В ъдици и грим получи за 80-годишния си юбилей големият актьор Марин Янев, разкри пред „Телеграф“ самият той.
Заради гостуването на световноизвестния му колега Джон Малкович любимецът от академичната ни трупа не можа да празнува на сцената на самата дата, но от Народния театър „Иван Вазов“ обявиха, че ще го честват цяла година. „Хубав празник стана вкъщи, в най-тесен семеен кръг“, сподели юбилярят.
Сълзи
Внучката Лора Богданова, която учи и работи в киното в Лондон, му направила най-голямата изненада, като се прибрала за празника му в София. „Този жест ме трогна до сълзи. Иначе ми подари много красив часовник, който приех символично, като вечния часовник на Кронос. Дъщерите ме зарадваха с грил на газ, тъй като живеем в къща с борче, да си го сложим в двора. А тъй като знаят, че слабостта ми е риболовът, приятелите ми донесоха нови въдици и разни такива такъми. Но най-ценното е, че отново бях засипан от доброта - няма по-хубаво от това да видиш, че не си самотник, а те обичат. Иначе честванията, фанфарите и пудрата не ме радват чак толкова“, каза Марин Янев.
Равносметка
В понеделник, на 20 февруари, в ресторанта на Народния театър той ще събере приятели и колеги да почерпи за 80-годишнината си. „Единственото ми желание е да се съберем, да се посмеем и повеселим, да си докажем, че въпреки всичко сме заедно“, категоричен е актьорът. Иначе равносметка не си прави. „Каквото се е случило, се е случило. Каквото има да става, ще стане. Ние сме длъжни да бъдем добри, а все повече имам чувството, че някой друг решава какво да ни се случи“, добавя той. Казва, че хич не е по статистиката и няма представа точно колко роли е изиграл - нито в театъра, нито в киното. „Но знам, че винаги съм си вършил работата честно и всеотдайно. Разбира се, имам самооценка кои роли са ми се получили по-добре, иначе без нея бих изпаднал в дупка“, казва още Янев.
Полет
Повечето в гилдията смятат, че сред най-емблематичните му образи на сцената е Макмърфи в „Полет над кукувиче гнездо” на Киси. „Едно актьорско постижение, което няма аналог и до днес в българските постановки на тази пиеса“, казва режисьорът му Красимир Спасов. „Много ласкави оценки съм получил за тази роля, но се надявам, че тя не е единствената ми най-добра. Бих я определил като шанс в творческата ми работа да имам възможност да я изиграя и за мен е неземно щастие да работя с Краси Спасов. Но това не е моноспектакъл, така че всички участници са важни и явно и те са си свършили добре работата, за да се получи крайният резултат“, казва още любимецът от първата ни трупа. Днес след юбилея си той е категоричен: „На 80 се чувствам щастлив, че получих обичта на хората. Това ме стопли невероятно и мога да кажа, че вече стъпвам по-уверено“.
Тост
„Марине, честит 80-и рожден ден! Израснахме край морето, заедно бяхме в светлия свят на детството, заедно сме в света на театъра. Желая ти здраве, радост и те поздравявам с един тост с червено вино по грузински: Тъй както е безкрайно пред очите морето ни, така да са безкрайни дните на сърцето ти и нека Господ бог да ти даде още много-много по осемдесет! Наздраве! Твой Мавро“, пише до него Стефан Мавродиев. В сайта на Народния театър и други негови колеги и приятели разказа спомени и отправиха своите пожелания към юбиляря.
Режисьорът Красимир Спасов: Играехме баскетбол в различни отбори
„Най-напред едно необходимо уточнение: г-н Марин Янев е известен открай време като Мъра, така и до днес го наричат всички приятели, а вероятно и онези малцина, които не са му приятели. Та ние с въпросния човек - Мъра, се знаем и приятелстваме кажи-речи още от деца. И двамата сме от Варна, родени горе-долу по едно и също време - аз съм по-големият с една година, а приятелството ни е скрепено в поредица от игри. Първо детските игри - тичахме на воля в градинката зад Театъра, защото в него работеха бащата на Мъра - бай Димитър Янев, уважаваният и авторитетен главен театърмайстор, и моите родители, актьори в театралната трупа по това време. След като поотраснахме, вече в гимназиалните години, бяхме непримирими противници в спортните игри; играехме баскетбол, но в различни отбори на града. Мъра, доста извисил се на ръст, играеше център заедно с най-добрия си приятел Найден, те никак не си поплюваха под кошовете и сума ти „чадъри” ми правеха в мачовете между отборите ни... Тези прекрасни, прекрасни млади години в родната ни Варна! ВИТИЗ ни събра след няколко години, за да се включим в поредната игра - великата игра на театъра, игра, от която не сме излезли и до днес; толкова много години я играем тази игра и няма свършване, не се наиграхме, дяволите да ни вземат! Така се случи, че и професионалните ни пътища за дълго се събираха, за кратко се разделяха, но според моите усещания в този предълъг театрален живот винаги сме били заедно - в радости и неволи, но заедно! Като се започне от „Стриптийз” на Мрожек, спектакъла, с който се дипломирах в театралната академия, през хитовия „Обърни се с гняв назад” на Осбърн в родния ни град, после отново заедно в амбициозното осъществяване на дългосрочния театрален проект, наречен „Сълза и Смях”... Почти няма мой спектакъл тук, в който Мъра да не е участвал в ключовата роля на една или друга концепция за играта в него. Но ще бъде направо несправедливо, ако не спомена феноменалното му изпълнение на Макмърфи в „Полет над кукувиче гнездо” на Киси, едно актьорско постижение, което няма аналог и до днес в българските постановки на тази пиеса. Следват годините в Народния театър и отново заедно в съвместна работа над „Васа Железнова 1910” на Горки, спектакъл, превърнал се в театрално събитие в съответния сезон преди 20 години... И ето ни пак двамата, вече в залеза на театралните си кариери, да работим над една от най-странните Горкиеви пиеси - „Чудаци”, която на Камерната сцена в Народния театър ще се превърне в „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности”, един спектакъл, в който Мъра ще заблести с мощния си актьорски талант, с перфектните си познания на тайните в професията, с интелигентния си ум и изтънченото си чувство за хумор, все така амбициозен, трудолюбив, изобретателен и непримиримо взискателен към себе си, работата, колегите, режисьора, към театъра, в който работи, към човешките и социалните отношения, към любовта и приятелствата, към всичко в този наш многострадален български свят. Бъди здрав, Мъре! Щастлив съм, че мога да се нарека твой приятел!“.
