О ткриваме големия български актьор Ники Сотиров през горещниците на юли в сърцето на Балкана. В Априлци. Там той медитира, гледайки върховете Ботев, Мара Гидик и Левски, в малкото време, отделено за лична и семейна почивка, веднага след свършване на снимачен сет на нов филм с негова главна роля.
- Как си почиваш това лято, Ники Сотиров, и какво ново на хоризонта ти?
- Плувам. На 200 метра от къщичката на Ана (Ана Каридова – любовта и сподвижничката на актьора) има страхотен басейн и всеки ден ходя и плувам по 1 километър. Съвсем мъничко почивам, защото приключих снимките в България на един българско-американски филм и една трета от филма по драматургия е тук, у нас, а другите две трети са във Филаделфия. Филмът се казва „Брас бенд булгарикус“ – романтична драма с комедийни елементи. Става дума за любов и музика и за неповторимите български ритми. Целият свят знае и ни завижда, че само ние имаме 7/8 ритъм, който всъщност е пулсацията на човешкото сърце.
- Откъде знаеш тази подробност?
- От моя музикален ментор Евгени Господинов. Като погледнеш една електрокардиограма, тя е в 7/8.
- Разкажи ни повече за филма и каква е твоята роля в него?
- Режисьор, сценарист и продуцент на филма е Константин Стоянов, който живее във Филаделфия от 33 години. Предложи ми да направим този филм. Изказвах си мнението за всяко нещо, което той пишеше. Досега е снимал десетки документални и късометражни филми, а това му е първи опит с игрален, пълнометражен филм, който е между романтична драма и комедия. Аз играя главната роля. Константин много добре познава филмовото ми творчество и смея да кажа, че до голяма степен, чисто „персоналите“ е писан сценарият. Персонализирането идва от факта, че той, докато е писал, си е мислел как аз ще играя главната роля. Героят ми се казва Ники.
- Какъв е Ники във филма?
- Музикант, който пише джаз опера „Орфей и Евридика“.
- Успява ли да я напише?
- Отворен е финалът на джаз операта. Брас бендът се състои от тромпет, туба, баритон туба и певица. Свирят музика не само в 7/8. Певицата на групата се казва Яна, която има голяма любов с Ники в България, но се разделят и тя заминава за Канада. Не могат да спрат да се обичат. В Ню Джърси се срещат един прекрасен ден на етно фестивал и любовта пламва отново. Жанет Иванова, която от пет години живее в Сан Диего, ученичка на Стефан Данаилов, изключителна актриса и певица, играе ролята на Яна. Сама записа всички песни, които ще изпълняваме на фестивала „Къде е мойто първо либе“, „Ерген деда“ и т.н. Много сложни песни за пеене, но тя ги направи брилянтно.
- Кой фестивал?
- Това е фестивал на етно музиката и етно бандите в Ню Джърси.
- Там ще ходите да пеете?
- Там ще снимаме остатъка от филма. Три седмици, вероятно догодина. Снимките в България ги приключихме преди два дни (26 юли – бел.р.) и бяха изцяло в София. Останалите актьори, които играят в лентата, са: Димитър Касабов, който два пъти спечели „Сървайвър“ – актьор, режисьор, сценарист, и живеещият в Лос Анджелис Явор Веселинов, който се занимава с актьорско майсторство и кинорежисура. Това са другите главни герои във филма.
- Чия е музиката във филма?
- Цялата музика е аранжимент и обработка на Евгени Господинов.
- Защо решихте да използвате точно този български ритъм в 7/8?
- Главните герои са българи. Не са американци. Те, без да са лузъри, са хора, които трудно свързват двата края в Америка, но не се отказват да правят истинско българско фолклорно изкуство. А и няма нищо по-истинско и българско от българския фолклор, който идентифицира образите веднага.
- Кога ще видим филма на екран?
- Най-вероятно догодина финала, защото най-рано можем да снимаме през юни, тъй като трябва да е лято и вярвам, че за другата Коледа филмът ще е готов. Това е фестивален филм, той тук ще има една официална премиера за приятели. Реално това е българско-американски филм, но няма да минава по екрани тук. Ще са по-скоро частни прожекции.
- А какъв е таргетът на кинолентата?
- Таргетът са фестивали за такъв вид авторско кино, обзървър, особен поглед и т.н. Има много фестивали в Америка. Стоянов е наясно с тези неща, негови филми са участвали, така че той е трасирал пътя и вярваме, че филмът ще има добра съдба в Америка.
