- Г-н Мутафов, дебютният филм на Петринел Гочев - „Български кораб потъва в бурно море“, е вече в кината. Разкажете ни за вашия персонаж Ачо.
- Ще започна отдалеч. Едно време на панаирите продаваха калейдоскопи с парченца стъкла вътре. Като го завъртиш и те се подреждат в дадена форма. Когато ми изпратиха сценария и го четох, ми направи впечатление, че един човешки живот се сглобява именно от такива парчета, от такива случки. Колкото са по-интересни тези случки, толкова по-странен и любопитен става животът. Ние си намисляме как ще реагираме в дадена ситуация. Като бях млад, си казвах - така, ако постъпят с мен, ще направя еди-какво си, ако постъпят иначе, ще постъпя иначе. Истината е, че много малко от тези неща направих. Оказа се, че човек, ако е сам, може и да му се получи. Но срещу него, ако има жив човек - то има друга емоция. Така е и във филма. Героят ми Ачо тръгва към своя внук с една настройка. Но отсреща има друга душевност, друга емоция. Има неща, които го изненадват. И когато се преплетат тия неща и успееш да докараш героя си дотам да не е готов за тези срещи - тогава става интересно и се получава. Когато ни води интуицията, когато я следваме, не мислиш как да играеш, а просто влизаш в образа. Ще ви издам, че когато отивам да гледам някой спектакъл, да кажем „Хамлет“, който съм го гледал 1000 пъти, и очаквам да ме изненадат. Много хора отиват с нагласа и ако не е това, което са си намислили, те са разочаровани. Човек винаги е с различна настройка към такива неща. Не изпитвам необходимост да видя същото, което съм чел. За какво да ходя... Отивам, когато има интересен режисьор и актьори и представят нещо, което не съм си представял и не съм допускал, че може да се направи по този начин.
- Трудно ли се изненадвате все още?
- Не бих казал. Ако провокацията бъде на ниво - не е проблем. Но все по-малко са тези моменти.
- Защо, според вас?
- Струва ми се, че усилието е в някаква друга посока - към забавлението. Не е точно това, което трябва да е. Оттам се получава понякога разминаване. Тогава не ми е интересно. Тогава се усамотявам на къщата си в едно село и чакам сетивата ми да се успокоят и отново да „изгладнея“ за тези неща и да мога да погледна отново с надежда и оптимизъм. Защото в другото не виждам особен смисъл.
- Героят ви Ачо също обича да се усамотява като вас. И той има отдалечена вила, която е неговата крепост.
- Във всяка роля човек е силен, когато успее да намери нещо в себе си, което да става за ролята. Тогава тя става интересна и истинска. Когато вложиш нещо от себе си, нещо твое, се получава стойностното. Поне според мен е така. Намирам допирните точки с героя ми. Зрителите, независимо дали гледат театър или кино, тогава усещат този ток, който минава между актьорите и техните герои. Получават се неповторими неща, които не могат да се срещнат всеки ден.
- Разкажете ни за допирните ви точки с Ачо.
- На мен ми е любопитно в героя, че едно дете може да срине увереността му. Ачо е отворен към своя внук Петьо, няма стена между тях, както на пръв поглед се вижда. Той е готов да почувства болката му. Получава се така, че уроците между детето и възрастния човек са взаимни. Ние всеки ден научаваме по нещо. Ако кажем, че знаем всичко - за какво да живеем повече, няма смисъл. Докато научаваш нещо ново, особено в нашата професия, ти си все още способен да работиш. Когато загубиш интерес към това, което правиш - тогава това не е живот, а обикновено съществуване. Отделяйки се понякога, ако го наречем така усамотяването на героя, той, влизайки отново в позната среда, я вижда с други очи. Те не са онези уморени и привикнали, които може да подминат и да не видят нещо, което задължително трябва да зърнат. Връщането в реалността мисля, че прави човека по-жив.
- Вие научихте ли нещо за себе си от образа на Ачо? Наистина ли актьорите взимат по нещо от всеки един образ, който изиграват?
- Да, наистина взимат, но това е несъзнателно. Ако трябва да се прави съзнателно - няма да е добре. Когато нещо става от само себе си, най-добре. Това се получава обаче, ако имаш очи и сърце, с които да го консумираш. Интуицията трябва да бъде култивирана през годините. Да бъде усетена. Някои успяват по-бързо, други - по-бавно във времето. Това е трудното в нашия занаят - да бъде като за първи път, въпреки че си го играл вече 100 пъти в представления. В киното хубавото е, че камерата може да хване някой миг за първи път. Ако имаш късмет, ако не е играно и репетирано. Затова и децата са уникални. Те не играят или играят себе си и се справят блестящо.
- Във филма основно си партнирате с деца - Ален Ангелов и Християн Манолов. Как премина снимачният процес и кой беше най-емоционалният момент за вас в „Български кораб потъва в бурно море“?
