- Евгени, турнето „Обич и песен“ отбеляза третия си рожден ден с вълнуващ спектакъл в Пловдив. Разкажете ни за него.
- Здравейте на вас и на вашите читатели на любимия всекидневник „Телеграф“. С особено вълнение ще разкажа за отминалия концерт в Пловдив, тъй като в европейската столица на културата се зароди „Обич и песен“ и там през 2022 г. се проведе първият концерт. На 5 юли. Никога няма да забравя този ден. Отдавна не се бяха събирали такъв тип изпълнители по този начин и публиката ги прие много радушно. Беше поставено началото на една хубава и вълнуваща емоция, която продължава вече трета година. Спомням си, че през онзи юли моят баща беше вече много зле. Прибрахме се на 5 юли след концерта, стоях буден до вкъщи, гледах снимки, отзиви, бях много превъзбуден и заспах рано-рано сутринта на 6 юли. Не успях на този ден да отида да видя баща си в болницата – нещо, което направих на 5 юли, преди да замина в Пловдив. Близките ми казваха колко е зле и че трябва да отида, че най-лошото предстои и едва ли не ме чака. Аз нямах сили. Отидох на 7 юли в болницата. Видях го. Изчака ме. След като си тръгнах, преди да се прибера вкъщи, ми съобщиха, че е починал. Оказа се, че наистина ме е чакал.
Така че аз винаги асоциирам Пловдив и „Обич и песен“ с тези емоции – трагедията в личен план, която ми се случи, и щастливите моменти в професионален. Някак си разбрах, че всичко е един баланс. Пловдив ми е много важен град, защото тогава първия път не можах да преживея истински успеха. А и нямаше как. Не би било естествено, когато знаеш как ще загубиш баща си, да си докрай щастлив и емоционален. Абсурдно е. Успехът тогава за миг просто ме разсея, на място. Миналата година имах тази тъжна асоциация, че година по-рано ми се е случило това. Тази година бих казал, че съвсем спокоен съпреживях истинската емоция от срещата с пловдивската публика.
- Вие бяхте за първи път и водещ на концерта в Пловдив.
- Да. Досега това правеше Драго Драганов. Но този път реших, че не искам да се лишавам от тази емоционална публика. Аз като водещ имам може би вече над 40 спектакъла. Но в Пловдив беше по-различно. Дядо ми по майчина линия е пловдивчанин, т.е. аз съм една четвърт пловдивчанин, ако мога така да се изразя. Споделих го на публиката и тя ме подкрепи доста радушно. Получи се една много хубава енергия. Вълнуващо е и същевременно малко притеснително да се появяваш пред толкова много хора. Още повече че се занимавам и с цялата останала организация, т.е. аз не съм спокоен само с ролята си на водещ. Не мисля само за гримьорната и сцената, а за още хиляди други неща. Не се оплаквам, приятно е, а концертът, който завършихме с малка „Балада за Пловдив“, беше много силен. Не искам да кажа, че е хит, по-скоро евъргрийн на Митко Щерев по текст на кубински поет, който е живял в Пловдив и така се е вдъхновил, за да напише тези думи. Всички 2000 души бяха на крака, беше магично. Благодаря на всяка една публика, навсякъде ни посрещат с любов към естрадната песен.
- На 19 август сте във Варна, на 20 в Бургас, на 21 в Созопол... Какво да очакват хората?
