Д ве жени, свързани по особен начин, се оказаха в България при корените си по едно и също време. През седмицата тук гостуваха, по покана на Френския културен институт и на Института „Сервантес“, две братовчедки от сефарадски фамилии, които не се познават лично. Франсоаз Канети, племенница на Нобеловия лауреат Елиас Канети, роден в Русе.
И Софи Бехарано, нейна братовчедка, мексиканска писателка, разказала в книгата си „Морската градина“ изумителната история на баща си Алберто, роден и израснал във Варна.
Семейство Бехарано
Бабата на Софи, София, е братовчедка на Елиас и като деца двамата играят в двора на семейната къща на Канети в Русе. След това семейството емигрира на Запад, а фамилията Бехарано се мести във Варна. По-късно, с много перипетии – в Мексико.
Франсоаз, племенница на нобелиста Елиас Канети: Винаги сме смятали чичо ми за гений
Детството на Алберто преди Втората световна война преминава в Морската градина, това прекрасно кътче за игри, мечти, мистерии и спомени. Днес, на 88 години, той продължава да се смята за българин. Не е забравил езика на родната страна.
И Софи, и Франсоаз казаха едно – колко много, дълбоко са благодарни на българския народ. Колко уважават неговия подвиг, на всеки обикновен човек, благодарение на който 50 хиляди души оцеляват от лагерите на смъртта.
Хубаво е понякога да се виждаме през очите на другите и да ценим това, което сме.
- Софи, знаете ли нещо на български?
- Най-важната дума – благодаря. Също някои други – лютеница, гювеч, мартеница.
- Баща ви повече от половин век живее в друга страна. Запазил ли е българския си език?
- Да. В момента, в който стъпи в България, заговори на български и на всички обясняваше – аз съм българин, това е моето семейство. Бяхме тук всички заедно, цялото ни семейство, през 2008 г. Много ме боли, че сега, на това така важно за нас пътуване, той не е до мен.
Бехарано подарява книгата си на Симеон Втори
Но вече е на 88 години, на колкото е и цар Симеон. И подобно пътуване не му е по силите.
- По стечение на обстоятелствата тези дни бе и премиерата на филм за царя. И той като баща ви остава емигрант в душата си и най-скъпите му думи са за България.
- О, така ли? Не знаех за филма. Срещали сме се с царя и той има моята книга.
- А и в деня на нашето интервю правнучката на Елиас Канети е в Русе. От книгата ви разбрах, че вие сте братовчедки.
- Да, какво съвпадение. Моята баба София е била братовчедка на Елиас.
- Разкажете ми за първото ви идване в България.
- Това не бе пътуване, а жизнен опит. Да бъда на всички места, за които от малка съм слушала в разказите на баща ми. Макар че е заминал за Мексико на 11 години, той си спомня абсолютно всичко точно. Адресът му във Варна – бул. „Мария Луиза“ 15. Беше прекрасно да бродим по всички тези улици, навсякъде, където влезехме, започваше да говори на български, целият му „архив“ се отвори и обясняваше, че е българин и е дошъл в родината със семейството си. Това бе едно пътуване с много сълзи, огромен катарзис.
- Тогава ли Алберто се завърна за първи път?
- Не. Бе идвал с майка ми през 1975 г. с цел да помогне на семейството, благодарение на което са оцелели, не са умрели от глад по време на престоя си в Преслав (там бабата на Софи – София, и двамата й невръстни синове са изселени от Варна като евреи – б.р.). Да върне добрината, да се отплати на тази българска фамилия. Но когато дошло време да отпътуват обратно за Мексико, го задържали от Държавна сигурност. Питали го защо има мексикански паспорт, в който пише, че е роден в България. Как е излязъл от България по време на народната власт. Затворили го в отделна стая, разпитвали го, карали го да говори на български. Това е било много, много трудно за него. Бил е травматизиран. И нека споделя нещо много силно – казал на майка ми, че ако е трябвало да остане тук, е щял да се самоубие.
- Да, в добрината си Алберто не е знаел, че на хора като него тук се казваше „невъзвращенци“, „избягалите“ от страната след Девети. А властите не са си дали сметка, че той е съвсем друг случай – човек, едвам отървал лагерите на смъртта.
- Разбира се, и той е дошъл да поблагодари и да помогне.
- Може би тук е мястото да разкажем как е напуснал България през 1948 г., което е описано в книгата ви.
- Да, това става като по чудо. Дядо ми Ефраим ходи много пъти от Варна до София да моли за паспорти във външно министерство след 9 септември 1944 г. и естествено – не ги получава. Половината ми семейство е емигрирало в Мексико преди началото на войната. При едно от пътуванията до София дядо случайно среща на улицата свой стар приятел, евреин, на когото в миналото е помагал. Той вече работи на висок пост при комунистите. И на откъсната хартийка, на улицата, написва бележка до тогавашния външен министър. И семейството ми получава така мечтаните паспорти и визи за Мексико. Разбира се, следват още много перипетии, описани в книгата.
