- Г-н Монов, какъв е вашият прочит на толкова зачестилите сигнали за агресия и прояви на насилие от непълнолетни и малолетни в търговските центрове, а и не само в тях?
- Пак се прави един вид PR, който цели да ни отвлече вниманието от най-важното в страната, а то е, че тези, които избрахме, се подиграват с нас. Те се пазарят като на селски събор. Това обаче си е наш избор и ще страдаме.
ЖЕСТОКОСТ: 17-годишен хулиган налага с пръчка жена с увреждания!
ТЕРОР В НАШ ГРАД: Маскирани хлапета бият и грабят наред!
СЛЕД ПОБОЯ В МОЛА: Пуснаха на свобода тийнейджърите!
- Инцидентите обаче са напълно реални...
- ...Тях ги има не отсега. Нито конфликтите между деца в училищата са нещо, което е възникнало вчера, има го отдавна. По мое време молове нямаше, но ходехме на кино да се пердашим. Не гледахме филма. Ходехме да се правим на мъже, като станехме на 14-15 години. Това си е част от развитието на едно дете, на момчетата особено. Това, че има нова тенденция и между момичета да има насилие и то да се афишира в социалните медии, е същото. Просто сега се вижда, навремето се скубеха и дърпаха, но не се снимаха. Това е разликата. Иначе говорим за нормални етапи от развитието на всеки мъж или жена. Сега има повече медийни канали, има социални мрежи и се вижда от повече хора. Преди нямаше как да се види. Виждаха го майките и бащите, като се приберем с насинено око или разбит нос. Но за мен е по-важно нещо друго, от което никога няма да отстъпя – няма виновно дете. Има виновна среда. Като се започне от държавата, мине се през общността, в която детето живее непосредствено, и се стигне до семейството. Децата са това, което виждат и чуват, а сега с възможността им да пребивават в световната среда ситуацията се усложнява. Когато аз бях на такава възраст, току-що бях дошъл да живея в Кумарица, част от Нови Искър, и за да ме респектират, местните момчета ми скочиха, само че аз бях добре трениран като дете на военен и те ми удариха няколко, аз им ударих повечко и се разбрахме. Станахме приятели. Пак казвам, това е част от израстването на един мъж, особено. А това, че сега ежедневно ни занимават с подобни теми, пак е проблем на обществото ни и на държавата. Защо не го решихме досега? Виждал съм такива групи от момчета и момичета, които са отишли в мола, за да предизвикат скандал, да намерят някакъв отдушник от това безпътие, в което са.
- Какво изразяват с такова поведение?
- Отговорът е някъде до нивото на образованието и нивото на функциониране на семейството. Данните са, че един милион млади хора не работят и не учат. Те живеят ден за ден. Молът е мястото, където през зимата все пак могат да отидат на топло, сега, ако пък и набиеш някого и се направиш на мъжкар... Пак обаче искам да се върна защо сега и в този момент изведнъж това изплува. Нима не се знаеше. Знае се. Аз проверих данните от мои приятели във фирми, които охраняват тези обекти. Това е тенденция от десетина години, но сега я изкарваме на преден план, както и проблема със стадата около Велинград, утре, не дай си Боже, да падне сняг и да станат няколко катастрофи... Всичко това е, за да има медиен шум, който да прикрие главното. Държавата не функционира и тия неща в моловете са илюстрация на слабостта на държавата. Първото, което тя трябва да даде, е сигурност на хората, които живеят в нея.
- Има ли разминаване между това, което от МВР твърдят, че вършат, и цялостното усещане за сигурност в народа? Охраняват избори, но пазят ли и избирателите?
- МВР си има някакви специфични функции и работата на полицията не е да пази молове или тези, които ще умъртвяват стадата. Въпросът е, че нещо тотално се сбърка в държавата и всеки прави това, което не му е работа. Майките в интернет дават съвети на учителите как да обучават децата им. Проблемът с ценностите трябва да бъде изследван и да се види каква е етимологията, какви са причините. Може би те са действително в това, че децата от много ранна възраст прекарват твърде много време пред екраните на различни устройства. Това може да се контролира. Първата грижа на всеки родител е детето. Аз знам, че единственият як шамар, който съм изял от баща ми, беше, когато точно в Кумарица, когато бях набил едно момче, което ме бе предизвикало. Баща ми ми удари шамар, като ми каза, че по-малки не се бият. Това са ценностите – по-малки не се бият, по-слабите трябва да бъдат подкрепяни, а не унижавани... Говорим за молове, ами още се точи делото за това, което се случи с тази Емили Тротинетката в един пловдивски мол. Колко дни тогава стоя в медиите този въпрос? Не повече от две седмици, а той е много по-опасен за случващото се в обществото. Трябва да се поставя на преден план доброто, иначе се убеждавам все по-често, че сме пренаредили начина, по който може да формираме истински ценности.
- Качеството на правилата или контролът е по-важен?
