20-годишният турски национал Арда Гюлер е поредният футболист, който гостува в рубриката playerstribune.com. Атакуващият халф на Реал разказа за живота си и сбъднатите мечти.
Време е да ви разкажа историята. Цялата история.
Когато бях на 12 г., бях вманиачен да играя на PlayStation. Всеки ден молех баща ми да ми купи. Исках FIFA 17. Като дете никога не бях играл компютърни игри, но един ден мой приятел я получи като подарък. Това беше най-якият ден от живота ни. Имаше опция „Пътешествие” – започваш като обикновено дете, израстваш като футболист и ставаш звезда като Кристиано Роналдо. Беше повече от игра. За нас беше мечта. Обещавах на татко, че ще бъде добър и ще уча здраво – само и само да ми купи играта. Той все казваше: „Трай малко. Ще измисля нещо.”
Един ден намерих на кухненската маса кутия. Откачих, беше прекалено хубаво. Попитах: „Да не си спечелил от тотото?” А той отвърна: „Направих добър пазарлък.” Интересно ми беше как се прави пазарлък в магазина. „Е, не беше в магазин. На пазара”, отговори татко. Тогава открих, че играта ми е различна, беше пиратска и на език, който не разбирах. Не присъстваше и Фенербахче.
С мама
Не съм от богато семейство, не съм син на футболист. Живеехме в апартамент на партера на обикновен блок в Анкара. Татко държеше малко магазинче на ъгъла на улицата, което фалира. А защо фалира? Ами, заради футбола.
Татко беше луд на тази тема. Когато съм проходил, ми е връзвал две топки от лявата страна, за да ги ритам. Искал е да имам силен ляв крак. Той не просто подкрепя Фенербахче, той живее за Фенербахче. Възпита и мен като фен на отбора. Едно от първите ми желания беше да гледам мач на живо. Да си купиш билети онлайн обаче, беше почти невъзможно. Точно в 13 часа, когато ги пускат, заставаш пред екрана и почваш като луд непрекъснато да блъскаш бутона. Пак и пак. И после виждаш надпис: „Разпродадено.” Всеки път.
Но през 2014-а Фенербахче изтърпяваха наказание за лишаване от домакинство, което бе заменено с мач без публика. Отвориха стадиона и пуснаха само жени и деца. Качихме се в колата и карахме пет часа до Истанбул. Пристигнахме през нощта и спахме в автомобила. На сутринта бяхме трети на опашката. Истинска лудница. Купихме билетите и отидохме с мама. Да си на стадион „Шюкрю Сараджоглу”, е като да си в храм. Виждаш трибуните, тревата, чуваш звуците, усещаш атмосферата. До този момент бях ритал само в училище, на паркинги или на квартални игрища. Чупех прозорци, които после татко трябваше да плаща. Но не затова фалирахме.
Гофрети
Когато бях на 9, учителят ми по физическо Махмут каза на татко, че трябва да отида на проби в школата на Генчерлиби. Беше ни трудно, защото трябваше да пътуваме повече от час с кола. Татко ме караше на тренировки, но така нямаше време за магазина и трябваше да го отстъпи на съдружника си. И така фалирахме. Парите свършиха. Когато приятели ме канеха да се черпим с гофрети, ме беше срам да казвам, че сме без пари, затова си измислях оправдания – много съм уморен, закъснявам.
На 13 ме поискаха от Фенербахче. Още никой не можеше да каже дали ще стана професионален футболист. Татко ми каза: „Ако ще се давиш, гледай да се давиш на дълбокото. Ако се справяш както трябва, след половин година продаваме всичко и идваме при теб.”
Даде ми един тефтер и ми заръча да напиша имената на всички хора, които са ми помогнали, каза да си записвам и мечтите. Когато пристигнахме в академията, си погледнах часовника. Беше точно 19.07 часа. Фенербахче е създаден през 1907 г. Приех го като знак от съдбата.
В отбора се чувствах изолиран. Играех с децата от горния набор. Само аз продължих напред и играех. Четири месеца след като пристигнах, треньорът ме изкара пред всички и каза: „Арда, ти си нашият капитан.” Местните здраво се вкиснаха. Треньорът продължи: „Ще играеш с номер 10.” Откачиха. В Турция фланелката с номер 10 е свещена. Това е номерът на най-добрия играч, плеймейкъра, месията. Бях поласкан, но и много уплашен. Нашите продадоха всичко и дойдоха при мен в Истанбул. Те повярваха в бъдещето на своето дете. Ако потънех, потъвахме всички.
