М ачът на века – такъв етикет агенция Ройтерс лепва на страховития сблъсък Югославия - СССР във футболния турнир на олимпийските игри във Финландия през 1952-а.
Теренът в Тампере е много повече от спортна арена. Битка е за чест между бившите съюзници, а сега врагове Тито и Сталин. Разривът между двамата лидери е настъпил четири години по-рано. В Москва вече наричат югославския водач Слуга на империализма и Юда на комунизма, а в Белград съратникът на Тито - Милован Джилас, твърди, че Йосиф Висарионович няма нищо общо с марксизма, но затова пък много се доближава до Хитлер.
Политическата обстановка в останалата част от света също е динамична. Година по-рано Уинстън Чърчил е спечелил изборите във Великобритания и отново е министър-председател, а в края на 1952-а промяна има и в Белия дом – Хари Труман е заменен от героя от войната и бивш командващ съюзническите сили в Европа Дуайт Айзенхауер.
Насред всички тези бурни събития се провежда втората следвоенна олимпиада. Участие взимат 69 държави, във футболния турнир се изправят 25 отбора. Националите на СССР се събират след 17 години, а Югославия отново участва, както и на игрите четири години по-рано във Великобритания, когато стига до финал.
Защо точно те
Във Финландия съседите побеждават с 10:1 Индия в първия си мач, а руснаците – с 2:1 нашите национали. Всички голове падат в продълженията – Иван Колев открива резултата в 95-ата минута, но Всеволод Бобров в 100-тната и Василий Трофимов в 104-ата носят успеха.
„Да бъде който ще, само не и унгарците“, пожелава си в навечерието на жребия за 1/8-финалите легендарният нападател на Югославия Степан Бобек. И съдбата си прави шега, избира за съперник СССР. „Защо толкова рано“, питат се и в двата лагера.
Футболистите са наясно, че ще са в окото на бурята. И ще бъдат участници в мач на честта и живота, а победата е не просто спортен резултат, а поръчение от партията. В съблекалнята на руснаците влизат посланикът във Финландия, а също партийни лидери начело с Шелепин. Изнасят лекцията за очакванията на другаря Сталин и целия съветски народ. При югославяните не е по-различно. Четат им телеграма. „Беше подписана лично от Тито. Краката ни се подкосиха“, връща се назад към онзи мач Владимир Беара – играчът, за когото великият Рикардо Замора казва: „Европа няма по-добър вратар от югославянина Беара“.
Знаменитият руснак Леонид Иванов пък разказва в спомените си. „До мен приближи съотборник и ми каза: „Днес сме гладиатори, ще се играе до смърт“. С подобни думи, преди да излязат на терена, към съотборниците си се обръща и Златко Чайковски. „От утре за хората у дома ще бъдем или герои, или страхливци“, предвижда легендата на Партизан.
Силата на страха
На 20 юли преди 70 години английският съдия Артър Елис извежда двата отбора пред 17 000 на стадиона. Футболистите от Югославия летят по терена и се прибират в съблекалнята с преднина от 3:0 след голове на капитана Райко Митич, Тихомир Огнянов и Бранко Зебец. „В съблекалнята цареше тишина. Видях сълзи в очите на нашия вратар Иванов. Но не както плаче дете, а както го прави мъж и войник. Казах му: „Не го мисли, старче, ще се измъкнем“. „Хич не ме утешавай, не вярвам“, отговори ми той“, пише в книгата си „Най-интересният мач“ звездата на СССР Всеволод Бобров.
Веднага след почивката резултатът набъбва на 4:0 след попадение на Бобек. И после именно Бобров вкарва. Но какво от това, три гола не се връщат лесно. И не 3, а 4, защото съперникът отново отново бележи за 5:1, точен е Бранко Зебец. В Югославия всички са пред радиоприемниците, слуша се и в резиденцията на Тито. В СССР предаване няма. „Този резултат ни уплаши. Ако водехме с по-малко, лесно щяхме да опазим преднината. Но настана хаос“, ще се присети по-късно Беара, който в последните 15 минути пуска 4 гола – още 3 на Бобров и един на Александър Петров.
