С лед 1984 година на 20 април винаги отбелязваме първото българско изкачване на световния първенец Еверест, което е напълно основателно и ни дава законна гордост. Няколко дни след това споменаваме и следващите две изкачвания, съответно на 8 и 9 май, осъществени също по този много труден маршрут.
Често обаче спираме до тук, или ако продължим, отдаваме по-малко значение на довършеното от четиримата ни алпинисти – Иван Вълчев, Методи Савов, Николай Петков и Кирил Досков, а то отбелязва много важен момент не само от българското присъствие на Еверест, но има и важно значение от световен мащаб. С изкачването на четиримата ни алпинисти по Западния гребен и слизането по Южния склон – пътят на първото изкачване от 1953 г., е осъществен един цялостен траверс на върха. Нарочно споменавам цялостен, защото през 1963 г. нещо подобно направи и американската експедиция чрез д-р Томас Хорнбайн и проф. Уйлям Ънсолд.
Както е известно в конфигурацията на Еверест има три основни и трудни за изкачване ръбове – Североизточният, Южният и Западният. Най-дълъг (9445 м), и което е по-важно – най-труден, е Западният гребен.
Първото внимание, което алпинистите отделят на този гребен, е през 1921 г. Тогава англичаните Гай Булок и Джордж Мелъри излизат до 6006 м на седлото Лхо-ла, но по най-лекия път. Петнадесет години по-късно до това място достигат и сънародниците им Тилмън и Унграм, след което заключават: „Пътят тук е почти непроходим, особено в долната си част”. След още няколко неуспешни опита, на 22 май 1955 г. този труден начален участък преминават Зеп Зен от Австрия и шерпът Пемба Сундаре, участници в силна международната експедиция на проф. Гюнтер Диренфурт. В 10.50 часа те успяват да стъпят на седлото, като минават по най-логичния път.
Цялостното преминаване на Западния гребен обаче
Охлажда ентусиазма на 7 експедиции
Едва през 1963 г. до върха достигат двама американци – Томас Хорнбайн (32 г.) и проф. д-р Уйлям Ънсолд (36 г.). Те обаче навлизат в гребена значително по-високо - на около 7200 м, като в началото вървят по ледника Кхумбу и когато подминават скалните участъци в траверс на ляво, излизат на математическата линия на гребена. Нагоре пътят е много труден, най-вече почутият и характерен кулоар. Той е широк 3-4 м при наклон 45-50 градуса и пресечен по средата от 20-метров скален участък. Това създава големи проблеми. Тук трудностите се увеличават двойно и тройно, защото височината е между 8500-8600 м, раниците им са по 20 кг., а температурата е безмилостно ниска. Цели 4 часа двамата упорито търсят път през характерен кулоар, но изминават само 130-150 метра. Няколкото последователни опита за преодоляването на скалата правят и двамата, но без успех. Накрая Хорнбайн рискува. Сваля ръкавиците и с голи ръце успява. Тази му саможертва решава успеха на експедиецията.
Томас печели симпатиите на специалистите и те наричат кулоара на неговото име – „Хорнбайн”, но това ще му струва... пръстите на ръцете.
Пътят нагоре не е по-лек, но успехът идва. За уговорената среща със сънародниците си Бари Бишоп и Лютер Джерстад, изкачили се по Класическия маршрут, те закъсняват. Слизането надолу е мъчително и най-вече опасно. В тъмното и настъпилата умора трудно се ориентират. Към 22 часа двете американски свръзки се събират. Това, че на Бишоп и Джерстад пътят е познат, спасява и четиримата. Въпреки това на 8540 м и четиримата прекарват една кошмарна нощ, без всякакви бивачни съоражения. Късно вечерта на 23 май 1963 г. четиримата американци са в базовия лагер. Така на 22 и 23 май 1963 г. 1963 г. Томас Хорнбайн и Уйлям Ънсолд осъществяват Първият траверс на Еверест.
В следващите 16 години на Еверест се изкачват още 70 алпинисти, преминали по 10 различни маршрута. Седем експедиции пробват шансовете си с намерение да се премине изцяло по Западния гребен, но отстъпват. Едва на 13 май 1979 г. Нейц Заплотник (27 г.) и Андрей Щремпфел (23 г.) от югославската експедиция успяват да преминат по целия Западен гребен, започвайки от обявения от много специалисти път за непроходим. Два дни по-късно (15 май) по техния път преминават Стане Белак, Стипе Божич и шерпът Анг Фу. Слизането на петимата става по пътя на изкачването, като само трудния и много опасен кулоар „Хорнбайн” те избягват, като го заобикалят встрани. Въпреки това Анг Фу се подхлъзва в границите на 8000 метра и загива.
Големият югославски успех е помрачен от една жертва.
И все пак нещичко по този маршрут не е довършено докрай. Това е избягването на кулоара „Хорнбайн” при слизането, което пък провокира Христо Проданов да довърши този малък проблем и да вземе твърдото решение. Изкачване и слизане по точното математическо било на ръба. Христо успя наполовина. Изкачва се, но на слизане дори не достигна до трудния и опасен кулоар. Остана завинаги в границите над 8500 метра по склоновете на Еверест.
