- Г-н Андреев, вие сте първият български шериф в щата Вирджиния, но от години сте преминали в пожарната. Кой ви беше последният случай тези дни?
- Преди няколко дни отидохме на престрелка. Пожарната и линейките пристигнахме заедно. Имаше прострелян 27-годишен гангстер. Изчакахме полицаите да изчистят района за наша безопасност. Видяхме, че въпросното момче още диша. Имаше прострелна рана в гърдите и няколко в стомаха. Той ни каза: „Чувствам, че припадам“. Направихме всичко възможно, сложихме му система, обработихме раните по най-бързия начин и го закарахме в най-близката болница.
Един от куршумите беше ударил сърцето, наранил и белия дроб. Друг случай от последните дни беше на пожар, тръгнал от елтабло.
Докато гасим, автомобилът в двора също беше обхванат от пламъци. Таблото обаче гърмеше и все едно пускаше светкавици около нас. Трябваше да внимаваме да не ни хване ток, а от колата изтичаше и бензин.
- Всеки път май животът ви е в опасност?
- В последния пожар се отървах само със скъсване на мускулни влакна на крака. Трябваше да разбием една врата, но се подхлъзнах. Досега, слава Богу, не съм бил раняван.
- Имали ли сте куриози в работата си?
- Да, разбира се. Имаше един, който ще ви разкажа и вие да се посмеете. Вдигнаха ни една нощ в 2 ч. по сигнал на едно баби (б.р., смее се и казва, че това означава баба). Тя се обади на тревога. Отиваме ние, а се оказа, че не можела да стане и иска да й подадем чашка водичка. Наляхме й, усмихнахме се и й казахме да внимава занапред, да ни звъни, но не за вода. Вика: „Бях много жадна“. Едно момче пък ни позвъни, защото хълцало два часа и се притеснило. Да ви кажа, имаме доста повече медицински случаи, отколкото пожарникарски. Много ги обичаме такива, дето ни звънят в 2 ч през нощта за глупости (смее се).
- Защо обаче решихте да изоставите шерифството и да станете пожарникар?
- Детската ми мечта беше да стана пожарникар. Още от детската градина исках от Дядо Мраз, както му казвахме тогава, да ми донесе пожарна кола. И я получих тази играчка. После с течение на времето завърших спортното училище „Васил Левски“, бях и кандидат-майстор на спорта на 800 метра лека атлетика. Бях решил, след като се дипломирам и отбия военната си служба, да подам документи в пожарната. Дълго пробвах, но промених и подадох апликация в полицията. Така започнах работа в затвора в Пловдив като надзирател.
- Колко време изкарахте като надзирател?
- Четири години изкарах там. Тъкмо се готвех да ставам командир на отделение, да завърша висше образование, жена ми спечели зелена карта. Това беше през 1998 г. Решихме да пробваме и заминахме. На 25 май пристигнахме в Щатите. Всичко тръгна много бързо. На един мой пръв приятел синът му беше дошъл преди нас. Той ни помогна много да влезнем в нещата, посрещна ни на летището, след това ни настани в тях. Имаше още едно българско семейство с жена българка и мъж американец. Те също ни помогнаха, живяхме у тях, докато си стъпим на краката. Жена ми започна работа в един ресторант, а аз в един автосалон. После вече кандидатствах за полицията и ме взеха. Изкарах 6 години като шериф в Норфолк, Вирджиния. После реших, че мечтата, която ми беше от дете, трябва да я сбъдна в САЩ. Проучих какво трябва да се направи, какви изпити се държат за пожарната. Подготвих се за писмения тест и физическия изпит.
- На какви условия трябва да отговаря човек, за да стане пожарникар в САЩ?
- Има възрастова граница – 42 години. Аз, когато започнах, бях на 41 г. Първо се минава писмен тест с около 20 въпроса, след това психически изпит, при който ти дават няколко сценария и ти трябва да отговориш как ще реагираш, какво мислиш да направиш и т.н. Накрая е физическият, за който трябва да си в добра форма. В него се включва катерене със стълба, носене на маркуч с пясък на рамото, катерене по тренировъчна кула с размерите на 5-етажен блок. Снaряжението, с което се изкачваш, е около 30 килограма, включва и жилетка, и кислородна бутилка. Трябва да се качиш за норматив до третия етаж с него, и то няколко пъти, и още куп други неща. Нормативът е за 7 минути, аз го покрих за 3.50 минути.
