С лед великденските празници ви срещаме с една любима певица – Богдана Карадочева. Тя е рядък диамант в короната на Нейно величество Музиката. Тя е емблема за елегантност, класа, стил и красота, талант и професионализъм до последната фибра. Тя е надарена от Бог с топъл и емоционален алтов глас, който е неделима част от нашия живот, както и от историята на българската музикална култура. Тя разказва човешки истории за любовта с песен. Това е Богдана Карадочева – любов в ноти.
Миналата година излезе книгата „Безнадежден случай“, която носи заглавието на едноименното стихотворение от Миряна Башева, превърнало се в емблематична песен на големите български артисти – Богдана Карадочева и Стефан Димитров. Луксозното биографично издание, което е под редакцията на журналиста Георги Тошев, се появи на 19 юли, по случай рождения ден на Богдана Карадочева – певицата, донесла на България международно признание.
- Нещо пролетно, ново при вас?
- Скоро беше Великден. Това е най-големият празник, който трябва да си честитим. Това е надеждата, това е пролетта. Всички трябва да живеем с надежда, защото това ни остана.
- Как изкарахте празниците?
- Съвсем нормално. Най-важното на този празник е вярата и да си донесеш светлинка от църквата. Другото е ядене и пиене, което не е интересно.
- Имате ли намерения за нови песни?
- Първо искам да свърши войната – това е най-страшното нещо – нечувано, нечовешко, защото става дума за човешки животи. Единствено Бог може да разполага с живота на човека. Това нещо трябва да приключи. Новините са доста отчайващи, но лично аз винаги имам надежда и съм оптимист. И вяра в Бог. Това са източноправославни хора – и украинците, и руснаците. Около Великден трябваше да им дойде акълът малко в главата.
- Защо не чуваме вашите песни в ефира? Има ли причина?
- Скоро бяхме с Васил Найденов и си говорихме, че медиите, радиата не пускат нашите песни. Много болна тема.
- А вие какво правите, за да промените това?
- Нищо не правя, но говоря за това. Говорим и какво от това? Колко години говорихме за нашите пенсии и вече останахме само няколко души. Всички си отидоха един по един и какво от това, като говорихме. Така се поднасят нещата, че хората започват да казват „Какво искат тези, пели са само“, понеже за тях това е нищо и половина - глезотия и забавление. Друго си е с чука или с парцала. И с Васил стигнахме до извода, че няма нужда да се прави толкова много нова музика, защото повече от песните изобщо не са пускани. И не се въртят. А едно време нашите песни ставаха популярни и от радиото, и от многото концерти. Сега много концерти няма заради ковид, заради война, заради инфлация... И какъв е смисълът да се правят нови песни? Бях занесла една хубава песен на една редакторка... и текста й хубав, и музиката, а тя ми каза: “Ама дайте път на младичките“. Е, кой им пречи на младичките?
- Говорите ни за надежда, а в следващия миг ни казвате, че няма смисъл от нови песни?
- Аз имам надежда за България. А надежда за нашата музика нямам, както и за нашите пенсии и пускането на българска музика. Няколко пъти съм пътувала из Европа с кола и когато пътуваш, по музиката можеш да разбереш в коя държава си. Минаваш през Сърбия – слушаш сръбска музика. Минаваш Италия – италианска, Гърция – гръцка, Франция – френска. А тук не се разбира къде си, ако не си българин. Веднъж пътувахме до Бургас и обратно. На отиване пуснаха на Пинк Флойд целия албум. На връщане същата група - втория албум, без нито една дума. После някаква певица пее на испански. Но поне кажете две думи – тази се казва еди как си. Испанка ли е, бразилка ли е, каква е? Никой не знае. Пълна дезинформация.
- Какво мислите за пеенето на анлглийски език?
- Това е нещо, което много ме дразни. Ако е българска музика – да е на български. Защото Бионсе си я има, да е жива и здрава. Всички, които се имитират, са живи и нека си пеят, но тази музика тяхната не влиза в душата на българина, далеч е от неговата духовност. Българинът иска текст. Иска да потъне вътре и да каже „Ей, това и на мен ми се е случвало. Това може да се случи и на мен.“ Иска да има история.
- Какво могат да направят музикантите и вие в частност като една голяма певица, за да се промени това?
- Нищо. Да изляза на война с всички? Аз съм пацифист и не воювам. В началото на 90-те години ние бяхме на първа линия да се борим за права. Сега да се борят младите, ние се уморихме. Едно и също говорим за тия пенсии. Вече на никого не е интересно и на нас не ни е интересно, защото няма да стане.
