Т ихон е български духовник, Тивериополски титулярен епископ на Българската православна църква (БПЦ) от 6 юли 2003 година. Разговаряме с владиката за актуалните теми в Православната църква, защо Великденският пост не се спазва в масовия случай от българите, за раздорите след касираните митрополитски избори в Сливенска епархия и какви проблеми ще трябва да решава новият български патриарх, чийто избор предстои през юни.
- Ваше преосвещенство, намираме се в дните на Великденския пост. Самият пост като такъв все повече се дискутира в публичното пространство. Възможно ли е да се възприемат днес буквално древните изисквания на Църквата?
- Постът е преживял доста различни промени на правилата си във времето. Все пак нека се има предвид, че Църквата е вече на 2000 години. Специфичното в случая е, че в България ние гледаме на нещата прекалено ограничено. Винаги съм си мислил - как след една успешна мисионерска работа биха постили ескимосите християни? Именно от такава гледна точка много например се спекулира в православието с критиката на т.нар. „бели пости“ при католиците (ограничаващи месото – б.а.). Това наистина е една странна история, която обаче е разбираема, макар и да нарушава древните канони. В тези северни страни – Германия, скандинавските кралства, Англия и т.н., растителното масло е било или неизвестно, или много скъпо и затова са употребявали масово други мазнини. Но където е маслото, там е и млякото и сиренето, нали? И оттогава е възникнала традицията на „белия пост“.
Но и в по-нови времена, когато олиото се прави от слънчоглед и рапица, нали трябва да се транспортира от Юга към Севера и пак излиза скъпо за обикновения мирянин. Да вземем и нашите географски ширини – в българските земи няма маслини и зехтинът също е бил лукс. В негова замяна наистина се е използвал шарланът, или ореховото масло. Хайде сега всеки да си представи какво количество орехи е трябвало да се счукат, почистят и да се смачкат ядките им, за да се получат няколко литра масло? Пак излиза скъпо и недостъпно за масата от вярващите. Мазнината въобще е била нещо луксозно в продължение на хилядолетия.
Спомнете си притчата за блудния син – телето, което бащата поръчва на слугите си да заколят, за да се възрадват на намирането на сина му, да бъде угоено (Лука 15:23), тоест с много мазнина. Затова се е наложило по традиция още от Стария завет да се наложи едно ограничено ползване на мазнината. Така се стига до поста като религиозно изискване, нямащо нищо общо с разните диети - едва в модерните времена медицината и физиологията установиха, че мазнините не са най-полезната храна за организма ни. Така че чисто житейският произход на поста е ясен – мазнините, все едно от произхода им, са лукс, затова ги спираме за известно време.
Освен това да не забравяме, че изискванията за спазването на религиозните наредби се свеждат до това дали те могат наистина да се реализират. Католическата църква е наясно, че това е трудно, и по този начин да държат в подчинение миряните – „а, нарушили сте поста, грешни сте, трябва да се покаете за това, да платите църковни глоби и т.н.“. Въобще католическите пости са доста странни. Рибата, която е разрешена при тях и преди векове, и сега, е най-луксозната храна. И какъв пост, какво смирение е това, възкликнала западната църква. Затова ще замените рибата с бяло пилешко месо!
Нека всички си дадем сметка дали нещо е осъществимо, особено в днешния изключително динамичен живот. Затова винаги съм апелирал да не се вторачваме в неща, които са трудно постижими. Защото не във въздържанието от определена храна е смисълът на Великия пост, в който се намираме в момента. Най-важното е духовният подход в подготовката за посрещането на най-големия и светъл празник в християнството - Възкресението Христово. Да се абстрахираме от ежедневните дразнители - от задръстването по улиците с колата, от чакането на някаква опашка – това е по- трудното от абстрактно трансцеденталната форма на обръщението ни към Господа с молба да ни помогне отново да осмислим нашия живот, да видим доколко пропуските и грешките в нашия живот бихме могли да ги предотвратим с малко повече търпение, с малко повече любов.
Истинският християнин е този, който непрекъснато се старае да бъде такъв. Всичко, което се случва в нашия живот, е предопределено от Бога, но Той иска да види от нас какво старание ние полагаме като духовно и нравствено развитие. Достатъчно е през дните на Великия пост да направим нещо просто - да поздравим всеки срещнат с добър ден, да му се усмихнем. Винаги ми е правило впечатление как във фоайетата на хотелите, като слизат за сутрешна закуска, германците поздравяват всички присъстващи. На подобен поздрав от непознат българинът веднага ще си помисли: „Тоя пък какво иска от мене?“. Може би най-главната ни цел е да се преборим с това отчуждение, което за съжаление е завладяло нашето общество.
- Събитията в Сливенска митрополия обаче не ни ли оставят с впечатлението, че дори някои свещеници са далеч от смирението, и то именно по времето на великденския пост, да не говорим за миряните?