Дебют
През август 2021-ва Витор Перейра ме повика за първия ми официален мач с мъжкия отбор. Бяхме домакини на ХИК Хелзинки. Имахме много контузени. За капак още един от нашите получи травма през второто полувреме и се наложи принудителна смяна. Перейра погледна пейката и видя, че са му останали само три резерви. Единият беше вратар. Вторият също беше вратар, а третият беше 15-годишно момче като тези, които стоят покрай тъча и гонят топките. „Арда, ставай”, извика той. Сърцето ми щеше да изскочи. Изпълних поредната мечта, а следващото в списъка беше да вкарам гол от фаул.
Много скоро получихме пряк свободен удар пред тяхното наказателно поле. Знаех, че щатният изпълнител на статични положения е аржентинският майстор Хосе Соуса. Не спориш със Соуса, освен ако не си луд. Аз май бях. Той се стресна, когато отидох при него. Не говореше турски. Аз пък не разбирах испански и затова го попитах на английски: „Да го бия ли?”. Той ме погледна стреснато: „Аз или ти?”.
В този момент стадионът ревна. Камерата ме беше показала в близък план и всички от публиката разбраха, че младото момче иска да се пробва. Соуса не каза нищо. Засили се и стреля. Пропусна, но аз винаги ще помня реакцията на феновете и подкрепата им.
Няма да забравя и момента, в който получих фланелката с номер 10. Това беше номерът на Месут Йозил, играча, от който съм научил най-много. Помня, че три месеца след като се запознахме, не смеех да го погледна. Когато се разминавахме в коридорите или в съблекалнята, той подхвърляше: „Справи се страхотно на тренировката.” Хора, които не го познават лично, го смятат за студен и надут, но той изобщо не е такъв. Подаде ми ръка и ми предложи приятелството си.
Когато Йозил напусна Фенербахче през 2022-ра, си помислих, че десетката ще отиде при някой от новите попълнения. Аз бях само на 17. Почувствах се, все едно съм спечелил титлата. Две седмици след мача с Динамо (Киев) преглеждах профила си в Инстаграм и се натъкнах на информация, че са ме извикали в националния.
Шега
После всичко се разви много бързо. Получих много оферти за трансфери, но не исках да поглеждам нищо. И тогава, през юни, татко ми се обади. Каза: „Арда, това е Реал.”
Почувствах се нереално, не ми се вярваше, но ме свързаха онлайн с Карло Анчелоти. Беше облечен с хавайска риза, носеше тъмни очила и пушеше пура. „Здрасти, Арда, как си? Мисля, че твоето място е в Реал. Сигурно няма да се наложиш още през първата година, но ще получаваш своите шансове. Модрич и Кроос остаряват и ти ще трябва да заемеш мястото в средата”, каза ми той. Звучеше сюрреалистично името ми да се споменава редом с техните.
Анчелоти от самото начало започна да се държи бащински с мен и в същото време не спираше да се шегува. Един ден ме попита: „Арда, знаеш ли кой е Раул?”. Естествено, че знаех – капитан, топреализатор, жива легенда. „Раул е треньор на Кастиля. Сега е тук. Искаш ли да се запознаеш?”, попита треньорът и посочи един човек. Когато видиш на живо някого, когото си гледал само в YouTube, той изглежда различно. Анчелоти се усмихна и си помислих, че това е поредният от неговите номера. „Съжалявам, господине, но това тук не е Раул.” Тогава човекът се обърна и каза: „Приятно ми е, аз съм Раул Гонзалес.” Не се предавах: „Не е вярно.” Наложи се да се намесят Кроос и Модрич, за да потвърдят, че е той.
Дойде ред на европейското през 2024-та. Когато вкарах на Грузия, телефонът ми гръмна от обаждания, съобщения, постове, последователи, харесвания. И статия: „Гюлер предизвиква Кристиано”. Нищо подобно, за мен щеше да е чест да съм на терена заедно с него. Той е суперзвезда, нещо като Майкъл Джордан. Късметлия си, ако си размените някоя дума. Португалия ни би 0:3. След мача той не говори с никого.
По-рано през тази година навърших 20 г. В тефтера ми има още много мечти. Искам и в този клуб да играя десетка. Но преди всичко искам да съм пример за новото поколение играчи.