- Поне дадоха ли ви ги тези пенсии?
- Не. Дадоха ни някакви награди от 300 и 500 лева за принос към културата, но поне беше нещо. Но ние сме пълнили летни театри, огромни концертни зали. Всички хора от нашата гилдия са работили цял живот и изведнъж без пенсии. Е как така? Ма те са ви изгорели, после се наводнили... никой не разбра какво става. А ние от всяко турне в чужбина или тук всичко сме си внасяли. Можеше ли някой изобщо да си помисли да не плати?
- И какво, няма повече да правите нови песни?
- Е, не е така, защото изведнъж ти става нещо и правиш, но не виждам смисъла.
- Какво беше Миряна Башева за вас?
- Гениална поетеса. Страхотна приятелка до последния й ден. Интелигентна, ерудирана. Сега, когато режисьорката Маргарита Младенова постави спектакъла „Мислещите тръстики“, който се играе пред пълни салони в театър "Сфумато", по стихове на Миряна и посветен на поезията й, когато виждаш събрани тези стихове, осъзнаваш, че е гениална. Велика! Музиката за спектакъла е на Стефан, който има милиони песни с нея, а аз само десет, но са незабравими хитове. Знаете ги, но най-емблематични са „Дано“, „Безнадежден случай“, „Извинете, че влизам неканена“, откъдето е това четиристишие: „Извинете, че влизам така без чукане като някакъв нощен нахал. На артиста, знаете, хич не му пука и за никой не му е жал.“
- А коя е последната реализирана ваша песен?
- Казва се „Не ми пука“ и е много готина. „Когато този свят ме гледа строго как ритам топка с двамата си внука, аз знам, че господ ме обича много и затова не ми пука“ (рецитира Богдана Карадочева част от песента си). Текстът е на Маргарита Петкова, а музиката на Стефан Димитров.
- Как е този голям композитор и ваш съпруг?
- Сега ми е написал нова песен и все нямам време да я чуя. Текстът е на дъщерята на Миряна Башева – Марина Алексиева. Много хубав текст за изневярата, че както си слушам джаз, ми идва на главата да изневерявам. И завършва „Ще изневерявам пак.“ От моите уста е смешно на моите години, но е готино. Вива ла музика и толкоз.
- Как се озовахте навремето в зала „Олимпия“ в Париж и пяхте ли там?
- Не пях в зала „Олимпия“. Аз имах персонална покана от Бруно Кокатрикс, който беше собственик и директор на „Олимпия“, но не ме пуснаха. Много хора си мислят, че съм пяла, защото тогава много се гърмеше за това. Кой е получавал персонална покана да пее там през 1969 година? Тогава председател на международното жури на „Златния Орфей“ беше Леда Милева, а той беше поканен като подпредседател. След две години, благодарение на Емил Димитров, започнаха да ме пускат да излизам в чужбина.
- Какво мислите за културата ни днес и новото й управление?
- Много интересно и красиво момче е новият министър на културата, но той не може да изпълнява тази длъжност, защото не знае с какви хора трябва да се разправя. Това са творци. Те са надарени от Господ. Те имат дух и са със самочувствие. Те са горди хора и те имат претенции, естествено. Прочетох наскоро, че му подарили книга на Стефан Цанев, а той не знаел, „кой е господинът“. Мисля, че това мило момче малко трябва да се научи на някои неща.
- Каква личност според вас трябва да е на този пост?
- Трябва да е човек със самочувствие, който познава всички, при това от всички жанрове, защото става дума за художници, артисти, музиканти, режисьори, писатели, поети. Това е много сложно нещо и той трябва да ги познава всичките. И да знае творчеството им, за да може да преценява.
- Имаме ли такава личност в България?
- Разбира се, че има. Как да няма. Стефан Цанев например, въпреки че той няма да иска, защото това е страшна отговорност. Има фигури. Дори и да са възрастни. Трябва да е личност. Ние на всеки ще намерим кусур, но чак да не знаеш, кой е Стефан Цанев... ми идва в повече. Министърът трябва да е учител, а не ученик - като Вазов.
- Да се върнем в спомените?
- Спомени от бъдещето. Имам двама внука, които са в музикалното училище. Единият е виолист, а другият свири на ударни инструменти. Не съм сигурна дали ще станат музиканти. Но... малкият ми внук и майка му отиват в Ниш. И аз питам, какво ще правят там, а майка му ми отговаря: Ти не разбра ли? Боб (Борис) отива на конкурс по виола. Та и по конкурси тръгна. А Дими е в шести клас. И двамата са в музикалното училище.