- Тези, които са гледали „Обич и песен“, много добре знаят какво да очакват. Смятам, че сме надградили спектакъла. Тези, които ще са за първи път с нас, могат да очакват много хубава музика, обичани песни и нов репертоар. Залагаме на хубавата песен, живото пеене. Мога да се похваля и с това, че културната ми организация вече си има собствена група – група „Гранде“ в състав: Илия Лазаров (пиано), Ивац Янков (ударни), Алекс Веждаров и Мариян Николов (китари). Те са едни млади, много талантливи хора, с които се радвам, че съдбата ме срещна. Те откриват концерта с интродукция на Мими Иванова по мелодията на „15 лалета“. След нея излизат въпросните музиканти и свирят тяхно солово инструментално изпълнение, за да могат хората да видят какви страхотни хора съм събрал. Пианистът ни Илия Лазаров се оказа, ако мога да се изразя така – заместник на Митко Щерев или гост-пианист в „Диана Експрес“. Маестро Щерев отсъства от турнето по лични причини. Аз обичам да го провокирам и да го карам да ни покаже защо е този, който трябва да свири на мястото на Митко. След това той засвирва „Осъдени души“ и салоните избухват. Не мога да опиша каква е емоцията... Митко Щерев не присъства с нас физически, но тази година почитаме неговото творчество, в което той има огромен акцент, но не само заради парчетата на „Диана експрес“. В него звучи „Стари мой приятелю“, която той възложи на Нелина да я изпее, което е твърде голям риск. „Майчице свята“, един от най-големите хитове, написани от Митко Щерев по стихове на Илия Велчев и позната в изпълнение на Мими Иванова, също присъства – песен, която повече от 15 години не е звучала на концертна сцена. Много сериозно е присъствието на творчеството на Митко Щерев в „Обич и песен“. Тук е мястото да му благодаря от цялото си сърце!
.
- Големият финал е на 28 октомври в зала 1 на НДК в София. Готвите ли изненади за почитателите на хубавата музика?
- Винаги гледам концертите в НДК да са с най-голям афиш, което е нормално. Ще има няколко изпълнители, които няма да сложа на афиша, а ще бъдат изненада за хората, които дойдат. Ще има много неочаквани гости, за някои мога да кажа, че са много големи звезди в българската музика. Другата ниша в „Обич и песен“ е да напомням за творци, които отдавна са приключили с активната си дейност, но не се забравени. Подобно нещо се приема много радушно от почитателите на популярната и естрадната музика. Елвира Георгиева например също не ми отказа. За трета поредна година ще участва, а от много години бе прекратила своята активна дейност, но ми каза, че на мен не може да откаже, което е огромен комплимент. Много я обичам, много е характерна, с изключителен глас и визия. Има страхотно присъствие и мога само да съжалявам, че срещите й с публиката са само веднъж годишно на „Обич и песен“. На сцената ще има много голям симфоничен оркестър от 50 музиканти освен новата група, което е най-различното в „Обич и песен“ спрямо миналата година. Създаваме съвсем друг мащаб и способности, надявайки се публиката да го оцени. На сцената ще има близо 60 души. Ще има още хитове като „Усмивката“ на „Трамвай №5“, а защо не и „Адаптация“ на Васил Найденов.
- Евгени, в това, което вие сте създали като продукт и е изключително успешно, участват хора с голямо его и характери. Как успявате да сработите с всички?
- По естествен начин. Те си знаят цената, хора с много голям житейски опит, друга етика и възпитание от едно друго поколение. Те са такива професионалисти, че никога не съм имал проблем с тях. При тях изкуството винаги е на първо място, никога не е ставало въпрос за пари. Каузата е да направим хубав концерт, да радваме хората, да си свършим работата, а след това вече е всичко останало. Имали сме дребни спорове кой да бъде първи, втори или трети, но... да, началото е емоционално и не може да се даде на всеки. Всеки знае, че публиката чака да види кой ще излезе, как ще е облечен, какво ще пее. Енергията е друга при старта. Всичките ми големи концерти в НДК са откривани от Веселин Маринов, Йорданка Христова, Силвия Кацарова – не случайни творци, които са осъзнали силата на това да си първи.
- Какво ви казват хората след концертите?
- Гонят повече изпълнителите, но има хора, които и мен ме поздравяват. Възторжени са, под силна емоция и всеки път ми казват „Догодина пак ви чакаме“, а на мен направо ми става зле, защото тъкмо сме свършили с едно събитие в крайно претоварена година. Но им казвам, че щом искат, пак ще дойдем. Хората са щастливи и заредени. Културната, духовната храна е една от най-важните. Някои хора показват много силно отношение към това, което правя. Връщат ме към разговорите със Стоянка Мутафова, които съм правил, биографичната й книга, предлагат ми да каним изпълнители. Има отношение, което много ме радва. Когато работиш, не трябва да имаш само материален еквивалент, а да виждаш, че правиш нещо хубаво, в което са замесени хиляди хора, на които носиш радост в дните им. Хората в публиката също имат своите проблеми, но когато са при нас, виждам, че им помагаме да ги забравят, пренасяйки ги в един друг свят, след който излизат положително заредени.
