В ажна и дълго липсвала глава в аналите на Втората световна война – така накратко може да се опише книгата „Кодово име „Мадлен“ на Артър Дж. Магида, издание на „Кръг“.
Осветляваща все още недооценената роля на жените за победата над Хитлер. Творбата на американския журналист и писател Артър Дж. Магида разказва завладяващата и вдъхновяваща история на принцесата шпионин Нур Инаят Хан (1914 – 1944), жертвала живота си за каузата на свободата.
Потомка на индийско кралско семейство, Нур отраства във Великобритания и Франция според суфистките вярвания за хармония, красота и толерантност, предадени й от нейния баща.
Отдадена на музиката, писателството и семейството си, младата жена не изглежда предопределена за героизъм. Но животът има други планове за нея – сблъскала се с нацистките зверства, Нур се присъединява към Британското управление за специални операции, където изучава изкуството на шпионажа, саботажа и разузнаването.
Изпратена обратно в Париж под фалшива самоличност, тя е първата жена радист в окупирана Франция през Втората световна война. По време на няколко критични месеца никой друг освен нея не предава жизненоважна информация от френската столица до Лондон.
С кодовото име „Мадлен“ шпионката се оказва ключова мишена за врага и близката й среща с Гестапо е въпрос на време. След като в крайна сметка е заловена от германците, е измъчвана в продължение на десет месеца, но отказва да разкрие каквато и да било информация.
Прави два дръзки опита за бягство от затвора, преди да бъде изпратена в концлагера Дахау, където на 13 септември 1944-та е разстреляна. Заради изключителната й смелост е удостоена посмъртно с най-високите военни отличия във Франция и Великобритания. Начално училище в парижкото предградие Сюрен носи името й, а в лондонския парк „Гордън Скуеър“, където е живяла за кратко, е издигната нейна статуя.
За да разкаже историята на тази забележителна жена, Артър Дж. Магида провежда редица интервюта и си осигурява достъп до новооткрити ръкописи, официални документи и лични писма.
Допълнена със снимки, биографията „Кодово име „Мадлен“ е напълно достоверна и изпълнена с голяма почит към Нур Инаят Хан, чиито кураж, вяра и чувство за справедливост я правят герой през най-страшните години за Европа.
В интервю за „Гардиън“ авторът споделя, че по време на проучванията си за книгата е останал особено впечатлен и трогнат от непубликувано есе на Нур, в което тя пише за „радостта от саможертвата“ и как стрелянето с пистолет подпомага концентрацията и медитацията.
„В това есе чуваме гласа на Нур – разказва Магида. – Tо е предимно за световните религии, но Нур е пренесла духовната дисциплина, възпитавана още от детството й, към изкуството на боравенето с огнестрелно оръжие.
Думите й отразяват нейната всеотдайност и решителност. Есето разкрива жена, която не би се спряла пред нищо, за да осигури безопасността на света – дори с цената на това да навреди непоправимо на самата себе си.“
По средата на обучението на Нур един от нейните инструктори изразява облекчението си, че тя не се е присъединила към Управлението за специални операции заради разбито сърце (Азим е „стара история“, пише в един доклад) или заради „романтични представи за Мата Хари“.
Въпреки това той не е доволен от прекалено живото й въображение и желанието й „да се хареса на всички и да се приспособи към настроението на компанията или тона на разговора“.
Инструкторът се съмнява дори в нейната почтеност – качество, което би било уважавано в почти всяка друга ситуация. На Нур й е трудно да бъде двулична. За нея, отбелязва обучителят, това означава „да създава приятелски отношения със зъл умисъл“.
И все пак, за да бъде добър агент, тя трябва да пренебрегне един от основните принципи на баща си – да не лъже. „Сърцето – казвал Инаят – винаги казва истината… Истинската религия е море от истина.
Всичко, което започва с лъжа, завършва с лъжа. Може ли някой, искрен по природа, ежедневно да изживява неискреността, фалша и грубостта на човешката природа и да не страда?“ Може би не, но УСО се основава на неискреност и лъжа.
Двуличието е основното средство и метод на агента. Той не може да бъде откровен и открит. Без лъжа и прикритост е обречен. И вероятно мъртъв.
Преди няколко години Нур възхвалява така наречената от нея „радост от саможертвата“, тръпката от пожертването на собствения живот заради добър човек или висша кауза.
Това би било благородно и достойно. Само че Нур не очаква, че радостта и саможертвата ще изискват да се отдалечи от това, което баща й възвеличава като „светлината, в която се проявява истинската природа на всички неща“ – истината.
