Бившият бразилски национал Давид Луис разказа от първо лице своята история пред Theplayerstribune. 37-годишният защитник на Фламенго сподели крайно интересни факти от пробива си в европейския футбол до върха в кариерата си – спечелването на Шампионската лига с Челси.
Сигурно сте чували някои неща за мен, но още не ме познавате, защото аз не съм просто еднодневка, просто играч, просто мач, просто гол. Затова по-добре да ви разкажа малко за себе си. С мои думи. Без излишни превземки.
Роден съм в семейство на бразилски учители. Който иска наистина да влезе под кожата ми, трябва на първо място да разбере, че за мен всичко започва от семейството – моите ценности, възпитание, принципи, идеи, мечти. Не минава ден, без да благодаря за моя произход, за пътя, който съм извървял, за образованието, което съм получил, за всичко, което съм постигнал, и за човека, който съм станал.
Урокът
Семейството ми живееше в малък апартамент под наем в град Диадема, провинция Сао Паоло. Родителите ми работеха от седем сутринта до 11 вечерта. Затова трябваше да порасна бързо. На 7 г. вече сам се оправях и си перях дрехите. Когато станах на 11 г., минах на вечерна форма на обучение, за да мога през деня да тренирам в Сао Паоло. Живеехме много далече. Трябваше да сменям три автобуса на отиване и три на връщане.
Но да израснеш с родители и сестра, които са винаги до теб, да те защитават и да ти показват правилния път в живота, е истинска привилегия. Като тийнейджър съм правил много простотии. Че кой не е? Но аз научих моите уроци.
Една от най-големите ми издънки се получи още щом започнах в Сао Паоло. Аз тренирах с обикновени обувки, които бяха пълно менте. Другите деца имаха оригинални обувки. Един уикенд излязох на разходка с един приятел и майка му. Тя искаше да му купи нови футболни обувки – оригинални сребърни найкове, имаше и от бронзовите, с каквито играеха Роналдиньо и Денилсон, но той поиска от сребърните. Струваха нещо от сорта на 600 паунда в днешни пари. Не можех да откъсна очи от тях, устата ми се напълни със слюнки. Тогава помолих майката на приятеля ми да използвам нейния телефон, за да се обадя у дома и да поискам и аз нови обувки. Отдръпнах се и се престорих, че говоря. После заявих: „Уважаема госпожо, разрешиха ми. Мама помоли да купите и за мен еди чифт с вашата кредитна карта, а после майка ми ще ви възстанови парите”. Не знам дали мама бе повече разочарована от лъжата или от теста, на който се провалих. Защото по-лъскавите обувки нямаше да направят така, че да заиграя по-добре и въпреки това бях направил разход, който знаех, че семейството ми не може да си позволи в онзи момент. Просто се бях държал като всички останали, не бях себе си. Майка ми трябваше да работи извънредно, за да спечели пари, с които да платим обувките.
Друг урок е моят апартамент в Лисабон. Той е първият, който купих веднага след като взех къща на родителите ми. Бях подписал първия си стабилен професионален договор с Бенфика, изтеглих ипотека и си купих малък апартамент в Лисабон. До ден-днешен изплащам ипотеката. Не исках да я приключа предсрочно, въпреки че можех да го сторя с лекота. Оставих я и когато плащам всеки месец, тя ми напомня за пътя, който изминавам, и нещата, които постигам. Възприемам я като част от процеса на формиранeто на моята личност. Апартаментчето още си е там. Не искам да го продавам или да го давам под наем.
Отхвърлен
Първият ми професионален договор беше с Бенфика, но за да се случи той, трябваше да премина през много премеждия и тази сага е достойна за филмов сценарий. Дойдох в клуба не по заслуги, а заради дълг. Бенфика дължeше пари на агента ми и за да го изчистят, му направиха услуга да ме вземат. С този жест изчистиха дълга. Аз бях просто хлапе, което риташе за третодивизионния бразилски Байя. Пристигнах в Лисабон посред зима, облечен с единствения си потник, но ето как стана всичко. След няколко години в Сао Паоло един ден ме привикаха и ме изхвърлиха. Казаха ми, че нямам необходимите качества да стана добър футболист, когато порасна. Отидох в Америка Минейро, който по онова време беше доста зле. Не казвам, че съм гладувал, но за закуска имаше по 40 хляба на 150 деца, за обяд – паница боб, а за вечеря още една паница боб. Обикаляхме близката горичка, за да откъснем по някое авокадо, с което да се дохраним. Изкарах три месеца и избягах. Върнах се в Диадема и един приятел, който играеше във Виториа, ми каза: „Давид, търсим халфове”. Аз все още играех като ляв халф, така че отидох, но ме пратиха да тренирам с втория отбор месеци наред. Един ден и двамата титулярни централни защитници се контузиха и тогава реших да се пробвам. Помолих треньора да ме пусне като централен защитник. „Хлапе, ти да не откачи?”, отвърна той, но аз настоявах. Накрая се предаде. Завърших сезона като най-добър защитник в шампионата.
Няколко месеца по-късно агентът ми се свърза с някакви хора от белгийския Андерлехт и уреди да дойдат да ме гледат. „На практика си продаден, Давид. Стягай си багажа”, ми каза той. Беше през 2006 г. Белгийците дойдоха да ме гледат в един от последните ни мачове за сезона - гостувахме на Крисиума. Валеше като из ведро. Мачът започна, до десетата минута 1:0 за Крисиума. На полувремето 3:0 за Крисиума, а до 70-ата минута 6:0. Прогизналите белгийци ни обърнаха гръб и се изнесоха, без да продумат дума. От „на практика продаден” станах „категорично отхвърлен”.
