на осемдесетте някъде се оказа, че моята баба има румънска братовчедка, която едно лято дойде и потърси роднините си. Оказва се, че тя е всъщност българка, но като невръстно дете родителите й загиват през войната от 1916 г., тя е отведена в Румъния и отгледана от румънски офицер, който по-късно й разказва откъде е, и тя се свърза с българските си роднини… нещо такова си спомням. Имаше много въпросителни у мен тогава, много неотговорени въпроси. Това четиригодишно дете с убити родители в романа ми има нещо общо с тази история.
- В романа има моменти, когато и най-коравото сърце се размеква, смятахте ли предварително, че ще направите нещо, което да кара читателя да рони сълзи?
- Във всяко нещо, което започвам да пиша, аз тръгвам към нещо неизвестно. Знам горе-долу посоката, в която трябва да се движа, но толкова. И както моят герой Сава Сотиров опитва да намери пътя към своите и да спаси момиченцето, така и аз опитвам да намеря пътя към сърцата на читателите. И никога не съм сигурен, че ще го намеря. А и не вярвам, че един писател предварително може да си науми да накара някого да „рони сълзи“ и да го направи. Има магия в тези неща. Ако предварително си си наумил да разплачеш някого, най-вероятно не си никакъв творец…
- Едно от най-кошмарните описания е кратко и сухо, за жените в Македония, когато са изнасилвани и убивани поред. За жалост това не е плод на фантазия?
- Не е.
- Лично на мен в началото „Рана“ ми заприлича на „Под игото“ с ентусиазма и устрема, в който се впускат българите, с успехите и после всичко е разбито на пух и прах. Защо не можем да научим уроците си от историята?
- Приемам това като комплимент, все пак „Под игото“ ми четеше на глас майка ми, преди да мога сам да чета, заедно със „Записките…“ на Захарий Стоянов. Но дали можем да учим уроците от историята? History teach us nothing – пее в една своя песен Стинг. И е прав – „Историята не ни учи на нищо“. Но ние можем да учим от историята.
- Паралелът със съвремието се натрапва, имаме ли шанс този път поне да вървим в по-положителна посока?
- Да. Имаме. Просто посоката я определят водачите, а ние (уж) определяме тях.
- Около нас върлуват войни – в Украйна, в Близкия изток, как така се случи, че темата за войните отново е актуална като съвремие?
- Войните, които се водят сега, са несравними по мащаб с тоталната унищожителна Втора световна война, както и с всеобхватната Първа. Но самата идея, че днес все още има войни, е нелепа. Те са най-вече там, където на власт са изостанали модели на мислене и тиранични режими. И лекотата, с която тези режими започват войни, е доказателство, че те не могат да понесат тежестта на мира.
- В съвременния свят сякаш има реални граници между черното и бялото, между доброто и лошото, защо решихте в „Рана“ да няма врагове, освен когато са на фронта? Дебелянов казва, че мъртвият не ни е враг, вие отивате още по-далеч с това, че всички сме първо хора.
- Не съм съгласен, че в съвременния свят „има реални граници между черното и бялото, между доброто и лошото…“. Такива граници има в истински свят. И аз ги изповядвам, защото знам, че клавишите на пианото ми са черни и бели, небето навън е високо, а водата в чешмата е мокра, знам, че да лъжеш е лошо, а да казваш истината е добро… Но от доста време насам съвременният, постмодерен свят прие, че всичко това е относително, и започна да заличава тези граници първо във философията и изкуството, после в културата, естетиката и политиката, а сега вече и в науката (което е най-притеснително). Живеем в свят на постистина, в който вече няма значение какво казваш, защото не това е важното, а ефектът, който казаното ще предизвика. Изличаването на разликата между добро и зло води до култура, която изключва фундаментални човешки ценности. И войната прави именно това – тя принуждава едни човешки същества да убиват други човешки същества, да вършат смъртни грехове, уж в името на нещо велико. Стихотворението на Дебелянов препрочитах много пъти, докато пишех „Рана“. Често си мислех за този изключителен поет, за всички онези млади, недостигнали зрялост, удовлетворение, признание млади български момчета, загинали тогава. Мисля и за жертвите днес, стотици хиляди животи, пропилени заради тирания, заради религиозна пропаганда и политически лъжи. Знам от историята, че рано или късно доброто побеждава. Дано е по-рано.
Това е той:
Роден е на 14 април 1968 г. във Варна
Учил е в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“
Всичките му книги - романи или сборници с разкази, предизвикват интереса на критика и публика. Романите му са „18% сиво“, „Хавра“, „Опашката“. Сборниците са „Кратка история на самолета“, „Откат“, „Симетрия“, „Не толкова кратка история на самолета“ и др., повестта „Жажда“
Автор е на пиесите „Аутопсия“, „Неделя вечер“, „Откат“, „Лисабон“
Удостоен е с титлата почетен доктор на Шуменския университет.
Има три дъщери от две различни жени.
Живял е и творил в Щатите, от 2014 г. се връща у нас и живее в София
Главен редактор е на издателство „Сиела“
Новият му роман „Рана“ е определян и от критика, и от читатели за най-доброто, сътворено от писателя досега
Георги П. Димитров
