- Г-жо Андреева, за каква помощ ви търсят най-често в училището?
- Търсят ме по всевъзможни причини. Понякога учител, понякога по-големи ученици директно се обръщат към мен. При по-малките класните ръководители играят ролята на един вид посредник, защото понякога и родители се обръщат към тях, за да се свържат с мен. Но всеки проблем, с който се сблъскват или преподавател, или родител, и те не могат да го решат, идват при нас. Толкова са разнородни, че не знам как да ги обобщя. Със сигурност най-вече са свързани с емоции и поведение. Естествено по-малко са тези, свързани с обучението.
Андреана Андреева
- Продължава ли изпращането при психолога да се третира и като един вид наказание?
- Мога да кажа, че вече са много по-малко тези, които се плашат от психолога. Дълго време имаше такива, които си представяха, че сме психиатри и лекуваме луди. Започвах да обяснявам отдалече каква е разликата и че всеки човек в някакъв момент от живота си е възможно да има нужда от психолог, докато психиатърът си е лекар, който лекува хора със сериозни психични проблеми. Иначе и от разговорите с други колеги знам, че има учители, които обичат често да пращат по-буйни деца при нас, но невинаги психологът успява да реши този проблем.
- Защо?
- Защото това означава, че трябва да се работи абсолютно в една посока с родителите. Почти без изключение проблемите тръгват от семейството. В тази посока ние няма как да променим нещо съществено. Един пропуск на някой родител и малко неглижиране на грижите към децата, дори в посока допускане на недоспиване, води до проблеми. Има такива, които идват в училище и сядат на чина, за да си доспят. Другото, което много се отразява на децата, са семейните проблеми и конфликти. Най-страшното е, когато родителите са в процес на раздяла. Когато вече са разделени и нещата са уталожени, тогава са по-спокойни. Но тези, които по един или друг начин са свидетели на конфликти, са с много сериозни поведенчески проблеми. Другият основен контингент при нас е от деца, които, ако мога така да се изразя, са подмятани между единия и другия родител. Те някак си не могат да установят дома си и също имат поведенчески проблеми. Те се чувстват зле и са някак си объркани, когато са ту при майка си, ту при баща си, които вече си имат нови партньори. Едно е да са разделени и детето да се вижда с другия родител, но да знае къде е домът му. Обаче другият вид отглеждане, когато е ту при единия, ту при другия, е стресиращ. Децата имат нужда от сигурност, а особено при малките тя до голяма степен идва от липсата на промяна. Промяната много тревожи по-малките деца.
- С навлизането в пубертета факторите, които оказват влияние, стават още повече, нали?
- О, да. Там вече са влиза в друг период, в който той или тя е много важно да бъдат добре приети от останалите. Всичко да правят заедно и тогава, за да се харесат на своите връстници и съученици, се налага да правят компромиси със себе си, които понякога са твърде големи.
- Как влияе този бурен прогрес на развитие на технологиите и трябва ли да ни притеснява фактът, че децата прекарват все повече време пред екрани?
- Децата вече не мисля, че се интересуват толкова от телевизията например. Те си имат своите забавления, които телефонът им ги осигурява. Това е Тик-Ток, Инстаграм, YouTube и т.н. Действително техният социален живот е в такива платформи и много страшно става, ако някой постне или качи нещо, което не им харесва. Миналата година с месеци съм се занимавала със случай, при който някой изрязал снимка на някого, качил я в социалните мрежи, написал нещо... Оттам нататък настанаха такива драми, че наистина с месеци сме се разправяли, докато успеем да постигнем някакво спокойствие. Но вижте, това просто е различен инструмент. Преди да има и смартфони, социалният живот на тези хора също е бил много важен, но се е случвал по друг начин. Сега социалният живот се премества в тези мрежи през телефона. Но това не е нещо различно, то си остава социален живот, просто нещата се случват по-бързо и по-концентрирано.
- Може ли да откроим отделни периоди, в които децата имат повече нужда от психологическа подкрепа?
- Тенденция е да кажем, че в началото на учебната година всички са заредени от лятото, от положителните емоции и почивката. Пълни са с енергия и желание за работа и е спокойно. Постепенно, колкото повече напредва учебната година, толкова повече идват при нас. От всички възрасти.