Със Стоянка Мутафова
- Те кого искат да поканите? А вие самият кого искате да видите в „Обич и песен“?
- Роксана Белева, Росица Борджиева, Мариана Иванова са певиците, които поканих, след като хората поискаха да ги видят. Има творци, които вече не са сред нас, а ако можех, веднага щях да им се обадя да ги поканя, като Катя Филипова, Мария Нейкова или Ваня Костова. Много бих искал да видя на сцената на „Обич и песен“ Доника Венкова. Аз много я обичам. Тя не е толкова популярна сред младата аудитория, но когато направих анкета вкъщи сред по-зрелите ми роднини, всички казаха „Е, как да не помним Доника Венкова? С големите очила и характерния глас“. Малко читатели знаят, но първият изпълнител на песента „Може би“ е Доника Венкова. Тя не се забелязва в нейната плоча, а малко по-късно Данчо от „Сигнал“ я прави, за да се превърне в тотален хит. Версията на Доника е много интересна и с това бих се опитал да я провокирам, за да се представи на сцената на НДК. Каня я официално чрез вашите страници!
- Ще ви върна 3-4 години назад. Как се зароди идеята за „Обич и песен“? Какво означава за вас този проект?
- Идеята се роди след пандемията, Стоянка Мутафова, на която бях мениджър, вече беше починала. Когато работех с нея, могат да кажа, че обсебваше цялото ми време и лично, и професионално. Много пъти съм спал у тях, а не вкъщи, но това са едни незабравими години и моменти. Благодаря на хората, които направиха запознанството ми със Стоянка възможно, и най-вече на Муки, която ми се обади, за да ме покани да работя с тях. Беше ме харесала след една наша среща. След смъртта на великата Мутафова и след пандемията просто реших, че трябва да продължа с изкуството. Тя почина през декември 2019 г., а по-рано през същата година, през февруари, правих честване в НДК 70 години на сцена, в което бяха гости Силвия Кацарова, Краси и Вили Гюлмезови и много други колеги и актьори. След пандемията вече реших да направя турне. Тогава по-сериозно започнах да работя с естрадни изпълнители. Аз не съм спирал като цяло – помагал съм им с техни ангажименти, а когато съм можел, съм пътувал с тях. Най-много с Йорданка Христова и Силвия Кацарова, а така от само себе си се роди идеята за турне. Първо бе един концерт в НДК на 22 март 2022 г., първият след пандемията, но пък залата беше пълна до краен предел. След това категорично решихме да тръгнем на турне. Името го измисли Теди Кацарова, за което й благодаря – тя е кръстница на „Обич и песен“. Имаше много варианти, докато не стигнахме до него. Аз съм добър в слагането на имена. Книгата на Стоянка Мутафова - „Добър вечер, столетие мое“, аз съм я кръщавал, но тук забуксувах тотално. Имах идеи като „Приятели на песента“, „Музикални следи“, „Пътуване с песента“, „Гара спомен“, изкопирано от една телевизионна програма, но нещо пак не ми звучеше... Тогава Теди предложи „Обич и песен“ и аз си казах „О, жестоко!“. Викам, откъде го измисли, и тя ми каза - първата плоча на LZ на мама се казва „Обич и песен“. Всъщност има такава песен на Силвия Кацарова, но толкова много ми хареса, защото обобщава всичко, което искам да покажа на сцената. Вярвам, че започна да се налага като марка, защото хората питат дали отново ще има издание. След първата година, в която участваха Йорданка Христова, Роси Кирилова, Силвия и Теди Кацарови, Нелина, Тони Димитрова, Мими Иванова и Ева от „Тоника“. След успеха през първата година направих втори спектакъл през следващата, към който се присъедини Мая Нешкова. През тази година за първи път вкарах група в лицето на „Диана експрес“, дует „Шик“, братя Аргирови.