Дядо Ефраим и баба София на колела във Варна през 30-те
Но след случая от 1975 година, когато през 90-те и по-късно го молех да дойде с мен в България, той отказваше. Беше го още страх. Десет години ми струваше да го убедя и в крайна сметка, когато дойдохме през 2008 година, първите дни бе страшно нервен. Чак после постепенно се успокои. И се разхождахме из Морската градина във Варна, седнахме на същата пейка до Морското кaзино, където той е седял като дете и си играел на диригент на оркестъра, който всяка вечер свирел там на откритата сцена. Невероятно беше.
- Дадох си сметка, когато прочетох книгата ви, че баща ви продължава да бъде българин.
- Да, така е. Винаги се е чувствал част от България. С носталгията по така щастливите му години отпреди войната.
- С какво се занимаваше в Мексико?
- В началото, когато пристигнали, нямали абсолютно нищо. Живеели със семейството на баба ми. Дядо ми Ефраим продавал разни неща на улицата. Постепенно успели да създадат в столицата, където винаги сме живели, фабрика за дантели и бродерия, която става най-важната в този бранш в цяло Мексико. Така баща ми от малък работел с дядо ми. И никога не успял да завърши цялостно образование. Но преди осем години, през 2017 г., когато фабриката затвори окончателно, той остана у дома без нищо за вършене и беше много тъжен. Страдаше за това, което е било животът му. И аз един ден, когато отидох да го видя, му предложих да се занимае с това, което е искал през целия си живот и не е имал време, защото е трябвало да работи. Да следва в университета. Той бе много сюрпризиран – но аз съм на 80 години! Аз му отговорих – какво от това!
И така той се записа в университета в Мексико сити, където и аз съм се дипломирала, а също и моите деца. И след две години получи диплома по две специалности – „История на Мексико“ и „Изкуства“. И на дипломирането го избраха той да изнесе словото от името на студентите.
- В книгата си сте написали един прекрасен предговор за благодарност към нашия народ от цялото ви сърце. Разказът ви показва България и българите през очите на баща ви. А вие, Софи, как ни виждате през вашите очи?
- Аз съм много повлияна от него, от разказите му. Винаги подчертавам, че книгата ми не е просто поредната за Втората световна война, а един необикновен разказ, който излиза от общопознатото. Всички знаят какво се е случило в Полша, в Югославия и никой – какво се е случило в България. А тук се е случило най-важното – спасени са 50 хиляди души.
Но все пак нека споделя, че сега виждам разлика с отпреди 17 години, когато бях тук за първи път. Чувствам ви по-спокойни.
- Да, защото животът стана по-добър.
- Да, именно. Преди 17 години като че ли се чувстваше повече онова, през което бяхте минали – между войната и комунизма, два много важни исторически момента. Хората бяха по-агресивни. Като че ли слагаха един щит пред себе си. А днес съм много доволна, че сте станали по-отпуснати, по-спокойни.
- Какво ще разкажете на баща си, когато се завърнете от сегашното си пътуване?
- Първо ще му кажа колко много ми е липсвал. Но също така – че неговият народ ме е приел с отворени обятия, с много любов, както и че неговата история продължава да е жива и да предизвиква сензация. Впечатли ме изключително много лично мен.
- Продължавате ли да общувате в средата на еврейската, на сефарадската общност в Мексико?
- Да, разбира се, цялото ни голямо семейство. Лично аз съм много активна в сефарадската общност, защото обичам корените си, говоря на ладино (старинния испански език на евреите, изгонени от Иберийския полуостров през 1492 г. – б.р.). Много сме свързани.
Ладино е много мелодичен език, щастлива съм, че мога да пиша и да говоря на него. Двете ми баби София и Вентура – турската ми баба, ми говореха на ладино.
- Учите ли децата си на този език?
- Да, и то много. А аз общувам с турското си семейство по майчина линия на ладино, защото турският език е много труден. Чувствам се много поласкана от съдбата, защото нося в себе си огромно културно богатство.
- В крайна сметка сте мексиканка, но не толкова...
- Ами у дома съм мексиканка, като дойда тук, съм българка, като отида в Турция – туркиня. А освен всичко това съм омъжена за човек, чиято майка е от Полша, а баща му – от Минск. Той е с еврейски корени ешкенази. Така децата ни са отвсякъде. Което е прекрасно. Днес трябва да бъдеш отвсякъде и да сме отворени към всички. Това е и посланието на книгата ми „Морската градина“. Всички сме еднакви и трябва да се обогатяваме един друг, което ни прави по-добри.
Това е тя
- Родена в Мексико сити
- С български и турски корени
- Завършва комуникации, специализира журналистика
- Авторка на стихове, исторически сборник и романи
- Омъжена, с три деца и внуци
Михайлина Димитрова