Игор Нето, прекарал цялата си кариера в Спартак (Москва), ще каже: „Страх ни беше не само от резултата, а и какво ще ни се случи. И това ни накара да заиграем като луди, над възможностите си“.
В продълженията играчите и на двата отбора са изцедени, изглеждат като боксьори след нокдаун. „Само чакахме края. Уплашени бяхме да не паднем, бяхме изпразнени емоционално. Не можех да дишам, да не говорим да тичам“, разказва Бобек.
Прием в Блед
Два дни по-късно на същия стадион, със същия съдия и пред същия брой зрители Югославия и СССР излизат за втората си битка, от която вече един трябва да победи. Руснаците летят по терена и Бобров открива още в 6-ата минута. И как няма, когато в съблекалнята играчите чуват поръчението на Сталин: „От югославяните не трябва да се губи“.
И тогава „плавите“ започват своята рапсодия, която приключва с голове на капитана Митич, Чайковски и Зебец за 3:1. Така е постигната огромна победа на една идеология над друга в разгара на нажежени политически страсти, когато хората губели главите си за далеч по-малко „провинение“.
По време на мача в резиденцията на Тито в Блед има прием. „Беше назначен дежурен по радио. На всеки няколко минути докладваше на нас и чуждестранните дипломати. Посрещнахме победата с овации. След това разбрах, че в цяла Югославия улиците били празни, всички били по домовете си, а след края на мача излезли на манифестация. Срещата в Тампере имаше политически характер. Нищо фалшиво, напротив ожесточена битка“, описва събитията тогавашният партиен функционер Лео Матес.
Югославия продължава напред и стига до втори пореден финал, който отново е загубен, както и преди четири години. Но този път от Унгария. У дома обаче никой не се интересува, защото важен е единствено мачът със СССР, където пък отразяват гръмко победата на унгарците над омразния съперник в мача за златото.
В Белград обаче играчите на легендарния бивш национал, а сега селекционер Александър Тирнанич–Тирке са посрещнати като герои от войната. Лидерът Йосип Броз Тито ги приема в Белия дворец (Бели двор, собственост на кралското семейство и завършен през 1937-а. В него по-късно живял и Слободан Милошевич). Поздравил ги за подвига и ги наградил с по 100 американски долара.
Селекционерът Тирке е бохем и любимец №1
Футболните историци отдават победата на Югославия над СССР както на майсторството на играчите, така и на гения Александър Тирнанич.
Легендарният Тирке е от стария тип треньори. На модерния стил на руснака Аркадиев - най-много два-три контакта с топката, пас и смяна на местата, той противопоставя петичките на Бобек, слаломите на Чайковски, елегантното завъртане на Митич. Затова и в Югославия се хвалят: „Хайдук си има братята Митошич. Партизан – Бобек. Звезда – Райко Митич, а националния – Тирке“. Самият той пък обичал да казва: „Талантът е в краката, футболната интелигентност – в главата. Трябва да дадем на играчите свобода на духа, свобода сами да решават какво да правят на терена“.
Тирананич е нещо повече от селекционер, той е любимец на нацията. Участник е на първото световно първенство през 1930-а в Уругвай, където е една от звездите. В цялата си кариера дясното крило играе за БСК, за който има над 500 мача. „Играеше бохемски футбол, обичаше нощния живот, феновете го обожаваха“, пише в книгата си „Асовете на века“ Миле Кос – историкът на югославския футбол.
За Тирке друг хроникьор – Предраг Дучич, пък твърди, че бил симпатизант на Комунистическата партия на Югославия и в края на 30-те разнасял важни държавни депеши по време на пътуванията с националния отбор.
Очаквайте в следващия брой – какво се случи с играчите на СССР след завръщането им в родината.
Надежда Кърликова