- Липсва ли ви Стоянка Мутафова?
- Да, много, много! Не само тя. Мария Петрова, баща ми... загубих ги в рамките на една година – най-близките ми хора, с които най-много съм си споделял. Със Стоянка Мутафова и Мария Петрова най-много съм си споделял лични неща. Имах им огромно доверие, а те бяха много грижовни и внимателни към мен. Те се изповядваха пред мен, а аз пред тях. Много ми липсват, защото тяхната улегналост и мъдрост много ми помагаше.
- Имате ли някоя неразказана история със Стоянка Мутафова?
- Всички си спомнят опелото й, което бе над осем часа, с хиляди граждани, които й се поклониха. Опелото бе на затворен ковчег, но на предния ден аз и Муки успяхме да си направим сбогуване на отворен само за нас двамата. Когато чуя за Стоянка Мутафова, за жалост се сещам за тази последна гледка – безжизненото й тяло, перлите, роклята, чинчилата, червилото и една много фина пелерина, с която я бяха покрили. Запечата се в съзнанието ми... болката на Муки. Аз в един момент нямах сили дори да плача, докато тя не спираше, но това е нормално, все пак й е дъщеря. Много тъжен момент – как се прощава дъщеря й с нея. Това беше единственият страх на Стоянка. Тя често говореше за смъртта в последните месеци, преди да си отиде. Зарече ме да присъствам, когато разравят гроба на Нейчо Попов тогава, 47 години след смъртта му. „Когато умра, ти ще организираш всичко. Искам и при разкопаването да си от първата копка“, казваше ми тя. Питах я защо. Каза, че, когато го е погребвала, е сложила в сакото златен ланец и искаше да проверя дали е там, а не е откраднат още първия ден. Аз спазих волята й. Бях на място в 8 сутринта и ми бе много странно, защото за първи път присъствах на такова нещо. Докато чакам, обиколих гробовете на Георги Парцалев, Катя Попова, Петър Ступел. По едно време ме викнаха, а когато наближих, видях един изцяло съхранен капак на ковчег, с частично олющена боя. Тогава ме попитаха има ли смисъл да се отваря, защото практиката е да се приберат тленните останки в едно чувалче и да се положат в краката на новия покойник. Тогава казах отгоре да се сложи половин метър пръст, а над него ковчегът на Стоянка Мутафова, защото реших, че тя самата ще иска да не се вижда какво е останало вътре, дори и нещо да се е мумифицирало. В крайна сметка така и стана, а така и не разбрах за това, което ме помоли. След това говорих с управителя на гробищния парк, г-жа Божичкова, която много ни помогна. Каза, че има подобни явления в гробищния парк, но сега гробът е абсолютно бетониран, с много тежки мрамори, огромна бетонна основа и денонощна охрана. За мен също остава загадка – там ли е този ланец или не. Шокът тогава от цялата ситуация със смъртта й бе много тежък. Беше ми трудно още да го повярвам. Тя почина в петък, а я погребахме във вторник, почти не бях спал. Ако беше днес, може би щях да подходя по-хладнокръвно и бих искал ковчегът да се отвори. Тогава ме стресира това, че мога да видя нещо от човека, за когото 5-6 години съм слушал постоянно. Нямало е ден, в който от устата на Муки или Стоянка да не излезе името Нейчо. После направих паметна плоча на него, Стоянка и Георги Калоянчев, навръх рождения ден на Нейчо. Шокира ме това, че мога да видя какво е останало от този човек 50 години след смъртта му и някак си се стреснах от всичко. Реших, че щом ковчегът се е съхранил, всичко трябва да си остане така, както е. Бяхме само пет човека по настояване на Муки. Това ме кара да се сетя за една песен на Лили Иванова - „Отминали години“, в чийто припев се пее, че най-страшното в живота е това, че някак неизбежни са разделите. Често се сещам за тази песен, когато си припомня за някого, когото съм загубил. Като малък си мислех, че всички са вечни. Като започнах да работя със Стоянка, си викам „Закъде, тя е на 90...“, но като пътувахме, тя се държеше така, сякаш ще е вечна. Мария Петрова – примата на старата градска песен, имаше енергия за 10 души. Жизненост, бистър ум, а толкова внезапно си отиде. Така е устроен светът.