- Какви други проекти движиш и реализираш едновременно като един многопрофилен Близнак?
- Само ще спомена, без конкретност, много чакан български игрален филм от 20 август, но наистина няма да спомена автора и името. Това ще бъде около месец и в момента съм в трескава подготовка на един много атрактивен сериал, който дай Боже ще бъде стартиран до Нова година. Това е като начало.
- А музикални проекти?
- Аз съм много горд, че направих „Приказка за музика“ с група талантливи деца от Асоциацията за подкрепа на децата и мюзикъла „Мюзикълисимо“, който ще бъде възстановен есента. Той е компилация от откъси от мюзикъли с гости Наско Пенев от Б.Т.Р., Роберта, Влади Михайлов и Васил Петров, както и децата от асоциацията. Ще го изпълняваме в театър „Театро“. Там ще бъдат възстановени, като в момента с продуцента Митко Гочев дискутираме как по най-атрактивен начин, съобразявайки се с последни технологии и мода за сценично зрелище, да направим най-удачен мапинг на двете представления. Гочев е режисьор и продуцент и с него искаме да визуализираме по най-съвременен начин тези два наши проекта.
- Песните, които децата изпълняват, са само чуждоезични. Кога ще запеете и български песни?
- Ще вкараме български песни в един друг проект, след като реализираме тези два предходни, защото много успешно се реализираха. Димитър Гочев купи правата на мюзикъла „Ани Джуниър“ и в момента сме в трескав кастинг. Това пък е друг наш проект. Участват на живо и онлайн деца от цялата страна за този мюзикъл. Той ще се реализира, като ще се пеят песните в оригинал на английски език, с превод, разбира се, а диалозите ще бъдат на български език. Всички деца от 6- до 18-годишна възраст могат да се запишат за кастинга на адрес: София, ул. „Върбица“ 12, театър „Театро“.
- Напоследък се носи мълва, че ще пееш песен на една българска композиторка?
- Това е истина. При всички случаи аз ще направя всичко възможно, понеже е много особена и много арт музиката й, в която има много театър, почти съм измислил как и по какъв начин да се реализира един много атрактивен и визуален клип.
- Да споменем ли името на тази дама или да остане тайна?
- Е, как няма да го споменем! Вида Пиронкова е автор на музиката и текста на песента „Магазин за роли“ – самото заглавие на парчето вече ме размазва от кеф. А материала тук го подпиши с псевдоним, ако искаш! Самоиронията е изкуство, иронията не. Та ние и двамата я владеем брилянтно самоиронията. Дано и читателите я усетят и се насладят на тези прехвърчащи и палави искри.
- Да скочим в полето на личния ти живот. Кажи ни за любовта до теб?
- Щастлив съм, че Ана Каридова продължава да търпи мен и лудостите ми. Не знам, може би това прави животът ни по-хармоничен. Тя продължава да търпи и подкрепя моите най-откачени идеи и така да ме мотивира, че трябва да продължавам напред.
- Ана как издържа на това твое темпо?
- Разбира се, тя се опитва да си почине, да няма толкова шум от непрекъснато свирене и пеене около главата й, монолози, репетиции и т.н. Но като не се видим седмица, много си липсваме.
- Наблюдавайки те, стигам до заключението, че животът ти освен отдаване е насочен и в създаване на изкуство от всички жанрове. Къде остава битът и интересува ли те той?
- Не ме интересува битовизмът, не ме интересува на колко години съм. Живея извън всичко това. Изкарвам достойно хляба си и парите си с това, което мога най-добре да правя, а то е изкуство – театър, кино, телевизия, музика.
- Напоследък много силно се отдаде на музиката. Твоя вътрешна потребност ли е?
- Да, абсолютна потребност е и се чудя кое изкуство е онова, което събужда онзи космически, първичен инстинкт за красота. И може би е музиката и до нея е киното, за да може да я обезсмърти. Винаги избирам между кино и музика. Днес не може едно изкуство да съществува автономно. То винаги има нужда от някаква осмоза. То трябва да проникне в друго изкуство, другото изкуство да проникне в него. В нямото кино условно е имало музика и това е било достатъчно. Един филм без музика не става. И когато слушаш една музика, каквато и да е тя, и отзад има визия, която ти помага във възприятието, в асоциацията, нещата са много по-красиви. По-плътно е усещането за красота и за естетика.
- Имаш ли страх от нещо?
