Н а 69-годишна възраст най-големият познавач на кафявата мечка в България - старозагорецът Райчо Гънчев, продължава да язди любимия кон, да стреля с лък и да върти бич, а посред зима да се къпе в заледени планински вирове. Признава, че на моменти усеща болки в ставите, но стиска зъби и не дава и дума да се каже да ходи по доктори.
Разказва, че се родил в благоевградското село Сатовча, но това било по случайност, защото татко му Гънчо Гънчев по него време (1953-та) бил там лесовъд, а майка му Катерина - детска учителка. Решил си е, че всъщност е от сегашното Васил Левски, което докъм 30-те години на миналия ХХ век се казвало Митиризи, и дори открил в околностите му скала със знака на българите. За селото и хората, живели някога там, дори отделил време и написал томче под наслов „Зовът на предците“, което така и не представил официално и раздавал на приятели.
В Симитли, край бреговете на Струма започнал училище, оттогава останали спомените за трагичната гибел на по-малкия му брат и среднощните стрелби от бракониери по татко му, които го отвели в Града на липите като лесничей. За него ще каже, че възприемал българската гора като симбиоза между род и родина и че отдал 36 години в опазването й. Може би заради това от съвсем малък знаел, че каквото и да се случи, един ден ще бъде горски. Всъщност гората била неизменна част от целия род, кръстили го Райчо на дядото, който четвърт век охранявал горите в Карловския Балкан.
Оцелял е по фронтовете на Балканската и първата европейската война след пет огнестрелни рани. За битието му като горски стражар твърди, че нямало да стигнат и 100 страниици: чет нямали схватките му с бракониери - ножове, брадви, овчарски геги и воловарски ками, бомбени атентати, коварни изстрели от засади, две куршумени рани…Служил на гората преди и след 9 септември 1944-та и не цепел басма никому. Пак такава, сербез жена била и съпругата му Анка, на която след една екскурзия до Турция занесъл чифт писани чехли, а тя само ги погледнала и захвърлила встрани с думите: „Те са бесили Левски, аз обущата им няма да нося!“.
Запазил е и ярък спомен за дядо си по майчина линия - Димитър Камберов, първият фотограф в легендарната Земя Чеч, който бродел из планината с фотокамерата и минавал от село в село, за да заснеме за паспортите им местните. Само той имал право да види в лицата забулените с яшмаци помакини. Това „право“ едва не му струвало живота - ревнив съпруг пробвал да му отсече с брадва главата. Друг път задигнали черното покривало на камерата, та се наложило чрез сложни преговори с местен ходжа да си го върне, за да не спре работата по „държавната“ поръчка.
А случките на Райчо в планинските усоета нямат край. Затова и записвам само онази, в която е срещата му с възрастен мечок в горите на Лешница през есента на 2000-а:
„Животното беше попаднало в капан на бракониери, денонощие се беше борило и при появата ни, моята и на един млад горски служител, успя да скъса примките и се озовахме лице в лице. Деляха ни пет-шест метра, нещата се развиха за секунди, най-много да е изминала половин или една минута. Време, в което целият ми дотогавашен живот се извъртя като на лента. Стрелях 4 пъти с револвера си „Смит & Уесън 357 Магнум“. И четирите куршума попаднаха в туловището на звяра, но обзелият го бяс беше толкова силен, че атаките му продължиха, все едно че съм го обсипал със слънчогледови семки. Добре, че спътникът ми успя да се окопити и го простреля с карабината си. След тая среща си дадох сметка, че е дошло време наместо с оръжие в ръка да тръгна сред природата с камера…“
Над 400 са вече видеоразказите за природата, а броят на лентите за живота на прабългарите и въобще на конните народи със сигурност надхвърлят 250, но това е тема за друг, отделен текст, за който ще са потребни вероятно поне половин дузина вестникарски страници.
А сега само пътем ще отбележа, че интересът му към съдбата на кафявата мечка го отвел в някогашния град Вятска в Северен Урал, където специализирал по въпросите за стратегията на взаимоотношенията между човека и крупните хищници. Във ВНИИОЗ (Висш научноизследователски институт по охотничие хозяйство и звероводство) имал възможността да се срещне със световни капацитети в областта на познанието за поведението на крупните хищници спрямо човека и методиките за снижаване на възможните конфликти. Тогава се избистрила и тезата му, че щом хората изпаднат в криза, икономическа, политическа, социална - числеността на вълчата популация рязко нараства.
Щом обществото, считай държавността и порядъкът, се стабилизират - вълците намаляват. С много тъга Райчо Гънчев отбелязва, че в момента сме свидетели на добре медийно прикривана и едностранчиво изопачавана политика за „спасяване на крупните хищници” от редица НПО-та. Непрофесионални обществени защитници на тези с едностранчиво поднасяне на проблематиките. Емоционално възбуждан ентусиазъм сред обществото, обичайно без фундаменталността на теренните познания.
Затова и по света конфликтът между защитени видове и местното население е налице, вкл. случаи на човекоядство в зони, където хищникът вследствие на толерирането е загубил респект от човека и отново го счита за своя плячка.
Малко на шега ще кажа, че по онова време си дадох сметка, че ако трябва да избирам измежду хубав кон, красива жена и природна гледка - ще предпочета третото.
„Имал съм прекрасни коне, харесвал съм различни жени, но окото не може да се насити на природата…
А почти към финала показва пожълтял екземпляр от вестник БРАНЪ, публикация от пролетта на вече далечната 2000 година, когато с неколцина съмишленици регистрира едноименното гражданско обединение. Целта била възраждане на древната ни ценностна система и осъвременяването й в условията на глобализацията и обезличаването й в размиващите се граници на Европейския съюз.
Тази първа стъпка породи и практическото й приложение чрез създаване на Прабългарска школа за оцеляване „Бага-Тур” - алтернативна форма за духовно и физическо възпитание на подрастващите в отговор на нахлулите в страната всевъзможни чуждоземни секти и организации, втурнали се да заемат освободената от чавдарчетата, пионерчетата и комсомолците възпитателна ниша, разпалено обяснява събеседникът ми.Смята, че след две десетилия школата е успяла да се утвърди, напоследък стои малко встрани след като синът му Явор поел юздите, но не спира да работи по осмислянето и утвърждаването й.
И, разбира се, не спира да пише. След първата книга „Шепота на планината“ през 1992 г. на бял свят се появили вече близо дузина други. Всички по един или друг начин свързани с природата, обичаите, вярванията и структурните особености на конните народи, сложили началото на българския род преди хилядолетия.
Христо Христов