- Помните ли първия си пожар?
- Първият ми случай беше голямо предизвикателство, тогава ми направиха бойното кръщене. Една ранна сутрин звънна тревогата и бяхме първият камион, който пристигна на място. Гореше двуетажна сграда. Огънят беше обхванал половината от нея. Влязохме, а вътре една от стаите приличаше на огнено кълбо. Но успяхме да спасим постройката. За щастие нямаше хора и респективно жертви. Имах доста подобни пожари. След време, една вечер ни вдигнаха на аларма. Гореше къща на калкан. Успяхме три екипа да спасим хората вътре. Една майка с детето си скочи от прозореца. Отърва се само със счупен таз, на детето нищо у нямаше. Влязохме да вземем и жена, която си забравила чантата и се върнала да си я търси. Вдишала въглеродния окис и припаднала. Когато я извадихме, с колегата ми Брайън Лидуел започнахме да й правим изкуствено дишане. Докато опитваме да я върнем към живота, видяхме на сигналния монитор, че сградата започва да се клати, да се разрушава и трябваше да напуснем спешно района. Взехме жената, изкарахме я на безопасно място, но тя вече беше починала.
- Кой ви е най-тежкият случай досега в пожарната, който няма да забравите?
- Ние сме освен пожарникари, но и парамедици. 12 часа сме на линейка, 12 на пожарникарски камион. Тук е така. Отидохме на сигнал за 23-годишно момиче със скутер, на което кола й минава през кръста на кръстовище. Като отидохме, то беше в съзнание и говореше. Направихме всичко възможно да я обездвижим, сложихме я на носилка, сложихме й система. През цялото време говореше.
- Какво ви говореше?
- „Майка ми ще се ядоса. Не искам да умирам“. Това казваше. Аз й отвръщах: „Спокойно, ще живееш, ще видиш, ще живееш. Ние сме тук. Ще те заведем в болницата“. Оставихме я в спешното и тръгнахме на друг сигнал. След него обаче ни се наложи отново да отидем с пострадал в болницата. Попитахме дежурния лекар как е детето със скутера. Той ни каза, че е починала. В този момент се замислих, че е вярна поговорката: „Със смъртта се свиква, но спомените си остават“. Това беше един от най-тежките ми случаи, защото говорих с момичето, а после разбрах, че не е оживяла.
- Имали ли сте случай, който дълго не сте успявали да преживеете?
- Да не се правя на герой, но ще ви кажа, че този случай с момичето ми се отрази емоционално. Имах и друг – пак с катастрофа. Извадихме едно младо момче - на 35 години, което с пикапа си беше се хвърлило в пропаст. Беше страшна гледка. Него не успяхме да спасим. Имаше много наранявания, в малко тяло. Спомените си остават, въпреки че ми е силна психиката.
- Съжалявате ли, че вече не сте шериф, а пожарникар?
- Не съжалявам, но има моменти, които ми липсват, както и задружния колектив.
- Там има повече екшън, престъпници?
- Достатъчно се борих с тия престъпници и бандити. Опитах се да ги оправя, много успях, но просто предизвикателството беше да си постигна мечтите от детството. Исках и нещо да променя, а и заплатата е по-висока. Вече мога да кажа, че съм удовлетворен.
- Кой е най-големият ви екшън като шериф?
- О, там беше много интересно. Бях и в специалното звено за задържане – SWAT, бойното ядро към шерифството. В него бяхме 15 човека специално обучени за бунтове в затвори, за обезоръжаване на затворници при масови сбивания. Един ден си бях вкъщи и ни вдигнаха под тревога. Отидохме на сбиване в затвора. Бяха около 30 човека. Влязохме с каски, щитове, екипировки. Трябваше да ги разделим и едновременно да не позволим да пострада някой колега. Първата задача беше да ги успокоим. Представете си 15 срещу 30. Моята цел беше като първи с още двама колеги да сцепим тълпата, да ги разделим на две и да извадим подбудителя на бунта. Носех щит, с който като стрела ги пробихме, разпръснахме ги и задържахме този бос. Укротихме ги.
- Някога стреляли ли са срещу вас като шериф?
