Т ом Егеланд ни потапя в кървави и драматични събития, разиграващи се в центъра на иначе спокойната столица Осло в новия си роман „Сокола“, издание на „Персей“. Действието започва в един необичайно горещ за Норвегия юлски ден. Шестима мъже отвличат трамвай със заложници, привличайки за минути вниманието на целия свят върху себе си. Писателят ни води през лабиринт, от който единствен той знае дали има изход. Читателят се запознава поотделно с всеки един от десетимата заложници, изтръгнати внезапно от спокойствието на добре планираното си ежедневие. Отвличането е катализатор за пълното разголване на личностите им и извиква истинската им човешка същност.
Сюжетното действие в „Сокола“ обаче далеч не се ограничава само зад затворените врати на трамвая. Подготвена ли е полицията за толкова мащабна операция и какво ще предприеме за обезвреждането на похитителите? Дали е възможно медиите, водени от желанието си да привлекат колкото се може повече зрители, да са по-ефективни от органите на реда? Том Егеланд отново ни среща с журналистката Кристин Бюе. Тя този път е в сянката на неопитната, но изключително мотивирана стажантка Линда Микалсен, която ще впрегне целия си заряд в търсенето на отговори рамо до рамо с полицията. Какво всъщност стои в основата на отвличането? Религия? Идеология? Пари? Политика? Или нещо, което никой не подозира?
Том Егеланд не подминава и политическите измерения на случващото се. Норвежкият правосъден министър е поставен под небивал натиск, корените на който могат да се проследят чак до 1995 г. Как едно решение, взето преди повече от двайсет години, може да те настигне и да разруши основите на цялото ти настояще? Всичко това проследяваме минута по минута, а напрежението се увеличава с всяка страница.
„Сокола“ е книга за болезнените последствия от наглед невинните действия, за възмездието, за безмилостната логика на войната, в която няма победители, а само победени, книга за нестихващата болка, преходността и смъртта. Но едновременно с това и книга за малките ежедневни прояви на геройство, за смелостта, амбицията и съпричастността към ближния, книга за безусловната чиста любов, за семейството, справедливостта и стремежа към намиране на вътрешен покой. Какво общо обаче има всичко това със заложниците и ще успеят ли те отново да се приберат по домовете си?
„Вероятно сте чели книга на Том Егеланд и знаете, че това не е поредният трилър, а нещо много повече“, възкликва критиката.
16:05-16:07 ч.
Трамваят, спирка „Национален театър“, 16:05 ч.
Под шушляковото си яке Мирко обви ръка около цевта на наскоро смазания халосен картечен пистолет от израелската серия „Узи“. Проследи с поглед другите, които се позиционираха до вратите. Около него, на пътеката на трамвая, пътниците стояха наблъскани един до друг.
Той не си спомняше някога да е бил по-нервен. Дори и по време на войната. Надолу по бедрата му се стичаше пот.
– Сега! – прокънтя гласът в слушалките.
Мирко започна да сваля ципа на широкото яке. За момент защипа тениската си, зъбците бяха мокри от потта. В трамвая се усещаха най-малко четиресет градуса.
– Мирко, сега! – повтори нетърпеливо гласът.
С едно рязко движение успя да освободи ципа. Извади картечния пистолет и изрева:
– Аллах Акбар!
Насочи цевта нагоре и произведе четири-пет изстрела.
София се стресна и отвори очи. Фойерверки?
Отнякъде се чуваше писък. Момичето вдигна уплашен поглед към Ролф, който положи ръка на рамото й. През целия път от спирка „Брискеби“ София седеше с глава, опряна на прозореца, беше й горещо, усещаше жажда и се унасяше, докато трамваят дрънчеше по градските улици. Сега, когато беше във ваканция, ходеше на уроци по цигулка всеки понеделник и четвъртък следобед. Ролф винаги я придружаваше.
Момичето стисна по-здраво калъфа на цигулката.
– Ролф, защо…
– Шшт.
Мирко размаха юмрук във въздуха. Тактическият колан с експлозиви и ръчни гранати издрънча. Пътниците, които се намираха близо до него, се отдръпнаха, а една възрастна дама започна да плаче.
– Shut up! (Млъкни!) – изсъска той гневно.
Гюнила Сьодерстрьом свали рязко слушалките си и погледна брадясалия мъж. Сега норвежкият певец Киго звучеше от бедрото й като жужаща муха. Тя зяпаше групата тъмни небръснати мъже с полуотворена уста. Изпънати като струни, те стояха заплашително до вратите. Под разкопчаните якета забеляза арсенал от картечни пистолети, експлозиви, ръчни гранати, огнестрелни оръжия и ловджийски ножове.
Трамваят, спирка „Национален театър“, 16:06 ч.
Ватманът Ивар Стайне погледна в огледалото над себе си. Хаосът го обърка. Да не би някой да беше изстрелял фойерверки? Пътниците масово се опитваха да се изтеглят назад. В същия момент видя един мускулест мъж да се придвижва напред. Беше го забелязал и когато се качи в трамвая от спирка „Брискеби“. Облечен необичайно за подобна горещина: шушляково яке, слънчеви очила, качулка над шапката с козирка и огромен спортен сак.
Ивар усети нещо твърдо, опряно на врата му. Тъкмо понечи да се обърне, когато осъзна какво беше. Цев на пистолет.
– Stop! (Спри!) – каза мъжът с оръжието.
– Yes, yes! (Да, да!)