- А от кои класове „клиентите“ ви са най-много?
- При малките в първи клас изчакваме някакъв период на адаптация и те си показват кое от каква помощ евентуално може да има нужда. До четвърти клас като цяло индивидуално са децата, които по някакви причини имат нужда да им се обърне внимание. Общо взето са спокойни. В пети клас настава голяма драма, защото вече нямат един класен ръководител, който е заместник-мама и който ги обгрижва и ги следи. Те вече трябва да се оправят сами и им е трудно, защото имат много учители по различните предмети, които не ги обгрижват лично. След това и в шести клас са по-буйни заради началото на пубертета. В седми не успяват да буйстват заради натоварената си програма и запълненото с уроци ежедневие покрай подготовката за важните матури преди прием в гимназиите. След това в 8-и клас в началото са тихи и кротки, докато свикнат с новата среда, новите училища и класове. За 2-3 месеца се опознават и започва борбата за лидерство, за изява, едни такива сложни взаимодействия. Разделят се на групи и започват едни безсмислени противопоставяния, в които всеки иска да докаже колко е добър в нещо. Осмокласниците и деветокласниците най-общо са най-трудни. В 10-и клас вече нещата започват да се уталожват и да се появяват прояви на зрялост. В 11-и и 12-и клас са вече съвсем големи и разумни хора.
- Какъв е механизмът за определянето на децата със специални образователни потребности (СОП)?
- Според закона и наредбата това са деца, които или имат нужда от помощ за усвояване на материала, или са надарени и са над нивото на останалите. В тази връзка хората погрешно си изграждат впечатление и товарят само с отрицателно значение това определение. Децата със СОП са различни от нормата, като има над, има и под и имат нужда от по-специфично обучение. Наистина с надарените деца не се занимаваме чак толкова, те си следват своя път. Докато екипът от логопед, психолог и ресурсен учител във всяко училище се занимава повече с тези, които имат трудности. Там всичко е персонално. Определя се на всяко едно дете какви са трудностите и се работи персонално, защото те са различни.
- Увеличава ли се броят на тези деца?
- Увеличава се. Не е ясно каква може да е причината. Има различни теории за това. В една среща наскоро дори си говорехме за това колко е вредно да им се пускат от най-ранна възраст детски телевизии. Престояването пред електронни устройства в крехката възраст въздейства много лошо. Удобно е, това е факт, защото родителят има време да свърши някаква работа, докато детето гледа. След това последствията могат да са много сериозни и да са откъм поведенчески прояви, проблеми със социализирането, не може да се изкаже. Напоследък се говори за липсата на функционална грамотност и аз напоследък се занимавам с ученици от начален и дори прогимназиален етап. Давам им по-непознат къс и несложен текст да го прочетат и да ми кажат за какво става дума. Вярвате ли ми, че много малко се справят.
- За съжаление ви вярвам и даже ви разбирам. А какво може да кажем за агресията и нейното присъствие в училище?
- Агресията също се увеличава и то сякаш в обратно-пропорционална прогресия на непрекъснатото говорене как трябва да са добри, толерантни и все такива хубави неща. Понякога имаме чувството, че те правят точно обратното. Просто нямат отдушник. Всъщност агресивни са и тези, които са преуморени. Има различни фактори, които влияят. Това дали има конфликти вкъщи невинаги го разбираме. Но това е основен фактор. Манталитетът и поведението в семействата се отразява най-много на децата. Не е задължително някого да бият вкъщи. Понякога психическият тормоз от страна на родителите е много по-страшен. Има деца, които са много тихи и кротки вкъщи, а в училище полудяват и обратното. Всякакви варианти сме виждали.
- Какво е подходящото поведение на родителите, когато виждат, че възможностите на децата им са различни?
- Веднага трябва да се потърси помощ. Аз имам такива случаи дори с близнаци. Обикновено единият близнак е потиснат и е с поведенчески проблеми, а другият е справящият се и той е спокоен. Трябва много внимателно и родителите, а и учителите да видят силните страни на потиснатия близнак и да започнат да ги изваждат, така че той да престане да мрази брата или сестрата си и да има проблеми с поведението. Това обаче е доста трудно. Изхождайки от своя опит, защото имам момиче, което е в седми клас и две по-големи деца, едното завършило вече висше образование. Мога за кажа, че малката е мотивирана сега и много се старае, без изобщо някой да я натиска, само защото кака й и батко й са завършили много добри гимназии и тя не иска да остане по-назад. Действително има и такива случаи, колкото и да ви се струват единични.