- Не мога да кажа кой е бил най-емоционалният момент, но мога да ви кажа друго. Най-емоционално е, когато започнеш да говориш на езика на детето. В една от сцените Петьо пита Ачо: „Сега какво да правя, дядо“, и той му отговаря: „Не знам, моето момче“, вместо да му обясни. Героят ми не се съобразява с никой друг освен с детето. Той е на „ти“ с него и не го интересува кой какво ще каже, отдал се е на пределната и непоносима откровеност на един възрастен човек към едно дете.
- Според вас могат ли и възрастните да комуникират правилно с децата? Във филма имаме пример как една майка не знае как да постъпи и да говори със своето дете и дядото поема инициативата.
- Много е трудно. Аз самият не знам дали съм способен. В тези шокови състояния, когато изпада човек и трябва да съобщиш такива новини, може би токът, който преминава през него и тази емоция, го прави да излезе от корубата на възрастта, клишетата и рутината и да застане чист пред едно дете. Така си мисля.
- Уютно ли се чувствахте в екипа и на снимачната площадка?
- Да, нямаше никакви проблеми. Понякога често се получава, когато на едно място попадат хора с различни нагласи, възраст и характери, те не че са лоши, но не говорят на един език. Тук нямахме такъв проблем. На един език говорихме, на български (смее се), нямаше разминаване. Предполагам, че и те не са имали проблем с мен. Филмът е нискобюджетен, но всички проявиха голяма фантазия и голямо себеотдаване, за да му помогнат да се случи.
- Казвате, че всеки път гледате филма с различни очи.
- Да, така е. Може би съм изпуснал някои неща, на други пък не съм обърнал внимание. Дори питах Петринел дали не са премонтирали някои кадри. Може би от притеснение при първото гледане изпускам моменти. Случвало ми с е и с други филми, които съм снимал. Като гледаш и виждаш всички неща, които си мислел, че ще изглеждат по един начин, а всъщност изглеждат по коренно различен. Не бива да забравяме и представата на човека за самия себе си. Винаги е по-различно от това, което е. Там се получава разклащане, особено на първите гледания. Спомням си, че за първи път, като снимах филм, и след това, като се видях, ми се искаше да избягам някъде много далеч и да се скрия. Беше много отдавна. И не говоря дали филмът е добър или лош, а за представата на човека за самия себе си. И като видиш как реално изглеждаш и правиш нещата...
- Критичен ли сте към себе си? Казвате ли си, че сте можели да го изиграете по друг начин?
- Непрекъснато! Ти гледаш с други очи, защото имаш опит в много неща. Разбира се, има неща и които харесваш, макар че според мен са по-малко.
- Във филма се говори за мечтите. Вие продължавате ли да мечтаете?
- Ако не мечтаеш, не можеш да живееш. Не говоря за празното недостижимо мечтание. При мен не е толкова мечтаене, колкото очакване нещо да се случи. И като го кажа, постоянно ме питат какво очаквам. Очаквам да мога да изиграя поне още 2-3 роли. И да ме търсят.
- Има ли роля, която искате да изиграете?
- Не, нямам такива роли. Казах ви вече - имам очаквания, искам да ме изненада ролята. Ако я искам и тя дойде - така не ми е интересно. Когато са ме изненадвали, тогава ролите ми са се получавали.
- Ако ви върна назад във времето - какви бяха детските ви мечти и успяхте ли да ги сбъднете?
- Не всички, но някои от тях се сбъднаха. Аз харесвах актьорската професия, мечтаех за нея. Но не съм мислил никога, че ще стана актьор. Децата мечтаят за какви ли не работи, постоянно искат да бъдат някой герой. Всеки е свободен да мечтае за каквото иска и трябва да мечтае. Това, че мечтаеш да си космонавт, не значи, че ще станеш и дори да знаеш, че няма - не трябва да спираш да го искаш. Така и аз мечтаех да бъда актьор, но не съм допускал, че ще стана. Но когато имаш увереност и от други хора, тогава става.
- Миналата година станахте почетен гражданин на град Варна.
- Изненада беше за мен. Не мога да си кривя душата обаче - приятно е, когато ти покажат, че си допринесъл с нещо към обществото и културата. Ние, актьорите, затова работим. Да допринесем емоции на зрителите. Всеки актьор иска да бъде харесван, това е нормално.
- Какво ще пожелаете на читателите на „Телеграф“?
- Преди всичко в това време днес им желая здраве. Да откриват хубавото в живота. Ние сме заградени от много неща, не всички са хубави, но трябва да се стремим винаги да намираме положителното в живота и да му даваме гласност на всяка цена. Останалото може да ни удави, а това не трябва да го допускаме. Трябва да бъдем оптимисти винаги!
Това е той:
-Роден е на 4 юли 1947 г. в Харманли в семейство на фармацевти
-Следва 3 години в МЕИ, но попада в театър към Студентския дом на културата
-През 1972 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Желчо Мандаджиев с асистент Крикор Азарян
-От 1975 г. е звезда на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“
-Работи успешно в театрални постановки на Явор Гърдев
-Участва с роли в над 20 филма, сред които „С деца на море“, „След края на света“ , „Дзифт“, „Вездесъщият“,“Цветът на хамелеона“ и др.
-Носител на две награди „Аскеер“ и награда „Икар“ за цялостно творчество
Екатерина Томова
