-Г-жо Евтимова, къде е мястото на светла дата като 24 май в един свят на война и след две години и половина пандемия?
- В това изпълнено с тежки предизвикателства време Денят на българската писменост и култура 24 май не само има място, но е и глътка въздух и светъл лъч в нашето всекидневие. На първо място, защото българският език е нашият общ пулс. Където и да се намираме по света, звукът на българската реч ни изпълва с радост. Дава ни сила. В най-трудни времена именно един такъв празник ни дава силата да продължим. Създава ни пространство, в което можем да се почувстваме поне за кратко като общност.
- А може ли езикът да бъде всъщност най-голямото ни „оръжие“?
- Предпочитам, когато говоря за българския език, да го разбирам като пространство на свободата. Оръжието по принцип носи смърт, но пък, от друга страна, може да служи и като средство за защита. Според мен обаче е по-добре да използваме българския език като лекарство на духовни рани и като средство за постигане на съгласие. Знаете, че в спора се ражда истината. Особено когато този спор се провежда по интелигентен начин, изпълнен с респект към събеседника. Нека българският език бъде начин за изразяване на респект към отсрещната страна, за да поемем по общ път. Без да се гледаме с неприязън, без да изпитваме вражда един към друг. Нека езикът ни бъде мост към добруване.
- На какво може да ни научи словото, вие сте човек, който борави с езика всеки ден?
- Словото на първо място осигурява онази приемственост между поколенията, която продължава българщината във вековете. Нашият език е много труден за изучаване, със сложна граматика. Неслучайно това прави децата ни толкова интелигентни. Затова трябва да бъдем благодарни на прадедите ни, които са го запазили, но и да носим високата отговорност да го обогатяваме. Мога да ви дам пример за това многообразие на езика. Когато пътувах тези дни с влака от Перник, чух как една жена казва „Милена днес е на мигли!“. Ето как успяваме да намерим краткия път и да стигнем до онова, което искаме да изкажем. Непрекъснато се възхищавам на словотворчеството.
- Често се изтъква, че езикът ни е пъстър и изключително многообразен.
- Така е, той е многообразен, но и както казах, много труден за усвояване. Вземете предвид представките ни - предписвам, надписвам, подписвам... Вижте колко думи може да съставите. Това е богатство. Имаме и прекрасни поговорки. Затова казах, че трябва да се прекланяме пред предците ни, но и да предаваме това езиково богатство на децата си. Винаги трябва да посрещаме словотворчеството с отворено сърце, защото българският език извира точно от сърцата ни.
- Всъщност на този празник винаги е изпъквал образът на учителя. Започна ли професията да връща престижа си?
- Българският учител носи достойно званието си. И имайте предвид, че колкото по-строг е той, след това младият човек разбира, че истинската същност на знанията се състои точно в този подход. Самият учител е наясно, че всеки ден се изправя все едно е на съд пред учениците си. Защото имайте предвид, че младите хора освен че са смели и щури, са и честни. Затова, когато учителят не следва просто учебното съдържание, а в часовете ги пренася в света на световната литература, дава им при примери със световни постижения, младите хора го оценяват. Наскоро посетих едно училище в Брезник. Бях очарована от отношенията между учениците и учителката им. Тя им разказваше за Пенчо Славейков, разказваше им какво е случвало във времето, когато е живял. Също така не можем да не се възхитим от инициативата на онези ученици, които преписаха „История славянобългарска“ на старобългарски във формат на вестник. Това ще остане за цял живот. Прекланям се и пред техните учители, пред Кристина Илиева, която работи в читалището на град Лом. Това е нейна идея, прегърната и от учителите. Докато има такива хора, България ще продължава да е достойна страна.
- В сърцето на всеки остава един любим учител. Остана ли такъв образ и у вас?
- Много са били любимите ми учители. Още помня г-жа Бояджиева, която ни преподаваше по литература в Английската гимназия. Тя можеше да рецитира стихотворения на всички български класици. Помня и учителките ми по математика, по химия, по руски език, по английски. Те не просто работеха, а грееха. Затова и днес, когато говоря пред ученици, винаги си мисля, какво би казала г-жа Бояджиева, ако ме слуша. Също така тя ми вдъхваше едно чувство за справедливост, за което съм безкрайно благодарна. И днес има такива учители, те светят и дават сърцето си за младите хора, които са гордостта на България.