Българският траверс на Еверест е осъществен от 8 до 10 май 1984 г. за което е и следващия ни разказ. След като първият българин изкачил Еверест - Христо Проданов, не се завръща, експедицията не е прекратена. Силният ни и сплотен колектив намира сили да продължи. Всички алпинисти, които се намират по маршрута в опита си да търсят Христо, слизат в базовия лагер, за заслужена почивка. През това време ръководителят на експедицията има една основна задача и тя е постигане на споразумение с ръководителя на индийската експедиция, полковник Кумар, за ползването на индийските междинни лагери при слизането на нашите алпинисти по Класическия път. При втората атака въобще не е стоял въпросът за слизането по пътя на изкачването – път, който предприе Христо Проданов. Впрочем той нямаше и друг избор, тъй като при неговото слизане индийските междинни лагери все още не бяха изградени.
Уговорено е в замяна на това, че нашите алпинисти ще ползват индийските лагери по класическия маршрут, индийска свръзка да премине по Западния гребен като ползва нашите лагери. Впоследствие преоценявайки своята подготовка и нагласа, индийските алпинисти се отказват да тръгнат по Западния гребен.
Освен това ръководството на експедицията основно преразглежда тактиката на алпинистите при втората атака, като се старае
Да се избегнат всички пропуски
от първата атака, а те в общи линии са осигуряване на междинните лагери с всичко необходимо – храна, екипировка, съоръжения и най-вече достатъчен брой кислородни бутилки. Тактическият план предвижда преди щурмовите групи да се изпратят две групи, които имат за задача да приведат в подходящо състояние междинните лагери, част от които през 20-те дни са повредени от бушуващите бури и обилни снеговалежи. Решено е за втората атака да се определят три двойки, които да преминат по
Западния гребен и една по Класическия маршрут, по който в момента ще се изкачват и индийските алпинисти.
Така на 1 май по маршрута тръгва първата помощна група - Петко Тотев, Стамен Станимиров и трима шерпи. Ден след тях тръгва втората помощна група - Динко Томов, Костас Канидис и Огнян Балджийски с трима шерпи.
На 3 май по маршрута се отправя първата щурмова група – Иван Вълчев-Методи Савов, които последователно ще нощуват на 4 май на лагер 1, на 5 май на лагер 2, на 6 май на лагер 4 и на 7 май на лагер 5. Рано сутринта на 8 май в 0.50 ч двамата са събудени и в 3.20 ч се отправят за своя решителен ден. Пътят нагоре е труден и много опасен. Има нов сняг, а там, където той е отвят, въжетата са обледенени. Палатките са разпокъсани и затрупани. В 10 часа Иван се обажда в базата, за да информира за обстановката, която е доста сложна. Новият сняг е 40-50 см, което прави маршрута изключително лавиноопасен. Въпреки всичко решението е взето –
Само напред и нагоре
Следващото обаждане е в 17.15 ч и то е от самия връх. За втори път от 8848 метра прозвучава българска реч: „Ние сме на върха! На върха сме!”. „Браво, момчета!” – се изтръгва от устата на Аврам.
Поради напредналото време двамата остават на върха само 15 минути, след което започват слизане по Южния склон. Започнат е маршрут, който впоследствие ще влезне в историята на световния алпинизъм и в аналите на Еверест като „Българският траверс”, защото никой преди тях не е правил това в пълния вариант. Но тук идват проблемите. Кислородът в бутилките е свършил. Умората е завладяла телата, а минутите безмилостно текат. Денят завършва и започва вледеняващата нощ. Двамата ни алпинисти търсят място за нощувка, не, по-скоро за сносно прекарване на нощта, тъй като нямат никакви бивачни съоръжения.
На 8750 м намират дълбока ледена пукнатина. Скрити от вятъра те не са пощадени от умората и минус 40-градусовия студ. Отгоре на всичко Методи се оплаква от силни болки в коляното. Призори на 9 май Иван събира сили и тръгва надолу да търси помощ. Помощта, която Иван търси отдолу, обаче идва от горе, и то от нашите алпинисти Кирил Досков и Николай Петков, които се движат ден по-късно и вече са изкачили върха. Загубили верния път в мъглата те започват слизането в погрешна посока – вместо към Непал тръгват към Тибет. Бързо обаче разбират грешката си и се връщат. Намерили вече верния път, само за броени минути откриват изпадналия в затруднение Методи. Подават му от техния кислород, като по този начин го събуждат от сладкия унес на бялата смърт. Благодарение на изключително бързото си движение към върха Кирил и Николай (само за 6 часа и 11 минути), са съхранили значително количество кислород, който се оказва животоспасяващ за Методи. Минути след това започва едно тъй дълго и мъчително слизане към базата и завършване на пълния траверс на Еверест.
Цялостното изкачване по Западния гребен и слизане по Южния склон, наречен Българският траверс на Еверест, ознаменува цялата българска епопея на първия връх на планетата.
*Автор: Доц. САНДЮ БЕШЕВ
