Н а три километра от езерото Комо в Северна Италия се намира градчето Брунате, в което днес живеят по-малко от 2000 жители.
В центъра на града, в двора на местната библиотека е поставен бюст паметник на българския поет Пенчо Славейков. В това малко, но красиво градче на провинция Ломбардия на 28 май 1912 г. поетът завършва своя земен път. Как обаче Славейков-младши изобщо попада в Италия, знаят малцина българи. А историята е интересна и заслужава да бъде разказана.
Произход
Поетът символист е най-малкият син на възрожденеца Петко Славейков и е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Когато е на 18 години, Пенчо заспива върху заледената Марица и макар да оживява, заболява тежко. До края на живота си той се движи с бастун, говори и пише трудно, с големи усилия. През 1892 г. заминава да следва философия в Лайпциг. В 1898 г. той се връща в България. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека. През 1901 г. е избран за поддиректор, а от 1909 до 1911 г. и за директор на библиотеката. На 10 юли 1911 г. новият министър на просветата Сава Бобчев уволнява Славейков, за да назначи на неговото място своя брат. А за да го унижи още повече, изпраща поета за директор на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Кабинетът е на четвъртия етаж, до който се стига единствено по стръмни стълби, които трудно движещият се поет не може да качва.
Обида
Жестоко обиден, Пенчо Славейков напуска България и заминава за Швейцария, където по това време е любимата му Мара Белчева. Климатът там обаче не му понася и затова вземат решението да се преместят на по-топло място в съседна Италия. Първо живеят при други българи в Рим в условията на голяма оскъдица и мизерия. Това обаче не сломява духа на поета, който посещава Ватиканската библиотека, където прави проучвания. След това двамата се преместват във Флоренция. За да си осигурят някакви средства, Мара Белчева продава дома си в София. При едно от посещенията в музея на Микеланджело на поета внезапно му прилошава. На път за езерото Комо двамата са принудени да спрат в градчето Брунати, тъй като поетът не се чувства никак добре. Къщата, в която отсядат, се нарича „Бела виста“ и се намира точно срещу местната църква. Въпреки късния час веднага е извикан лекар, който преглежда Пенчо и поклаща глава: „Уви, късно е вече. Не може да му се помогне.“
Реакция
Собственикът на къщата вика свещеник, който влиза в стаята на болния да го изповяда и да му даде последно причастие. Макар и да не е в състояние изобщо да става от леглото, Славейков прогонва попа със сърдити викове. На 28 май 1912 г. поетът изпада в кома и часове по-късно умира. Според Мара Белчева последната му дума била: „Светлина!“ Съкрушената му любима вика художника Алдо Маца, който по това време е на почивка в Брунати и го моли да направи скица на починалия. Маца е смутен и споделя, че никога до този момент не му се налагало да рисува покойник и се съмнява дали ще успее да се справи. Накрая приема и прави скица с въглен, която продава на Мара Белчева. Тъй като покойникът не е католик, той не е погребан в гробищата на Брунати, а близо до вила „Бела виста“. В 1921 г. по инициатива на Мара Белчева останките му са пренесени в България.
Наследство
Научил за смъртта на Пенчо Славейков, приятелят му Боян Пенев съобщава новината на Дора Габе и завършва с думите: „Нашата страна не заслужава да има тялото му.“ Малцина вероятно знаят, че Пенчо Славейков е бил номиниран за Нобелова награда за литература от шведския академик Алфред Йенсен. След смъртта кандидатурата му е оттеглена и така и не е изобщо разгледана от Нобеловия комитет, тъй като наградата се дава само на живи.
За разлика от официалните власти в тогавашна България Италия отдава уважение и почит на българския поет. През 1940 г. върху вила „Бела виста“ е поставена паметна плоча. На нея на български и италиански са изписани последните два стиха от „Кървава песен“ на поета: „Дано ми бог даде тук аз да доживея последните си дни далеч от родний край.“ Във вилата е изложена книгата на Алекси Бекяров „По следите на Пенчо Славейков в Италия“ и сборник с негови стихове, преведени на италиански от Леонардо Пампури. През 2007 г. за 95-годишнината от смъртта на Пенчо Славейков, в центъра на Брунате официално е открит бюст паметник на българския поет. Автор на монумента е Валентин Старчев, а проектът е финансиран от българското Министерство на културата по времето, когато министър е Стефан Данаилов. При посещение в България кметът на Брунати дарява на музей „Пенчо Славейков“ оригиналния смъртен акт на поета. Специална премия на името на българския поет се връчва на провеждащия се в Брунати Международен конкурс за поезия и литература.
С кръга Мисъл подлива вода на Вазов за Нобел
Четири години след смъртта на Пенчо Славейков, през 1916 г., отново български писател е номиниран за Нобелова награда и това е Иван Вазов. Кандидатурата му е издигната от човека, предложил тази и на Пенчо Славейков – шведа Алфред Йенсен. Той е преводач на „Под игото“ на родния си език и като член на Нобеловия комитет предлага Дядо Вазов да бъде следващият неин носител в категорията за литература. Йенсен, който е бил близък приятел на вече починалия Славейков-младши, пристига в България и се среща с хората от кръга „Мисъл“: д-р Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Приятелят на Вазов Иван Шишманов пише в спомените си, че когато Йенсен бил в България, хората от кръга „Мисъл“ му говорили срещу Вазов. Дали това е разколебало шведа Йенсен, не е ясно, но през 1917 г. Нобелът отива не при автора на „Под игото“, а е връчен на шведа Вернер фон Хайденщам. Всъщност досега общо седем български поети и писатели са били сред кандидатите за Нобелова награда. Наред с Иван Вазов и Пенчо Славейков другите петима са Елисавета Багряна, Емилиан Станев, Йордан Радичков, Блага Димитрова и Любомир Левчев.
Иван Георгиев