Ивар задейства дисковата спирачна система с едно копче и едновременно с това натисна спирачния педал. Разнесе се оглушителен шум от сцеплението на колелата с релсите. Поради рязкото спиране на трамвая точно между Националния театър и ресторанта „Театеркафеен“ към хотел „Континентал“ много от пътниците загубиха равновесие.
– You girl! Sofia! (Ти, момите! София!)
Гласът беше дълбок. Заплашителен.
Тя срещна погледа на мъжа, насочил пистолет към нея, и придърпа калъфа на цигулката към гърдите си, за да предпази инструмента.
– Come here! (Ела тук!)
„Откъде знае как се казвам?“ – помисли си тя уплашено.
Други двама мъже стояха на пътеката между седалките с оръжия, насочени към Ролф.
– Let her be! (Оставете я!) – настоя той.
Беше бесен. И уплашен. Гласът му го издаваше. София не го беше чувала да говори по този начин, а го познаваше, откакто се помнеше.
Един от мъжете хвана Ролф за вратовръзката и го повдигна, но той успя да се освободи от захвата. Някой го удари по главата с дръжката на пистолета си, а друг го завлачи по пътеката. Ритаха го в корема и главата. Ролф нададе яростен вик. Звучеше като умиращо животно. Опита се да се отърси от внезапното нападение и да се изправи на крака. Удариха го още веднъж с дръжката на оръжието.
Трамваят, спирка „Национален театър“, 16:07 ч.
„Трябва да се свържа с диспечера“ – помисли си ватманът Ивар Стайне, който през цялото време следеше какво се случва в огледалото. Усещаше натиска на цевта, опряна във врата му. Внимателно попи потта, която се стичаше по бузите му. Много пътници се бяха оплаквали от горещината, но мотрисите от серията SL-79 не разполагаха с климатична система за охлаждане. Единственото, което ватманите можеха да направят, беше да не затварят напълно страничните прозорци, за да влиза въздух.
Брадатият мъж се усмихна на София и протегна ръка към нея. Имаше нещо нередно в усмивката му. Нещо подло.
Момичето се залепи плътно за облегалката на седалката. Мъжът я хвана за китката и я издърпа. Другата си ръка София впи здраво около пластмасовата дръжка на калъфа.
– Come, girl! Come with me. (Ела, момиче! Ела с мен!)
Ролф впрегна сили да се изправи на крака, но един мъж го ритна в главата. Силно. Остана да лежи така и препречваше пътя към вратата. Избутаха го надолу по стълбите и го завлякоха към улицата.
– Come now! (Идвай вече!)
Непознатият завлече София назад към средните врати, бутна я по стълбите и я изведе от трамвая.
16:07 ч.
Осло, 16:07 ч.
През този първи юлски ден горещината лежеше над Осло като тежък похлупак. Следобед бяха регистрирани трийсет и два градуса. В парка „Стюдентерлюнден“ и на площад „Айдсволс плас“ жителите на града се криеха от жегата под сенките на дърветата. Някои разхлаждаха босите си крака в басейните на фонтаните, където малки деца си играеха и се пръскаха с вода. Според вестниците повече от двайсет възрастни са били приети в болница със слънчев удар. Горите около града бяха наситено зелени и толкова сухи, че една клечка кибрит би била достатъчна, за да ги възпламени. Прозорците на сградите, жилищните блокове и къщите бяха широко отворени.
В четири часа следобед термометрите отчетоха трийсет и три градуса.
Трамваят, спирка „Национален театър“, 16:07 ч.
Мъжете се бяха качили от спирка „Брискеби“. Линия №19 с крайна спирка „Лябрю“. Мирко седеше някъде по средата на трамвая със сака със снаряжение между краката си. Другите се бяха разпръснали, така че да покрият целия периметър на мотрисата.
Тениската на Мирко беше полепнала по гърдите и гърба му. Той свали нетърпеливо прогизналото си яке. През задния прозорец видя, че един черен джип пресече трамвайните релси на спирка „Национален театър“. Успя да сдържи усмивката си. Засега всичко вървеше по план.
– Stop! (Спри!)
Гласът на пътника беше дълбок и заповеднически. Той стана от седалката – едър мъжага, свикнал да получава това, което иска от живота.
Мирко извади от един калъф пистолет от серията „Глок“ и го насочи към широките гърди на мъжа.
– Sit down! (Сядай!)
Изглежда, че пътникът не разбираше сериозността на положението.
– Stop this nonsense right now! (Спрете тази глупост веднага) – изръмжа той.
– Sit down! (Сядай!) – повтори Мирко и постави показалеца си на спусъка.
– Fucking muslims! (Шибани мюсюлмани!) – избухна пътникът и го наплю.
Мирко стреля.
Веднъж. После още веднъж. И още веднъж.
Кратки, остри гърмежи.
Отзад в трамвая пътниците пищяха.
Ватманът Ивар Стайне отчаяно се опитваше да си спомни инструкциите за такива ситуации. В ръководството за експлоатация имаше цяла глава, посветена на отвличанията на трамваи. Но сега не можеше да си спомни и дума от нея.
Изпълнявай инструкциите им. Фразата, около която се въртеше цялата глава. Това изплува в паметта му. Не се намесвай. Не го играй герой.
Няма проблем.
Едрият пътник се олюля. Погледна невярващо гърдите си, откъдето струйки кръв шуртяха в синхрон със сърдечния му ритъм. Свлече се на колене.
– Why? (Защо?) – простена той. Коленичейки, погледна мъжа, който го беше прострелял и продължаваше да стои с пистолет, насочен към него.
След последния изстрел пътникът се просна на земята.
С всяка изминала секунда локвата кръв ставаше все по-голяма.
