П радядото на Васил Левски по бащина линия е един от преписвачите на книжчицата на Паисий Хилендарски „История славянобългарская“.
Тудор Кръстилов е роден през 1740 г. в село Кочмаларе и в списъците на османската власт от онова време той е записан, както и своите предци, като „спахия“. Тъй като брат му Видул умира твърде рано, Тудор взема при себе си и отглежда един от синовете му – Кунчо, който на свой ред става родител на Иван Кунчев, бащата на бъдещия Дякон Левски. Вписването на дедите на бъдещия революционер като „спахии“ в османските регистри не бива да бъде тълкувано, че те са имали по-специални отношения с османската власт. Това е по-скоро наследство от някой от основателите на рода Кръстилови, който в първите векове на налагането на османското владичество може би е бил в категорията на т.нар. християни спахии, участвали в османската войска през първите векове от завладяването на Балканите от азиатските нашественици.
Свидетелства
Свидетелствата за това, че дедите на Левски не са били верни на падишаха, а се борили за освобождението на българските земи, са няколко. Един от прадедите му – Кръстил, е обесен в Цариград през 1741 г. заради участието си в заговора на арбанашкия болярин Атанасий за сваляне на султана. Дядото на Левски – Кънчо, пък през 1812 г. бил затворен заради това, че убил някой си Сабри бей от Филибето. Кунчо обаче успява да избяга и от Кочмаларе отива във Войнягово, където полага началото на рода Кунчеви. Този род дава фамилията и на Васил Левски. С това бунтовническите прояви на роднините на бъдещия революционер не свършват. Един от чичовците му – Видул, е известен хайдутин и войвода, участник в Гръцкото въстание през 1821 г. Убит е в Троянския Балкан през 1833 г. Един от братята на Видул – Тодор, пък участва в Руско-османската война от 1828-29 г. и в похода на руския генерал Дибич Забалкански.
Борба
Бащата на Левски – Иван, е най-малкото дете в семейството на Кунчо и жена му Виша. За разлика от братята си той е тих и скромен и вместо да стреля с пищови и да върти юнашки калъчката, се занимава с бояджийство. В края на живота си той получава удар и започва да ослепява. Възползвайки се от това, брат му Въльо и племенниците му разпродават стоката и дюкяна му. Това го съсипва и през 1851 г. бащата на Васил Левски умира.
От цялата тази информация става ясно, че Васил Кунчев, останал в историята ни като Дякон Левски, произхожда от неслучаен род. От една страна, дедите му са обявени за „спахии“, което означава, че те са се ползвали с известно уважение сред османските завоеватели. От друга страна, те не са били верни на падишаха, а са се борили срещу османската власт и са дали живота си в тази борба. Що се отнася до самия Васил, неслучайно много наши учени го наричат Българския Спасител и Месия. Показателен е и фактът, че век и половина след смъртта му потомците в освободената от чуждото владичество България още не знаем някои от най-важните неща от живота на най-светлия образ от Пантеона на националното безсмъртие.
Показания
Все още не е установено кога е роден Васил Левски. Повече от век се приема за безспорно, че това е 18 юли 1837 г. Оказва се обаче, че никой от близките, дори и родната му майка не знае датата на раждането му. А въпросната дата се свързва с някаква сватба в Карлово, когато малкият Васил вече е бил роден. През последните години историците все повече са склонни да отхвърлят 1837 г. Някои приемат за правилна 1843 г. като се позовават на вестникарска публикация, че през 1858 г., когато се е замонашил, младият Васил е бил 15-годишен. Други насочват към годината 1840 г., тъй като в османски регистри името на Васил Кунчев за пръв път се появява през тази година. Объркването става още по-голямо от показанията, дадени от самия Левски пред османската следствена комисия в София. На въпроса на колко е години той отговаря, че е на 26-27 години. Това означава, че сам той определя годината си раждане през 1846-47 г. В подкрепа на 1846 г. е и текстът на гърба на снимка на младия Левски, предоставена от историка Виктор Комбов през 2018 г. Тя е открита в османските архиви в Истанбул и на гърба й има текст, в който се посочва, че е на 26 години. Снимката е била разпратена от османските власти през 1872 г. в империята с искане да се залови посоченият душманин на падишаха. Така че по въпроса за годината на раждане на Апостола на българската свобода объркването засега е пълно.