В началото на войната УСО почти не обучава своите радисти по отношение на безопасността. Смята се, че когато пристигнат в Европа, те ще имат да вършат едно – да настроят радиото, да помнят своите кодове и да изпращат и получават съобщения.
Други хора щели да ги защитават. Но когато УСО започва да губи радисти, си дава сметка, че те застрашават и останалите от техните клетки. Затова операторите преминават допълнително обучение, този път в Бюли – заключителната школа на УСО, дълбоко в Ню Форест, девствена местност с пасища, храсталаци и гори.
В писмата си до Ора Нур не може да разкрива подробности за Бюли. Дори да можеше, само щеше да разстрои майка си. Затова се ограничава до описание на околностите и общата атмосфера в имението.
Това успокоява Ора, която постоянно се тревожи за дъщеря си. „Радвам се, че си в такъв прекрасен дом, скрит сред боровете – пише майката. – Какво очарователно място, заобиколено от красива природа, където да пишеш своите чудесни истории.“ Но и най-незначителната подробност за живота в Бюли, като напрегнатото ежедневие, тревожи Ора: „Надявам се, че вечер си лягаш не по-късно от десет, като така си осигуряваш девет часа почивка“.
В Бюли Нур се научава как да приготвя невидимо мастило. Или какво да направи, ако този, когото преследва, влезе в кафене – винаги да сяда с лице към гърба му, да си поръчва „бърза храна и бързо питие“, като веднага плаща сметката си, очаквайки го да си тръгне.
Ако е следена, трябва да вземе такси (но не първото или второто преминаващо), да даде на шофьора грешен адрес, в случай че някой я е чул, и да промени решението си, докато пътува.
Дестинациите са магазин, църква или парк – безобидни места в посоката на местоназначението, но не и до самото местоназначение. Когато слезе от таксито, може да се отърве от преследвача, като влезе в голям магазин или се смеси с тълпата. После трябва да вземе друго такси, но е важно да слезе преди крайното местоназначение и да продължи пеш.
За да промени външния си вид, Нур се научава да втрива в косата си прах от въглища, за да стане по-тъмна, да намазва ушите си със слабо лепило, за да прилепнат към главата, да пробива дупки в две малки ядки, преди да ги вкара в ноздрите си, за да промени формата на носа и да може да диша.
Всичко това е забавно по начина, по който са забавни филмите на Алфред Хичкок. Но обучението в Бюли има и плашеща страна. Мъже в гестаповски униформи будят курсантите посред нощ и ги водят в гола стая за разпити. В тази по-мека версия на това, което нацистите биха направили с тях, никой не е измъчван или бит с камшик; няма чупене на кости и не ги принуждават да гледат как чупят крайниците на техен близък.
Тази съдба сполетява парижанка, заподозряна, че е застреляла германец – заставена е да гледа как нацистите чупят китките, ръцете, краката и стъпалата на 16-годишно момче, което познава, а след това как застрелват приятеля й в главата. В Бюли курсантите трябва само да премигват пред ослепителна светлина и да отговарят на безкрайни въпроси, докато уж германци крачат из стаята с тежките си ботуши, размахвайки метални пръти и ръмжейки „Вън, свиньо!“.
Морис Бъкмастър, началник на Секция F на УСО, разказва след войната подробности за тези учебни разпити: „Те даваха на агентите известна бледа представа за жестокостта на разпитите.
Ако преминеха, без да се пречупят, увереността им, че ще издържат на истинските разпити, се засилваше, знаеха, че вече са устоявали на подобно мъчение. Но ако се пречупеха, беше почти сигурно, че нямаше да ги изпратим.
Човек, който се огъва при разпит от свои, е много вероятно да рухне, когато е изправен пред германци. Едва ли трябва да споменавам, че не изпитвахме никакво удоволствие от случаите, когато нашите жестоки издевателства, повтарящите се до безкрайност въпроси и неумолимото упорство сломяваха духа им. Но се утешавахме с факта, че пречупването им по време на тези репетиции може би спасява живота им – и живота на други, предотвратявайки вероятността да направят също то пред врага. Не играехме някаква игра“.
Един от офицерите, който присъства на разпита на Нур, разказва, че тя не издала нищо. В същото време „изглеждала напълно ужасена“. Дезориентирана от светлината, от шума и крясъците, и объркана, когато й заповядвали да направи нещо просто, като да застане върху стол, Нур била „толкова съкрушена, че изгубила гласа си. В хода на разпита той почти заглъхнал. От време на време се чувал само шепот. Когато впоследствие се съвзела, треперела, но била напълно овладяна“.
Въпреки всичко УСО продължава да обучава Нур.