- Най-големият ми страх е да спра да правя изкуство. Тогава аз ще умра физически на другия ден. А думата пенсия за твореца, не само за актьора е духовна смърт.
- Сутрин, като станеш и се погледнеш в огледалото, какво си казваш и харесваш ли това, което виждаш там?
- Ако се погледна в огледалото и няма никой, отивам от другата страна на огледалото и започвам да си мисля колко екзистенциален съм станал (смее се). Обикновено, като не видя никой срещу себе си, отивам да го търся на гърба на огледалото.
- Имаш ли някаква страст извън изкуството? Нещо по така, като за обикновен човек?
- Аз много рядко се качвам в метро по хиляда причини и съм много урбанистичен човек, но ми прави впечатление, че има все повече млади хора, които четат книги. Е, 90% процента си ровят в телефона, няма лошо и в това, но виждам и млади хора с книга от хартия в ръка, което ме радва. Много обичам да чета книга, да пипам хартия и тя да ме цапа.
- Щом обичаш да четеш, коя книга четеш в момента?
- Препрочитам разказите на Едгар Алън По – „Спускане в Маелстрьом“, и не мога да разбера как в средата на 19-и век, 1840 и след това, човек може да има такова перо. Такъв смазващ и съвременен, актуален, литературен стил. Все едно го е писал 30-годишен автор, роден в този век.
- Коя филмова или театрална роля ти е мечта, а не си я изиграл още?
- Ами следващата. Голямата роля предстои.
- Кой образ подхожда най-много на твоя душевен натюрел?
- Дълбок романтик или романтичен дивак.
- Кое е мястото, на което си почиваш най-добре?
- Там, където имам уединение, за да си дорисувам киносънищата и да се доизразя. И на морето, и в планината. Например тук, в Априлци, на гърба на къщата съм си направил едно ателие и си рисувам тези мои си сънища и светове.
- Малцина знаят, че ти и рисуваш добре и правиш изложби. Какво доизказваш с тях?
- Лудостта, откровено, защото, ако не се доизразя – ще гръмна. Не ми е достатъчно да се изразявам с кино, театър, дори с музика и нещо трябва още да изтече в цвят и форма и тогава се чувствам много по-спокойно. Това наистина е едно доизразяване и едно крайно изливане. И е болезнено, защото не казвам, че ме измъчват демони, но е желанието да бъдеш разбран докрай като творец. През януари имах изложба в галерия „Финес“, заедно с Петър Пиронков и децата от асоциацията и се радвам, че има приемственост.
- Как се чувстваш като ментор на Лятната академия на Асоциацията за подкрепа на децата и на какво ги учиш по актьорско майсторство?
- Неслучайно казвам, че детето е пикът на Космоса и то е всичко, някак си осмисля и духовно, и философски, защо трябва ние да живеем, защо трябва да имаме деца, дай Боже и внуци, и работата ми с младите хора първо ме поддържа млад, второ аз имам на какво да ги науча и те ме учат на много неща. С тях си уча кармичните уроци, защото неслучайно гениалният Станиславски, а след това и Лий Страсбърг, който фокусира и филтрира най-доброто от системата на Станиславски, говорят за детска наивност и органика. Едно дете във вярата си, че зелената трева всъщност е син океан, може да те убеди по най-артистичен и красив начин. Ето тази магия я няма при хората, които вече са на 20, 30 и нагоре години. Вяра и наивност, това са двете думички.
- Коя филмова роля е най-емблематична за теб? Такава, с която изгрява твоята звезда?
Това е „Адаптация“ на Въло Радев. Бях на 20 години, след това направих „Голямото нощно къпане“ на Бинка Желязкова, след това „Къщата“ на режисьора Стефан Димитров и „Комбина“. За три години - от 20 до 23, направих 4 главни роли и тези четири филма, разбира се, други бяха реалностите – нямаше компютри, мобилни телефони, нямаше безкрайно много сателитни телевизии. Имаше Канал 1 и Ефир 2 на БНТ и хората ходеха на българско кино. Тези четири филма събраха малко под 9 000 000 зрители.
- И те ти донесоха славата на голям актьор?
- Не знам какво значи слава и голям актьор. Просто винаги се опитвам да си върша честно и талантливо работата. Да, разпознаваем съм, разбирам. Чувствам се като един здрав бор на върха, сам, много брулен, но посаден там преди страшно много години и всички са му се радвали, защото е млад, красив, зелен, глупав. Сега е бор на години, пак сам, но все още хората имат респект от него.
Вида Пиронкова
