- Доц, Михов, кои са малко известните неща за Съединението, които обикновеният българин не знае?
- В българската история Съединението се разглежда най-често с последвалата го Сръбско-българска война, успехите на България в тази война и международното признание, която тя получава в резултат на тази победа. Пропуска се обаче мястото на Съединението в целия исторически процес в края на 19-и век у нас. А то е неотменен и важен елемент от националната доктрина и програма на българите, която съвпада с идеята за Санстефанска България. Съединението е само един от поредицата въпроси, свързани с постигането на националното обединение на Мизия, Тракия и Македония.
На 6 септември 1885 г., когато министър-председателят Петко Каравелов идва в Търново и е посрещнат от многолюдна тълпа, той обещава, че Съединението е днес в Тракия, а утре ще бъде в Македония. Така Съединението всъщност се очертава и се е възприемало като стъпка към реализиране на идеята за Санстефанска България.
- Съединението очевидно не е един стихиен акт, а е подготвено дипломатически доста добре. Чия е заслугата за това?
- Трябва да се отбележи, че Съединението е функция от взаимодействието на Великите сили. Стремежът на българите към изграждане на самостоятелна национална българска държава е внимателно наблюдаван от всички Велики сили. Конфликтът между българския княз Александър Батенберг и Русия се отчита от конкурентите на Русия. По отношение на българската политика и акта на Съединението отношение проявява единствено Великобритания. Тя стимулира и съединисткото движение. Когато разбира, че Съединението не е руско дело, външният министър на Великобритания Солзбъри формулира приравняването му към една персонална уния на българския владетел. Нещо, което се възприема и от останалите Велики сили. И именно това благоразположение на Великите сили дава шанс за успех на България. Победата на България във войната със Сърбия допълнително затвърждава този успех. Заслугата за тази победа е на българското командване и на държавното управление на страната ни.
- Каква е ролята на губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич по време на Съединението и не се ли подценява тя днес?
- В историческата литература често се споменава, че Съединението е изненада както за Великите сили, така и за управляващите в България. Но това е само относително вярно. Датата действително не е планирана предварително, но с думите си „И аз съм българин“ губернаторът Гаврил Кръстевич изразява ясно позицията си към Съединението въпреки получената информация за готвеното събитие. Това, че в нощта на Съединението той се оттегля в покоите си, е една от най-висшите патриотични прояви на този висш османски държавен чиновник. Целта му е да запази мира и тишината в града и провинцията. Ако бе решил да поиска помощ от Високата порта в Цариград, това би усложнило ситуацията. И последвалото унижение на този заслужил български деец чрез качването му във файтона и разкарването му из Пловдив е един незаслужен театър.
- Инициатор за това унижение е войводата Чардафон. Може и трябва ли да бъде определян именно личност като Чардафон като олицетворение и главен герой на Съединението?
- Четата на Чардафон персонално олицетворява идеята за народна революция и това е дълбоко мислено от дейците на Съединението. Това трябва да имунизира правителството в Княжеството и самия княз, че нямат нищо общо с подготвянето на този акт. А оттук да няма и негативни последици, свързани с нарушения на клаузите на Берлинския договор. Всъщност най-голяма и основна роля в извършването на Съединението като безкръвен преврат има народната милиция на Източна Румелия, командвана от майор Данаил Николаев. Затова и неслучайно след това тази милиция става част от въоръжените сили на Княжество България и е изпратена на турската граница. Популярността на Чардафон в историческите възстановки е историческа драматургия, но в действителност заслугата е на милицията.
- А може ли да са направи паралел между ситуациите, в които са поставени Александър Батенберг и Фердинанд съответно при признаване на Съединението и независимостта на България? В еднаква сложна и деликатна ситуация ли са поставени те ?
- В двата случая позицията на владетеля и на Княжество България е различна. След края на режима на пълномощията княз Александър Първи се озовава в една доста неблагоприятна ситуация. Личният му конфликт с руския император Александър Трети се задълбочава, и то много сериозно. Съдбата на трона му и пребиваването му в България са под въпрос. Той е поставен пред сложна дилема – дали да се декларира като подбудител на едно открито нарушение на Берлинския договор, или пък да се противопостави на Съединението и така да влезе в конфликт с българските фактори и българския народ. И той избира рисковия път - да оглави Съединението. Като така записва завинаги името си сред имената на останалите български достойни мъже от новата ни история. В действителност Княжеството има връзка с подготовката, организирането и извършването на Съединението. Неслучайно провъзгласяването му съвпада с военни маневри в Шумен. Със защитата на Съединението княз Александър още повече задълбочава конфликта си с Русия, който накрая завършва с детронирането му и принудата да напусне България.