- А синът ви какво прави сега?
- О, направи много хубав филм – „Жълт олеандър“. Черна комедия и много шантав филм, за гледане е. Много го хвалят. Първият му филм „Снимка с Юки“ беше по-психологически.
- Похвалете се с балета на мъжа ви - големия ни композитор Стефан Димитров.
- Тя, музиката му, е нещо невероятно. А постановката колко е страхотна... Какви декори, какви костюми, а какъв балетен състав – индонезийци, италианци, японци. Беше празник за сетивата. Играха го в София и Стара Загора, защото е спектакъл на Старозагорската опера и балет. И сега искаха да го правят в Лондон. Но... изгониха Валерий Гергиев от филхармонията. Не е моментът сега, ще ги изгонят и тях.
- Според вас в кой жанр е по-добър Стефан Димитров – в песните или в симфоничната музика?
- Това са две съвсем различни неща. Само музиката я писа четири години. Имаше и концертно изпълнение на балетната му музика под палката на маестро Биаджони.
- Къде ще празнувате 24 май и как?
- Това си е празник на духа. Винаги съм горда. Поздравяваме се с приятели, с колеги. Празнувам го в душата си.
Докато правим интервюто, минава една жена и казва на Богдана Карадочева: Искам само да ви кажа, че Ви обожавам. А тя добавя след това: Наскоро в един ресторант влиза един човек и носи огромен куп с плочи. Аз нямам нито една от тях. Плочи грамофонни, мои. Даде ми ги да му ги разпиша.
- Поддържате ли се вашето поколение от истински звезди в популярната ни музика и съществува ли ревност между вас?
- Чувам се с Васил Найденов. Между нас е имало творческа конкуренция най-вече. Кой каква песен ще изпее, колко е хубава и т.н., но да се мразим или ревнуваме – никога. Ние бяхме пеещо поколение. Вили Казасян като кажеше: раз, два, три, и започваш.
- С кои си останахте най-близки?
- Васил ми е най-близък. Почти всеки ден се чуваме. С Лили се чуваме често, с Мустафа Чаушев също. Много големи приятели ми бяха Боян Иванов, Борето Грънчаров. Младите не ги разбирам. Никога не дойдоха да попитат нещо. Аз мога да им кажа много работи, да ги науча, защото има неща, които са много специфични, за да стане една песен хубава. Ние бяхме респектирани от такива певци като Леа Иванова, Мими Николова, Жоро Кордов, защото те са направили първата пътека на нашата музика. А какъв певец беше Кирил Семов само.
- А самата вие от кого сте се учила?
- От Вили Казасян. Вили много ми е помагал. Мечтата на майка ми беше да бъда оперна певица и не си ме представяше да пея по ресторанти, като стана поп певица, обаче любовта ми към песните победи. Вили много го обичах. Ходех и на уроци по пеене. Било.
- На коя сцена сте се чувствала страхотно и от коя сте изпитвала страх?
- Аз винаги изпитвам страх, защото, излизайки на сцена, влизаш в тъмното и в бездната и не знаеш какво ще ти се случи. Няма значение къде пееш, дали в Радомир или в Париж – вълнението е същото. Но веднъж, в зала „Универсиада“, бях с минипола и черни чорапи, спънах се и паднах жестоко. Първо ми се скъсаха чорапите, а целите ми крака станаха в кръв и така пях на сцената. А най-големият ми гаф беше свързан с някаква годишнина на Стефчо Воронов, който ми беше много близък, и правят концерт в негова памет. На първия ред са жена му, синът му и те ме обявяват: “Най-близката приятелка на Стефан Воронов“. Мацата (съпругата) плаче, синът му плаче, а аз излизам и започвам да говоря колко го обичам, колко щурави бяхме, колко идиотщини правехме, как пътувахме, как вадехме текстове на песните и казвам последната дума: Винаги съм обичала и ще обичам Стефан Димитров!!! Ама без да искам... И изведнъж, както плачеха всички, избухнаха в неудържим смях.
- Цигарите не ви ли пречат?
- Пречат ми, разбира се. Елла Фитцджералд пушеше по 3 кутии „Лъки Страйк“, без филтър. Монсерат Кабайе беше непрекъснато с цигара. Всичко е Божа работа.
- Коя е голямата ви любов?
- Синът ми и внуците. Не мога да ги разделя. Който няма внук, не знае какво е любов.
Вида Пиронкова