- Утвърди ли се професията на училищния психолог като ценна за обществото, какви хора проявяват интерес към нея и какви трудности има в професионалното ви развитие?
- Аз съм от тези, на които това им е второ висше. Допълнително сме решили, че това е нещо, което ни е интересно и се преориентираме. Има доста такива колеги, което е добре, защото за тази професия е полезно да имаш достатъчен и богат житейски опит. Има, разбира се, и такива, на които психологията е първа специалност и са по-млади. При тях предимството идва от това, че те по-лесно и по-добре се свързват с гимназистите и тийнейджърите в различни фази от пубертета. По-малката дистанция във възрастта е причината за това. Но пък и аз и по-опитните се справяме много добре с малките.
- Какво стресира най-много учителите, защото въпреки мерките за насърчаване дефицитът на кадри при тях е налице?
- Най-големият проблем е свързан с уважението към учителите. То по някакъв начин трябва да се върне в онази степен, в която го имаше в миналото. От семейството тръгват нещата, там трябва да се възпитава това уважение и да се налага като ценност у детето. И според мен затова много млади хора бягат и се пренасочват към други професии, защото не могат да издържат на опитите на учениците да ги унижават просто ей така - за забавление. Бих казала и че не е въпрос на възраст. Някой или го умее, или не го умее да бъде преподавател. Това си е даденост, талант или каквото искате. По-чувствителните натури, когато са по-млади, просто се отказват и основният фактор не е свързан толкова със заплащането, колкото с това неуважение. Това, че са подложени на всякакви коментари. Коренът на проблема е в това, че в един момент толкова много права се дадоха на родителите, че хора, които се развиват в съвсем други сфери, идват да дават съвети на учителите как да си вършат работата. Аз им казвам на такива родители: „Заповядайте, влезте в класната стая и ми покажете как става това, което искате да се случва!“. Знаете ли как се умълчават. Много са тези, които знаят да дават акъл, докато не ги сложим на терен, както се казва.
- От каква промяна има нужда цялата система, за да има положителен ефект?
- Със сигурност зависи от много фактори. Силно се надявам да узреят хората, от които зависят някакви промени, които ще бъдат полезни за всички и които да бъдат добре обмислени и дискутирани с хората, които работят в системата на образованието. Понякога има и по-персонални причини за това младите да не се задържат в учителската професия, но основното наистина е свързано с уважението към тях.
- Как трябва да се отнасяме с децата си, за да не станат мамини синчета или бащини щерки?
- Известният психоаналитик, цитиран дори повече от Фройд, се казва Джон Боулби и според него целта на всеки родител е да има здраво, щастливо и самостоятелно дете, когато порасне. Тоест, за да ги направим щастливи, трябва да ги направим самостоятелни. Кой как ще постигне това си е негово решение, но егоизмът на мама или тази силна връзка между бащите и дъщерите, които разглезва последните, трябва да са в граници. По книжките пише, че е абсолютно недопустимо след 24-годишна възраст дъщери и синове да живеят с мама и татко. Трябва да намерят начин и да започнат да изграждат самостоятелен живот. Не се спазва, но и дори да няма финансови възможности, един човек по-скоро трябва да живее по-скромно и да се откаже от някои удобства, но да си направи своя самостоятелен живот, защото след това се деформира. Когато твърде късно се отдели от родителското гнездо, той самият има много сериозни проблеми да си изгради свое семейство, да не кажем, че почти не се справят във взаимоотношенията.
ТОВА Е ТЯ:
- Завършила е архитектура в Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ)
- Има магистратура по психология на развитието в Нов български университет
- От 6 години работи като училищен психолог, последните две в 93-то СУ в София, което в гимназиален етап предлага обучение по криминология, криминалистика и журналистика в сътрудничество със Софийския университет
- Майка на три деца
Людмил Христов
