З а героизма на нашите деди по време на Първата световна война е обстойно писано. Но т.нар. Серетски фронт от края на януари до началото на декември 1917 г. все още е „бяло петно“ за българските историографи. Или по-скоро е манипулативно представяно като побратимяване само между българи и руснаци.
Предистория
Наименованието „Серетски фронт” идва от името на р. Серет, извираща от днешна Украйна, която преминава през териториите на Молдова и Румъния, за да се влее в р. Дунав, малко преди делтата на реката.
През есента на 1916 г. след включването на Румъния в Първата световна война на страната на Антантата Трета българска армия започва своя победоносен поход в Добруджа. Само за четири месеца нашите заедно с германски и турски части разгромяват румънски, руски и сръбски войски. В началото на декември 1916-а Букурещ е превзет, Румъния капитулира, но изтласкването на руските войски продължава към Молдова, които се прехвърлят отвъд р. Серет. Така реката става арена на дълъг позиционен фронт между воюващите – Антантата и Централните сили.
Дислоциране
Българският участък е с дължина около 20 км и се простира в най-южната част на Серетския фронт. Срещу нашите войски са разположени руски части от 3-та Сибирска дивизия.
За боевете на Серетския фронт е определена Сборната пехотна дивизия с командващ ген. Тодор Кантарджиев. Дивизията разполага с продоволствен и санитарен транспорт, оръжеен парк, интендантска рота, военна поща, военен съд и полицейски полуескадрон. Сформирани са минохвъргачна рота, пионерна дружина и дивизионен лазарет.
През януари 1917 г. частите на дивизията преминават на територията на Влашко през река Дунав по специално построен понтонен мост. След 10-дневен поход в арктически студ при минус 30 градуса, воините прекосяват Влашката низина. Сборната дивизия се оказва единствената българска войскова единица, която продължава участието си във войната в небългарска етническа територия.
Установявайки се на позициите, те изграждат две укрепителни линии на равнинен и блатист терен, копаят окопи и опъват телени мрежи. Заради високите подпочвени води се изграждат надземни дъсчени подслони, блиндажите в земята са малко.
Набези
В ледените нощи руснаците изненадват - ловни отряди, облечени в камуфлажни дрехи, нападат изневиделица нашите охранителни постове, които отговарят с подобаващи атаки към руските позиции. На 30 март 1917 г., наша ловна команда от 50 души успява да се завърне с „езици“, т.е. пленници и трофейно оръжие.
Въпреки избухналата в Русия Февруарска революция, която ликвидира монархията, очакванията за сключване на мир не се оправдават. Освен спорадичните артилерийски и пушечни престрелки през деня и нощни схватки на ловните дружини се появяват и обстрелвания на българските позиции от неприятелски аероплани. Руснаците започват да използват и газови снаряди.
С настъпването на лятото арктическите студове се заменят от тропически горещини. Войници заболяват от малария, коремен тиф и дизентерия. Командването на дивизията разкрива първата бактериологична лаборатория на фронта, а заболелите своевременно се диагностицират и лекуват. Починалите от подобни болести са само 36.
Кулминация
Кулминацията на военния сблъсък на Серетския фронт между руската, от една страна, и немско-българскте войски, от друга, е в края на юли 1917 г. Между 22 и 25 юли руската артилерия непрекъснато обстрелва българските позиции. Руснаците не успяват да пробият фронта въпреки отчаяния им щурм през втората половина на август в района на манастира „Св. Матей Бесарабски”. Българските юнаци от 16-и и 53-ти пехотен полк отблъскват врага с огнехвъргачки - ново оръжие, предоставено от германците.
В двора на църквата в с. Питулаци, Браилско, все още са запазени част от военните надгробия на загинали български войници.
На 1 септември 1917 г. в 4 часа сутринта българската артилерия започва силен огън зад предните руски позиции. Германски щурмови подразделения и нашата 1-ва рота на 53-ти полк атакуват подкрепени от огнехвъргачки и минохвъргачки. Пленени са 60 войници, 3 офицери и 9 картечници, а руските загуби в убити и ранени са значителни. От Централните сили са ранени само 1 българин и 2-ма германци.
Примирие
Октомврийският преврат довежда до пълен разпад и парализа на руските войски.
На 9 декември 1917 г. в гр. Фокшани е подписано примирие между двете воюващи страни - от Балтийско до Черно море. Едва тогава по цялото протежение на Серетския фронт започват побратимяванията между руските, от една страна, и германски и български войници.
Спомени
В книгата си „Кюстендил - военната столица на България през Първата световна война. Кюстендилци и Кюстендилският край във въоръжения конфликт (1915-1918)“ авторът Ангел Джонев събира спомени на кюстендилци от 53-ти пехотен полк.
В арктическия студ на 1917 г. воините се „топлят“ в окопите, като си фантазират как ще се появят в домовете си след края на войната. Поручик Иван Калайджиев разказва: „Като се свърши войната един ден, ако е живот и здраве, няма веднага да влизам вкъщи, ще се окопая най-напред в двора, ще извикам после децата и ще ги изпратя патрул да разузнаят. След това ще настъпя прикрито и незабелязано, ще атакувам жената и ще я накарам да подпише мира при следните немного тежки условия: ако пък иска да знае много, както по-рано, и ако някога не ми изпълни точно и навреме заповедта, ще я накарам да се облече в бяла сая и да престои вънка само един час в такава мразовита нощ, както сегашната...“
Още от спомените на поручика: „Навътре под земята в окопите и входовете се спущат стотици галерии, над вратите над които ще прочетете фирми, плод на войнишката муза: вила „Серет“, вила „Кеф“, вила „Здраве му кажи по-харно“, вила „Сиромашки рай“, вила „Широк живот в тесни гащи“, телефонни станции „Пижо“ и „Пендо“ и пр. Над входовете на някои от тежките блиндажи личи с едри букви надпис: „За зор заман“.
В дните между боевете бойците поставят имена на дъсчените си бараки: кафене „Св. Матей Бесарабски“ и леярна „Изтънчен вкус“, в която от шрапнели и запалки се изработват ракиени и кафени чаши, пръстени, печати и други разнообразни изделия за бита. Изграден е и театър „Серет“. Представленията му са прекъсвани от честия обстрел на руснаците, но после продължават.
Трогателна е раздялата между ротния Калайджиев и умиращ войник: „Мъчно ми е и за тебе, г-н поручик, много те обичах, по желание дойдох в твоята рота. Дано ти Господ здраве дава, жив да останеш и след войната дома да отидеш, децата ми да видиш, да им кажеш къде е татко им загинал и съвет да им дадеш - на ум да ги научиш. Тази моя предсмъртна молба ще я удовлетвориш вярвам, няма да ми откажеш - искам ти да ги научиш как в живота да се наредят, а сега мене при другари да ме погребеш“.
Алъш-вериш
В книгата са съхранени спомените на офицера Пулков за дните в очакване на примирието: „Голяма част от руските войници почнаха да идват на срещи при нас, да искат тютюн, ножчета, часовници, вино, срещу които даваха рубли. Откри се пазар, алъш-вериш. Вечер ни идваха в окопите и в галериите руски млади офицери с балалайки - на вино, което имаше в изобилие при нас от Тулча. Играеха се ръченици, казачоци“ – свидетелства офицерът за настъпилото разнообразие с прояви на разгул и алъш-вериш.
Румен Жерев