- Нека живеем в реалността и да се съобразяваме, че това са деца, които живеят в дигиталното пространство. Ние, психолозите, от доста време не си признаваме един феномен, който откриха невролозите. Тъй наречените огледални неврони. От 1992 до 2006 година не си признавахме. Приеха термина най-накрая в научните среди, но какво следва от тия огледални неврони. Това, че човек е това, което вижда и чува. Това сме приматите. Не искаме да си го кажем. Ние, психолозите, въртим и сучем, защото и ние хляб ядем все пак и искаме да си имаме мястото в едно пазарно общество. Сега защо, като мога да накарам някой да е нещастен, за да идва да ми дава кинти, и аз да му обяснявам как тия дни може да стане щастлив и успешен. Говоря като човек на моите години, говоря го с огромна болка и надеждата, че ще осъзнаем, докъде сме стигнали. Може ли една държава да контролира това, което достига до децата? Една Австралия, към която по обясними причини нямам никак добри чувства, забрани със строг закон влизането на децата и правенето на фалшиви профили във Фейсбук. Доста страни в Европа забраниха използването на смартфоните в час. Може, но при нас си остава едно чувство на всепозволеност, което идва отгоре. От Партийния дом, защото аз не мога на приема тази сграда като Народно събрание.
- Вие също сте били част от това Народно събрание, какво решение виждате?
- Преди 10 години, когато бях председател на Комисията за децата, младежта и спорта, направихме една голяма двудневна конференция. На нея обсъждахме, че нашето законодателство за грижа, а аз не бих казал борба, противодействие или нещо друго, към децата, които имат някакви проблеми с нормите на закона, е остаряло. Този закон трябва да се промени, тъй като той действа от 13 март 1958 година. Той е с четири месеца и нещо по-възрастен от мен. Оставих от тази конференция 500 страници на бюрото си, напускайки Народното събрание, на следващия председател. Няколко пъти като сътрудник в 44-то НС чрез Петър Витанов и Теодора Халачева питахме кога ще задействаме промяната на този закон. Защото има една изключително несъстоятелна в днешно време философия. Децата, които са престъпили някакви правила и норми на закона, са едва ли не престъпници. Не, не са. Те са просто деца, които не са добре обгрижени. УНИЦЕФ има добре написан закон. Да идат до централата им в София, до която се стига пеша за пет минути от тяхната сграда и да поискат да го видят този закон, да пипнем каквото трябва. Този документ, който е написан от УНИЦЕФ, се казва Закон за деца в конфликт, за закона, а не за борба с противообществени прояви при непълнолетните и малолетните, както е при нас. Какво се борим. Имаше един виц от времето на Студената война, че от тая борба за мир няма да остане жив човек. Да, не е лесно. Бях изчислил, че такъв закон ще наложи промени в още 28 закона и стотина подзаконови акта. Като няма законодатели, има вълчета, които оцеляват в джунгла. Те са там и със собствения инстинкт разбират, че няма друг начин. Ако не набиеш, ще те набият. Липсва чувство за сигурен и далечен хоризонт. Мога да попитам и друго. Къде е Агенцията за закрила на детето, на която съм бил зам.-председател? Къде е нейното становище по повод случващото се? Не се заяждам, просто ги питам. Имате ли усет, че това е голям проблем? Расте едно вълче поколение. Едни дечица, които смятат, че с юмруци и агресия може да се решават проблемите.
- Може ли?
- Не, не може. Категорично. Трябва да се грижим за тези деца. Нека покажем и родителите им, и семействата... Нека и те поемат своята отговорност. Навремето в селските кръчми имаше едно табло, на което се казваше на кого да не се сервира. Това бяха пияниците. Спомням си един Пеко Нацин от моето родно село, в което ходех през летните ваканции. Прякорът му беше Смока, но не защото пиеше като смок, а защото ловеше смоци по къщите и дворовете на хората и с това се препитаваше. Той ни караше да ходим да му купим бира, но ние казвахме, че трябва да има една и за нас. Имаше другарски съдилища навремето. Ако някой биеше жена си, те привикват в квартала, и ако си семеен насилник, всички знаят и те сочат с пръст. Човек, като живее в такава среда, малко се успокоява, каквито и да са му напъните. Още Смирненски го е казал: „Завърнал се вкъщи – безхлебен, пиян пак - бащата ругай: и своя живот непотребен, и своята мъка без край“. Защото много от тези деца, които коментираме, са свидетели на домашно насилие. Има и стари практики, които могат да се използват, има и по целия свят прекрасни практики, които може да приложим.
ТОВА Е ТОЙ:
- Роден е на 18 август 1958 г. в с. Тлачене, Врачанско
- Завършил е психология в Софийския университет „Климент Охридски"
- От 1985 до 2019 г. е председател на Секцията по кризисна психологическа интервенция към Дружеството на психолозите в България
- 35 години преподава психология в Софийския университет
- Депутат в 42-то народно събрание
- Бивш училищен психолог
- Участвал е в екипите по случаите „Лим“, кризата със заложниците в Сливен, земетресението в Перник
Людмил Христов