- Винаги говорите с голямо възхищение за младите хора. Работите много с тях, какви са впечатленията ви - умеят ли да боравят с езика?
- Имам щастието да водя лекции по „Творческо писане“ в Софийския университет вече трета година. С ръка на сърцето си казвам, че младежите ни са изключително талантливи. Знаете ли, че съм им давала задача да напишат есе за 20 минути по тема, по която не са били подготвени предварително. Текстовете, които съм получавала, са ме оставяли без думи. Това са хора, завършили различни филологии, магистри, но не това е определящото. Определящото е талантът, който притежават. Затова всеки човек с по-голям опит трябва да открива този талант, но и да го поощрява. Защото талантът е като река, която тече. Не бива да хвърляме отпадъци в нея, да я замърсяваме с недоверие. Ако човек не споделя таланта си, тази река се замърсява. Защото ако обидиш един човек, той може да не напише нищо месеци наред. Но ако го поощриш, ако откриеш в текста му една красива дума или фраза, сентенция, до която е стигнал, той ще иска да лети. Нека правим това - хората, които започват да пишат, да искат да летят. Разбира се, че всеки текст има недостатъци, но определящото е да видим силното. Това е важно за литературата.
- Мислите ли, че точно българските писатели зададохте модел на младите хора през последните години?
- Винаги съм изтъквала пред младите хора, че трябва да пишат грамотно. Например, когато изпращате текст в чуждестранни издания, ако в една страница има две грешки, редакторът ви го връща. Затова трябва да знаят колко е важно това. Талантът има нужда от грамотност. Виждала съм неграмотно написани текстове, но добре, че това е поправимо. Затова не бива да правим генерални изводи, че такъв човек не може да пише. Затова от нас зависи да поощрим човека, да му вдъхнем увереност, че когато придобие грамотност, ще отвори пътя си. Трябва да разбере, че само така ще бъде мениджър на своята победа. Младите хора разбраха, че вече отмина времето на връзкарството, всичко опира до качества и умения. Така че сами трябва да построяват пътя си. Знанията са порталът към успеха.
- Като че ли имахме потребност като общество да се докоснем до българските автори. Очаквахте ли такъв триумф на българската литература, на толкова силни заглавия?
- Винаги съм очаквала най-доброто от българската литература. Тази година четох прекрасни романи. Мога да дам примери с „Жена на вятъра“ на Александър Секулов, „Опашката“ на Захари Карабашлиев, която спечели наградата за роман на годината.
- Всъщност вие бяхте в журито, нали така?
- Да, имаше много интересни книги освен номинираните. Става дума за млади автори, наградата е една, но за да стигне до нея, човек прочита много други добри неща. Тези книги показват, че у нас има богат урожай на съвременна литература. Надявам се това да продължава.
- Тази седмица предстои и вашата премиера - на романа ви „Резерват за хора и вълци“. Как дойде идеята за него и заглавието?
- Всъщност заглавието ми бе предложено от Красимир Лозанов, който е редактор на романа. Благодаря му за това, защото моето заглавие беше семпло. Така че го приех с радост и благодарност. Това е съвременен роман, в който се стремя да покажа, че когато човек обърне гръб на таланта, на своята същност, може да спечели много пари, но сърцето му остава празно. Банковата сметка може да е пълна, но пък духовната остава празна. В това сурово време не може някой, издигнал се по различни пътища, да наложи властта над общността. В един момент тя се надига и казва, че не може да бъде потискана. Всъщност аз писах този роман паралелно с един друг. Работих по тях шест години. Странно е, защото пиша, когато имам време и тогава съм много изморена. Но в тези моменти знам към кой роман ме води мисълта. Това бяха като два пътя - няма как да ги сбъркаш. Беше наистина интересно преживяване.
- Това ли е противопоставянето - на хора и вълци?
- По-скоро, че всяка личност може да бъде човек и вълк. Всеки човек може да е вълк, но и обратното. Това винаги ми е било интересно и продължава да ме държи в плен всеки ден.
Това е тя:
Здравка Евтимова е родена на 24.07.1959 г. в Перник
Завършва английска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1995)
Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Превела е над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език. Била е редактор на българската секция на сп. Muse Apprentice Guild – Сан Диего, САЩ, и редактор за България на сп. Literature of the Avanteguard за кратка проза, Великобритания
Носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“ 2016 за романа „Една и съща река“ (2015, ИК „Жанет 45“)
Яна Йорданова