Режисьорът Николай Поляков: Красив грозник а ла Белмондо
„Запознахме се през миналия век. По-точно в 1967-а. Аз, старо куче във втори курс, той новобранец в първи. Ние, Азарян, Краси и Йори, не само стари кучета, но и вече стари хитреци, бързо надушихме при новобранците любопитна актьорска стръв. И затова зайците (извинете казармения ми сленг, току-що бяхме изкарали този университет по Горки) Мъра, Руси, Мавро, Ламбо, Милен, Катя, Мега, Сева все по-често и почти редовно се наместиха в дръзките ни, така си въобразявахме тогава, режисьорски опуси. Нямаше кой да ни каже, че това са бъдещите Янев, Чанев, Мавродиев, Данаилов, Пенев, Паскалева, Караламбова, та поне да имаме едно наум. Представяте ли си колко е трудно в тази селекция да бъдеш забелязан? Но аз Мъро го забелязах - красив грозник а ла Белмондо, висок, с високо варненско самочувствие, трудолюбив чаровник, ако си любопитен към хора с мъчен характер. Аз, признавам си, проявих нездраво любопитство и не само работихме и се учихме заедно, но дори известно време живяхме заедно. В една квартира, искам да кажа, не в онзи смисъл. В онзи смисъл, правилния, той имаше свои, непостижими за нас стандарти. Но за това друг път… После всеки по своя друм. Те, нашите друмища, няколко пъти се пресякоха, но само колкото да си дам сметка, че младокът е изпреварил стария уморен кон. А това си беше „правилно изпреварване в разрешен участък от пътя“. (Изразявам се така, защото и двамата много обичаме автомобилите - той френските, аз „Ферари“, което не сколасах да купя.) Поздравления, Мъро, че изкачи кота 80! Тук преди няколко години тихомълком и с известна хитрост те изпреварих. Бъди здрав и прощавай за всичко, случило се по пътя ни. Твой Николай Поляков“.
Актьорът Зафир Раджаб: Още играе с младежки ентусиазъм
„Първата ни среща беше през 2011 в спектакъл на Камен Донев в Народния театър. Веднага ми направиха впечатление отношението и професионализмът, които той прояви още на първата репетиция, младежкият му ентусиазъм, непринуденото му поведение, човешкото му отношение, изключително ироничното и себеиронично чувство за хумор и невероятният актьорски усет и рефлекс още при първия прочит на текста. За мен, който още бях студент в академията, целият този негов арсенал от качества послужи като модел и летва, която трябваше да бъде достигната. За огромен мой късмет през годините на нашето познанство съдбата ни срещна в още няколко заглавия, в които бяхме поставени рамо да рамо в нелеки актьорски предизвикателства. Никога няма да забравя партньорството ни в спектакъла „Майстори“ на Петринел Гочев, където единствената опора за моя герой бе неговият и не само героят ми я усещаше, а и самият аз, като колега към колега. Не мога да забравя и нелеките ни задачи в спектакъла „Гео“ на Иван Добчев, където той игра мой баща и пак бяхме рамо до рамо и аз пак усещах тази подкрепа. Наскоро играхме спектакъла „Опит за летене“ на режисьора Стоян Радев и в една от сцените, в която той е водещ, за секунди спрях и се вгледах в Мъро, и се замислих колко огромна сила носи в себе си въпреки нескромната си възраст, как за поредно представление той излиза на сцената със същия онзи младежки ентусиазъм, огромна енергия, без да изпада в излишество, как не си спестява нито един детайл от текста, как виси с всички нас, вдигнат на височина 4 метра. И си казах: „Ами да, дай Боже всекиму да е като Мъро“. Желая му здраве и творческо дълголетие, за да продължава да ни зарежда, вдъхновява и радва от сцената“.
Лео Богдановски
