- Г-н Спасов, кога се зароди любовта ви към киното?
- Целият ми ученически живот премина в театралната школа на Асен Траянов с мечтата да стана актьор. В казармата синът на режисьора на филма „Калин Орелът“ Борислав Борозанов, който носи същото име, ми разказа кадър по кадър любимия си филма „Жул и Жим“ на Трюфо. Толкоз образно и емоционално го разказа, че когато го гледах, не открих почти нищо общо с филма. Но вече ме беше спечелил за каузата „кино“ и ме въведе в него - като общ работник към камерата.
- Има ли човек, който ви вдъхновява през всички тези години на творчество?
- Имах късмет да бъда асистент на оператора Димо Коларов, чешки възпитаник. Той беше голяма личност. Пример за морал, принципи и всеотдайност в работата си. От него съм запомнил една мъдрост - „Майсторът дава толкоз на калфата си, колкото той сам си вземе“. Това беше времето, когато дори се говореше за българска операторска школа. По-късно, когато станах оператор, съдбата ми отреди да работя с едни от най-успешните млади режисьори - Георги Дюлгеров, възпитаник на ВГИК, Едуард Захариев, унгарски възпитаник, Г. Стоянов, завършил френската киношкола. А освен творческите ни отношения ни свързваха и дългогодишни прекрасни семейни приятелства. С други думи - бяхме винаги заедно. Това беше времето на професионалното ми изграждане.
- Кой е любимият ви проект и защо?
- Всички филми, върху които съм работил като оператор и след това като режисьор и сценарист. Голямата режисьорка Лариса Шепитко, чийто филм „Извисяване“ остави дълбока емоционална следа в мен, казваше: „Върху всеки кадър трябва да се работи така, сякаш е последен“.
- Разкажете ни нещо интересно, което е свързано с филма „Мъжки времена“, който ще гледаме в петък вечер в кино „Одеон“ в рамките на инициативата на Филмаутор “30 вечери с 30 класики”, с която дружеството отбелязва 30 години от своето създаване.
- Нещата са много. Тези, които ще гледат филма, ще ги чуят на дискусията при срещата разговор след прожекцията. Това, което засега мога да кажа, че това е първият игрален филм, заснет в любимата ми Ковачевица. Тогава, преди 47 години, приличаше на изоставен и полуразрушен средновековен град с огромни къщи и чардаци, обърнати към слънцето - от изгрев до залез. За да уловим специфичната автентична атмосфера, поехме риска да снимаме без всякакво изкуствено осветление.
- Ако трябваше сега да реализирате този филм, щяхте ли да действате по различен начин?
- Категорично не. Този филм е изстрадан от авторите и има своята трудна съдба. На прожекцията ще разкажа.
- Кое бихте избрали да снимате - с камера на лента или дигитална камера, и защо?
-Като оператор - с лента, разбира се! Но като режисьор и продуцент с дигитална камера. Лентата дава възможност да създаваш атмосфера, да правиш дълбочинни акценти с втория план. При дигиталната камера трудно може да се постигне отделяне на първия от втория план, те са еднакво равни.
С един от вашите филми открихме „30 вечери на класическо българско кино“. Зрителите бяха основно млади хора, изненада ли ви това, че се вълнуват от класическото изкуство? -Това, което се случи на тази прожекция, беше феноменално. Самият аз бях така увлечен от филма, все едно че за първи път го гледам. От тази разнородна публика, която взаимно си влияеше, се получи сякаш един много чувствителен зрител. Това беше за мен непознато преживяване. Очевидно този филм остава завинаги в националната образна памет.
-Имаше няколко пречки на първата прожекция на „Лачените обувки на Незнайния воин“, на която бяхте специален гост, защото лентата се скъса три пъти. Почувствахте ли се така, сякаш се връщате във времето?
-Никой повече от 10 минути не мръдна от стола си! За всички нас това беше едно ретро изживяване с изчакването да се залепи лентата като част от спектакъла. Някога не всички кина са били с две машини, за да може изображението да се застъпва. Но пък затова филмите достигаха и до най-отдалечените махали и горски стопанства.
- Кое е нещото, което ви кара да продължавате да творите?
-Това, че съм устоял да не правя компромиси. Филмите ми като режисьор и сценарист са на парливи теми, но винаги в тях има „защита“ на общочовешки ценности. Сега показват „Сирна неделя“, „Откраднати очи“, „Пеещите обувки“ и „Живи комини“. Те ми дават сила да продължавам по моята си нелека пътека.
- Какво трябва да знае всеки оператор?
- За мен най-важни са очите на актьорите. В тях се вижда в дълбочина какво става в душата им - чувства, мисли, емоции... - Кое е нещото, което мечтаете да направите?
- Досега всички мои проекти трудно са преминавали през художествена комисия в НФЦ. Тук е по-особено… Мечтата ми е да направя филм по мотиви от живота на Яна Язова.
Екатерина Томова