- За мое щастие съм нямал такъв случай. Ние предимно се занимавахме със затворници и транспортирането им към други затвори. Нещо като въоръжена охрана. Имали сме случаи да обезоръжим един пред затвора, но до стрелба не се е стигало, късметлия съм.
- Кой случай няма да забравите от този период?
- Имаше един много опасен престъпник, който трябваше да транспортираме от нашия арест до съседен затвор. За него имаше опасност и да избяга. Бяхме го вързали в камиона. Напрежението обаче беше голямо. Но най-лошият ми случай беше като командир на отделение.
- Какво стана?
- Трябваше да присъстваме като подсилена охрана в съда на един, който си беше убил приятелката и децата, а труповете наредил един върху друг. Трябваше да го извадим от килията, да го закараме в залата, като на процеса имаше и съдебни заседатели. Този беше облечен в цивилни дрехи, не беше вързан, но имаше специален уред, с който се обездвижва единият му крак. Като седне, устройството се прегъва и пак се заключва. При него много внимавахме, защото като е избил всички, нищо не губи.
- Какво си мислехте, докато пазите този изверг?
- Че трябва да съм нащрек и че той нищо не губи. Може да те нападне във всеки момент. Реално ти трябва да си в много добра форма, за да се защитиш. Той е влязъл в затвора не защото е много добродушен, нали ме разбирате. А да ви кажа, тези престъпници са любезни. Той говореше с нас все едно нищо не е станало. Мен ме попита „Андреев, как е семейството?“. Казах му, че е добре.
- Не ви ли беше гадно?
- То ти иде отвътре да го хванеш и да го разкъсаш. Но човек трябва да има силна психика, да не проявява емоции, да не позволява да го провокират. Това е най-важното и за шериф, и за пожарникар.
- Минавало ли ви е през главата да се върнете в България?
- Доста пъти ми е минавало през главата, че като се пенсионираме с жена ми, ако можем да пътуваме, ще се върнем. Дори да не е завинаги, то поне да прекарваме повече време в страната. Зависи обаче от времето и ситуацията.
- Вълнувате ли се у дома от ситуацията в България, следите ли новините?
- Да, вълнуваме се и следим новините. Също така и на Фейсбук доста четем какво става в България. Поддържаме връзка с приятели.
- Ще гласувате ли на 2 октомври?
- Да, ще гласуваме. Тук във Вирджиния бийч правят комисия и се гласува.
- Има ли нещо, с което до ден днешен не успяхте да свикнете в САЩ, нещо, което в България го има, в Щатите – не?
- Хубав въпрос. Свикнах в Щатите, сега имам възможност и всяка година да се прибирам в България. Аз съм малко като камъните, които където и да ги сложиш, си правят гнездото и свикват. Но ни липсва българската атмосфера, земята, приятелите, градовете, в които сме израснали. Това ни липсва.
- Каква според вас е разликата между полицаите и пожарникарите тук и в САЩ?
- Голяма е разликата. В САЩ хората уважават закона и предимно ги е страх. Уважават полицаи и пожарникари. Винаги когато помагаме на някого, гасим, спасяваме, винаги ни благодарят. За България също знам, че пожарникарите ги ценят много, но при полицаите не е точно така, не ги уважават много. Респектът в Щатите е по-голям към служителите.
- Как може да се промени това?
- Може да се промени като законът не защитава престъпника, а даде пълни права на полицая да си свърши работата. Има и друг момент при подбора – униформените трябва да бъдат много добре подбирани, преди да ги назначат. Да са годни не само физически, но и психически, както и добре проучени. Трябва да има и парично възнаграждение за тях.
- Вие обичате много България, това се вижда и усеща. Какво бихте пожелали на сънародниците ни по повод 22 септември – Деня на независимостта?
- Пожелавам на всички здраве, радост, щастие и да се гордеят, че са българи.
Това е той:
Роден е в град Перущица на 1 ноември 1965 г.
Завършил е спортно училище “Васил Левски“ в Пловдив. Кандидат-майстор на спорта в леката атлетика
В редовете на полицията като надзирател в затвора в Пловдив влиза през 1994 г.
На 25 май 1998 г. пристига в САЩ със семейството си. До 2000 г. работи в автосалон на “Форд“ в Норфолк. След това влиза в шерифството.
До 2006 г. е шериф, а през 2007 минава изпитите и влиза в пожарната
Член на Българо-американската полицейска асоциация
Виктория Пенкова