- Как се справяте с тези липси?
- Май чрез „Обич и песен“ се справих. Фактът, че два дни след като баща ми почина трябваше да организирам всичко, за да го погреба, а тъкмо беше минал първият концерт... всички проявиха разбиране, разбира се, но просто бях замразил всичко. Погребах баща си, а на другия ден тръгнах за Русе, Плевен и Велико Търново. Всъщност на следващия ден след погребението бях водещ на концерт, но вярвах, че това ще ми помогне да се разсея и да не страдам поне по време на концерта. Който е губил близък човек, знае, че се преживява. Който не е губил, пожелавам му да е далеч времето, в което ще ме разбере. Свикваш да живееш с тази болка. Лично смятам, че отнякъде ме гледат и наблюдават, а един ден ще ги видя отново. Често се сещам за четиримата. Вкъщи имам иконостас с портрети и на четиримата. Винаги когато съм вкъщи, са до мен.
- Лесно ли е да бъдеш приятел с всички тези звезди? Можеш ли да бъдеш приятел с всички?
- Не, защото най-малкото нямаме нужното време, в което да седнем и да се опознаем. С някои от тях съм особено близък, но когато имаш обща кауза е лесно. Когато виждате, че отсрещната страна прави максимума, би било неестествено да няма приятелство. Най-силно изразено сякаш е приятелството ми с Мими Иванова, защото тя дори пътува с мен в колата, но не само заради това. Мими е певицата, която познавам от най-много време – повече от 15 години. Тя е невероятен човек и приятел. Сякаш в последно време заема мястото на Стоянка Мутафова и Мария Петрова като близост, но гледам да съм правдив към всички. Нямам пристрастия към Мими спрямо друг.
- Има много хора, които не ви харесват – поставят ви в неудобни ситуации, интриги...
- Игнорирам подобни неща. Попадам на такива коментари и знам от кого са. Знам обаче, че няма как да се харесаш на всички, защото, ако е така, значи някъде си сбъркал. Ако съм дразнител с работата си и независимото си поведение, това е техен проблем. Аз обичам да се доказвам и да си „отмъщавам“ с работа, а не с интриги. Много неща мога да кажа, да покажа, да документирам, но това би било много долно от моя страна. Моето възпитание не ми го позволява. Баба ми е била много сериозен музикант и директор – винаги ме е карала да чета книги, да слушам класическа музика, фолклор. Искаше да отгледа едно свястно дете и мисля, че й се е получило. Не мога да отвръщам на подобни глупости. Пожелавам на тези хора, ако толкова много им преча и ги дразня, да направят така, че те да ме подразнят със своите успехи, поведение и принос. Много е важно да работиш с хора, на които симпатизираш, които харесваш и на които вярваш. Аз искам да работя, да се доказвам, да надграждам, да има добавена стойност към българската музика с моя скромен принос към българското изкуство. Ако изпадна в творческо безсилие, тогава мисля да се откажа достойно.
- Щастлив човек ли е Евгени Боянов?
- От една страна, нямам право да кажа, че не съм, но... Много е субективно. В някои моменти съм най-щастливият човек на света, а в други много тъжен. В емоциите и чувствата си съм човек на крайностите, въпреки че имам дипломатично поведение при отношението ми с хората. Чувствам се реализиран, успешен, щастлив. В личен план има какво да се желае, но няма от какво да се оплаквам. Щом съм на собствен ход и обща храна, (смее се), съм щастлив.
- Какво ще пожелаете на читателите на „Телеграф“?
- На читателите и целия ви творчески екип искам да пожелая едно красиво, вълнуващо лято, много обич, песни и усмивки. Пожелавам им да се видим на 28 октомври в зала №1 на НДК. Искам да използвам възможността да благодаря на всички меценати и културни дейци, които ни помагат, защото без тях трудно бих се справил.
Екатерина Томова