- А каква е реакцията на Великите сили след провъзгласяването на акта на Съединението?
- Първо реакцията на Великите сили е крайно негативна. Само Великобритания е за признаването на Съединението. Останалите сили за са възстановяване на статуквото. На Цариградската конференция Великобритания е изолирана от останалите Велики сили. Сръбско-българската война и изходът от нея обаче бързо превръща България във важен и активен фактор за разрешаването на кризата и така премества въпроса от сферата на дипломацията към бойните полета на фронта. От изхода на войната зависи признаването на Съединението. И България печели убедително тази победа. По този начин народът ни показва на цял свят, че е готов да умре храбро за своето национално обединение. При това положение Великите сили вече не разполагат с инструменти за възстановяване на статуквото и приемат предложението на Великобритания за приемане на Съединението като персонална уния на българския владетел.
- Доц, Михов, а защо Съединението от 1885 г. не можа да прерасне в национално обединение през следващите години в края на 19-и и началото на 20-и век?
- Моделът за присъединяване на Източна Румелия се възприема от българските фактори като пример и модел за прилагане и за обединението на Македония и Одринско. Там в края на 19-и век възниква мощно освободително движение, следвайки заветите на Левски и на църковното и просветното движение. Целта е извоюване на автономия на Македония и Одринско чрез предвидените в самия договор реформи. Това обаче не се случва и причината за това са многото фактори и противоречиви и преплитащи се интереси като тези на Сърбия и Гърция, които обединяват силите си срещу нашата страна. Именно тази невъзможност да се повтори моделът на Източна Румелия води към пътя на войната.
- Само имперските амбиции на Фердинанд ли са причина за крушението на българските национални идеали по време на Балканските войни и царят ли е главният виновник за последвалата национална катастрофа?
- Персонифицирането на историческата вина на княз Фердинанд днес не е адекватно и е отхвърлено категорично от съвременната историческата наука. Случилото се на 16 юни 1913 г. действително е поводът за Втората балканска война, но не в него са причините. Те са в поредицата от допуснатите от българите дипломатически и военни грешки през 1912-13 г. Всъщност обединителните стремежи и цели на България са в противоречие с целите и интересите на останалите балкански държави и това води до формирането на една силна антибългарска коалиция.
- Доц. Михов, а защо българите не успяват да се сдобият със своя писмена национална доктрина за разлика от останалите балкански държави като Сърбия и Гърция например?
- В новата български история действително няма писмен текст за българска национална доктрина. Това обаче в никакъв случай не означава, че българските фактори от онова време нямат представа за измеренията на националната доктрина на българската държава. Тя се изразява във формулировката на Васил Левски – „българският народ да живее човешки и да бъде напълно свободен в земята си, там, където живее българинът – В Мизия, Тракия и Македония. След Берлинския конгрес тази доктрина е трансформирана в идеята за Санстефанска България в границите на българския етнос.
Постигането на националното обединение на България в онзи момент може да се осъществи чрез реализирането на четири елемента:
1. Модерна и добре уредена държава, която да се превърне в притегателен център за всички българи, където и да живеят те.
2. Формирането на Източна Румелия като втора българска държава.
3. Широко просветно и духовно движение на българите в Македония и Тракия начело с Българската екзархия – създаване на културна и духовна автономия.
4. Създаване на тайна революционна организация, която да подготви населението за момента, когато войната ще е единственото възможно решение. В секретен доклад на външния министър Константин Стоилов до княз Александър от 1883 г. се говори за общоприетата доктрина за осъществяването на националното обединение. Тя се реализира чрез три фактора: държава, църква и тайно въоръжено движение. Тези три фактора действат формално самостоятелно, но реално в симбиоза и имат една обща цел.
- Като професионален историк каква според вас трябва да е съвременната българска национална доктрина? И как може да бъде постигната тя успешно?
- За съвременната национална доктрина можем успешно да взаимодействаме много неща от тогавашните принципи, за които току-що споменах. На първо място това е модерната държава. Съединението ни дава пример за създаване и организиране на самостоятелно национално движение в разрез с интересите на Великите сили. На второ място е самостоятелността и увереността. И на трето – демократическите принципи на управление от времето на Българското Възраждане. И не трябва никога да забравяме, че националното съгласие винаги води до национални успехи.
Това е той:
Роден е на 4.05.1961 г. в Стара Загора
През 1987 г. завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“
Специалист по нова българска история
Бил е помощник-ректор на ВТУ и ръководител на катедра „Нова и най-нова история на България“ на търновския ВУЗ
Иван Георгиев