Неизвестно
Напълно неизвестен е и вечният дом на Левски. Повече от половин век писателят Николай Хайтов твърди, че след обесването Дякона е пренесен от българи и е погребан тайно до зида на църквата „Св. Петка Самарджийска“, чиито руини днес са в центъра на София. Там през 1986 г. е поставена и паметна плоча, която след това е махната, а през 2012 г. отново е монтирана. Според друга версия, след като Левски е свален от бесилото, е погребан на метри оттам, на пресечката между днешните булеварди „Васил Левски“ и „Дондуков“. Според историка Марин Калонкин след освобождението костите на Апостола са извадени и са положени в основите на построения негов паметник. В края на 30-те години на ХХ век военни започват да копаят под паметника, но официално оповестеното съобщение твърди, че там не е намерено нищо. Съществува и версия, че костите тогава са били намерени, но по заповед от „двореца“ са изхвърлени. Величеството се е страхувало, че Левски ще стане по-популярен от него сред народа. Според друг вариант на това твърдение пък костите са били изхвърлени години по-късно от комунистите атеисти, които се страхували, че гробът на Левски може да се превърне в национален символ и олтар за българите. Трета версия поставя гроба на Апостола в района на „Позорното гробище“, намирало се в района на днешната Сточна гара. По онова време на гробището са погребвали телата на екзекутианите престъпници. Последната версия е на проф. Минко Ненчев и писателя историк Николай Иванов. Според нея, след като е опято, тялото на Левски е погребано заедно с главата на Георги Бенковски в Новите гробища в деня на обесването му. Мястото, където според твърдението, лежат тленните останки на Дякона се намира между сградата на Земеделското минитерство и частната болница „Сердика“. Там се е намирал гробищният параклис, до който може да е положено и тялото на Левски. През 1937 г. при ремонтни дейности скелетът на Левски и главата на Бенковски са изровени и изпратени за идентификация, след което мистериозно изчезват, твърди Иванов.
Въпросът кой го е предал остава без отговор
Тайнствата около живота и дейността на българския Спасител не свършват дотук. Със сигурност най-дискутираният момент от неговия живот вече век и половина е този за неговото залавяне. Въпросът предаден ли е Левски и ако „да“ кой е предателят все още продължава да се разчепква от учени и любители на сензации. Човекът, който повече от сто години носи върху себе си тежкото клеймо на предателя на Левски, е поп Кръстю Никифоров от Ловеч. Всъщност виновникът за това обвинение е писателят Иван Вазов, който в одата си за Апостола директно обвинява свещеника, но без да има доказателства за това. По-късно в годините на соца расото в комбинация с подлото предателство на попа служи за насаждането на атеизъм. Самият поп Кръстю до последните мигове от живота си категорично отрича да е предател. Според друго твърдение предателят на Левски е Димитър Николов, известен като Общи или Косовеца, който след Арабаконашкия обир и залавянето му издава всичко и всички, които познава, в това число и Левски. Това, че Общи е предател, е неоспорим факт, но не е потвърдено дали той е конкретният виновник за разкриването на Левски и залавянето му. Всъщност още през пролетта на 1872 г., половин година преди обира и залавянето на Общи, османската полиция и власти вече имат неоспорими доказателства за цялата дейност на Дякона по организирането на мрежа от бунтовнически комитети, насочени към сваляне властта на падишаха. Снимката на опасния комита „джингиби“ вече е разпространена в българските земи на империята и всяко заптие дебне да залови бунтовника, за чиято глава е определена награда. Така че било въпрос на време Левски да бъде заловен. Как точно се е случило това, остава загадка, а представяните през годините факти често си противоречат. Смята се обаче, че самият Левски също има вина, защото много свидетелства сочат, че през последните месеци на 1872 г. Апостола притъпява бдителността си.
Зове да не се бърза с въстанието
До края на живота си Васил Левски убеждава, че не трябва да се вдига прибързано въстание, докато народът ни не е готов за него, защото в противен случай това ще се превърне в масово клане. Три години след мъченическата му смърт шепа хъшове погазват завета на Левски, като правят точно това, от което приживе той най-много се страхува. Първо чрез неуспешния опит на Старозагорското, а след това и чрез Априлското въстание, в които загиват според българските историографи над 30 хиляди души. По-голямата част от самоназовалите се като апостоли, след като обричат народа си на клане, бягат през глава към заветни Дунав. Някои от тях дори успяват да се спасят и след Освобождението се изживяват като герои. За българския народ обаче именно Васил Дякон Левски си остава истинският Апостол на свободата. Човекът, достоен да бъде канонизиран за светец от БПЦ, която все още не може да пречупи каноничните вековни догми и се оправдава, че Левски не може да бъде светец, защото е извършил убийство. Но това твърдение е напразно, тъй като Васил Иванов Кунчев отдавна вече е канонизиран за светец в българската душа и в народната памет.
Иван Георгиев