- Наистина това, което става в Сливенска епархия, е именно липсата на смирение - да поставяш себе си над всичко останало. Разбирам миряните – те имат някакви искания, могат да ги издигнат като лозунги, да протестират. За тях нещата са по-други. Но един свещеник трябва да е наясно, че по църковни въпроси собствена воля няма – така е устроена Църквата. Той не носи отговорност – носи я епископът. Така се нарушава т.нар „повиновление“ - да приеме тези съвети, които му се дават. Ясно, че тази неприятна ситуация, която се създаде там, до голяма степен се дължи на едно несъвършенство на изборния процес. Досега не е имало чак такъв проблем, защото е имало една доста голяма добронамереност и широк избор от лица, от които да избираш. Но сега става въпрос за млади хора или такива, които твърде скоро са придобили епископски сан. И така се стигна до това, че местните епархиоти решиха, че могат да избират най-удобния за тях бъдещ митрополит. Тук трябва да се уточни нещо много важно - епархийските избиратели - миряни и свещеници - не избират митрополит. Те избират двама предпочитани от тях епископи и ги представят на Светия синод. Той е този, който избира и назначава митрополита. Но в нашата църква наистина съществува по широка възможност за местно участие в избора поради историческите традиции от времето на борбите през Възраждането за извоюване на църковната ни самостоятелност.
- Сега БПЦ отново е изправена пред трудната и отговорна задача да избере нов патриарх. С какви предизвикателства трябва се справя той?
- Първото нещо, с което ще се сблъска, е фактът, че пред него ще стои една висока летва. Тези, които помнят патриарх Кирил, са вече малко, но всеки по-млад духовник или мирянин в един момент ще го сравнява с дядо Максим или с дядо Неофит, царство им небесно. А бъдещият патриарх реално ще бъде абсолютно друг човек, защото генерациите и в Църквата, и в обществото ни са променени. Новият патриарх трябва да наложи едно по-активно участие на митрополитите в общоцърковните дела. Защото в последните години нямаше тази редовност на заседанията на Светия синод. Тук не става въпрос само за текущите административни и синодални въпроси. В момента всеки митрополит провежда своя си административна, религиозна и социална политика, без особено да се интересува дали неговият събрат иска или дали може да осъществява същите мерки в своята епархия. Затова трябва едно синхронизиране на цялостния живот на църквата и отварянето й към обществото. За да не се дава храна на всевъзможни спекулации и псевдоанализи по неин адрес.
.Поклонението пред патриарх Неофит в катедралата "Св. Александър Невски".
Ще ви дам един пример. В Западна Германия битуваше медийният израз „кремълските астролози“ - така наричаха специалистите по съветската политика, които гадаеха кой ще наследи поста генерален секретар, какво е разположението на силите в политбюрото на комунистическата партия и т.н. Сега у нас се появиха такива „синодални астролози“. Обсъждат например какви партии има в Синода, кой ще стане патриарх.
- А има ли партии, лобита?
- Няма партии в Светия синод. Има плаващи мнозинства по всеки конкретен проблем също като в парламента ни, които трудно стигат до консенсус, което никак не е лесно. По този повод не мога да се въздържа от още един спомен. Кметът на Щутгарт Манфред Ромел (син на знамения фелдмаршал от Втората световна война Ервин Ромел – б.р.) обясни в интервю проблема с дискусията и консенсуса със следния виц:
“Дядо пита внука си:
- Какво учихте днес?
- А, ние не учихме, ние дискутирахме.
- И какво дискутирахте?
- Ами дали 2 по 2 прави 4.
- Че какво има да се дискутира – всеки знае, че прави 4!
- Ами той и учителят така каза, но като гласувахме, не получи мнозинство!“
Ето колко е трудно да се получи консенсус. Но такъв е животът. Надявам се, че все пак ще се стигне до най-удачния избор.
- Май заради подобна липса на синхронизация се стигна до неприятната ситуация около погребението на патриарх Неофит, свързани с представителите на руската и на непризнатата украинска църква?
- Наистина там се получи нещо досадно и излишно, което даде храна на „синодалните астролози“, които не пропуснаха да внесат политически елемент. Това стана, защото се заговори за покани. Покани се изпращат за сватба и рожден ден – за погребение и имен ден не се кани. Всеки, който желае, може да дойде да почете покойника, респективно да уважи именника. Никой нямаше да спре един руски митрополит да направи това от името на патриарх Кирил. Но излезе така, че Москва не е „поканена“, а само Киев, който изпрати митрополит Епифаний.
- Едно послание на папа Франциск относно войната в Украйна предизвика остри реакции в цял свят с призива си, че в името на мира Киев трябва едва ли не да капитулира пред Москва. Вие как гледате на разразилия се геополитически скандал?
- Струва ми се, че това изявление бе изтълкувано погрешно. Папата искаше да внуши, че не може да се води война безкрай и да умират още и още хора в името на геополитически интереси. Папа Франциск е наясно, че това е агресия от страна на Русия, но може би той е по-наясно от мнозина лидери как вървят нещата – все пак Ватиканът има най-мощната информационна мрежа в света. А иначе човекът, който можеше да предотврати войната, бе Московски и на цяла Русия патриарх Кирил. Но ако той беше казал на Путин: “Не бива да влизаме във война с един братски православен народ“, щяха да го вкарат я в „Лубянка“ (площад в Москва, където се намира управлението на ФСБ – б.р.) или да го пратят в Сибир. Но руснаците щяха да го чуят.
Папа Франциск призова за мир в Украйна.
Константин Събчев