Останах във Витория, но получих тежка контузия в слабините. Не стига, че не играех, а едва успявах да се движа. Тогава агентът ми пак се обади. „Давид, в теб ли е задграничния ти паспорт?”. Нямах никаква представа къде е, но отвърнах: „Да, трябва да е в офиса на клуба”. Потях се в жегата на Байя, беше жега дори ако си по тениска, къде точно трябваше да си завра паспорта, за да е у мен?
Смешно
Трябваше вечерта да летя за Лисабон и на следващия ден да мина медицински прегледи и да подпиша с Бенфика. Отидох в луксозния офис на агента, а той набра президента на Бенфика и ми даде телефона. „Значи реално съществуваш. След като го установихме, готов ли си да играеш този уикенд?”, попита той с тежък португалски акцент. „Да, мога, г-н президент”. От контузията в слабините зверски ме болеше. Почти не можех да ходя. „Забравих да те питам – в каква форма си? Имаш ли някаква контузия?”, продължи той. „Не, г-н президент. Бомба съм”. „Добре, тогава утре те чакам”.
В Лисабон отидох направо на стадиона. Подписах шестмесечен договор, преди да мина прегледите. Докторите веднага видяха контузията. Обадиха се на физиотерапевт, на директора и на треньора по физическата подготовка. Стоях в съседната стая и слушах разговорите. Един глас попита: ”Как можем да вдигнем това момче, за да почне да тренира? Той вече подписа договора. Той е от Бенфика.” Отговориха му: „Всеки ден трябва да идва три часа преди началото на тренировката, за да минава процедури, тренира и остава за още три часа”. И един трети глас се намеси: „Правим го, но нито дума на треньора и на президента!”.
Ето така попаднах в европейския футбол. Сега ми е смешно, но тогава не ми беше до смях.
Молитва
В отбора личаха имената на Нуно Гомеш, Шимао Саброса, Луизао. Треньор беше Фернандо Сантош. „Това ли е бразилчето, за което ми говореха? Най-добре го връщайте на плажа, че за нищо не става”, крещеше ми той. Ругаеше и псуваше, а аз не можех да реагирам заради болката. Ако успявах да задържа топката, момчетата ми влизаха в краката и я избиваха, ако трябваше да се затичам, падах. Ежедневната терапия даде резултат. Подобрявах се, а и се чувствах по-добре. Въпреки това рядко намирах място в титулярния състав. Един ден видях името си в списъка от групата играчи, които трябваше да летят до Париж за мач с ПСЖ от Лига Европа, защото нямало достатъчно други здрави защитници, които да играят. Луизао излезе като титуляр. Той беше и с капитанската лента, но почувства болки от стара травма. Неговата обичайна смяна – един гръцки халф, бе съборен от грип и не можа да излезе от хотелската стая. В 35-ата минута водехме с 1:0, а Луизао не можеше да продължи. Фернандо Сантош погледна към резервата скамейка: „Май ще се наложи да те пусна”, каза той с пораженческа физиономия.
Влязох и след 10 жалки минути се пробвам да пресека едно центриране, топката минава под крака ми и влиза в мрежата 1:1. След още само две минути ми минават с дрибъл и резултатът стана 2:1. Докато бях по лице на земята, си мислех: „Това е краят на мечтата ти, Давид. Всичко свърши”.
Прибираме се в съблекалнята. Всички гледат мен. Някои с гняв, а други със съжаление. Фернандо Сантош ме дръпна настрана. „Искаш ли да те сменя сега?”, ме попита. Това беше ключовият момент в кариерата ми. В главата си казвах: „Да, господине, извадете ме”. И щеше да ми олекне, но се чух да казвам: „Не, не, не, искам да играя и второто”. Казах си една кратка молитва, за да си изчистя съзнанието. Върнах се. Загубихме мача 1:2, но аз бях избран за Играч на мача. После бихме с 2:0 Лейра. Пак ме избраха за Играч на мача. Спечелих съотборниците ми, феновете, треньора и журналистите. Титулярната двойка защитници от този момент нататък включваше Луизао и мен. До този момент още бях на шестмесечен договор със заплата от 2000 евро на месец. Един месец преди края на договора ми се получиха две оферти за мен. Едната отново беше от Бенфика за 5-годишен договор и 5000 евро заплата. Другата беше от Порто за 5-годишен договор и 100 000 евро заплата. Бях объркан. Обадих се на баща ми за съвет. „Подписвай веднага с Бенфика! Те те взеха, когато беше контузен, и те лекуваха, за да сбъднеш мечтите се. Няма да хапеш ръката, която ти е дала хляб. Веднага подписвай с Бенфика!”, ми каза той.
Щастие
През 2012 г. излязох с Челси срещу Байерн на финала на Шампионската лига. Бях контузен, но казах на доктора, треньора, президента, собственика и всички останали, че ще играя. Имахме златен шанс да спечелим с Челси Шампионската лига за първи път. Вечерта преди мача направихме лека тренировка. Всеки път, когато ритах топката, чувствах все едно, че някой забива нож в крака ми. Затичах се и усетих, че ми потичат сълзи от болка.
„Няма да стане, Давид. В това състояние дори не трябва да ходиш”, каза ми треньорът по физическата подготовка”. „Ще стане, приятел. Трябва да стане!”. Тери беше с червен картон, Иванович беше наказан, аз бях контузен и единственият защитник оставаше да бъде Кейхил. Трябваше да играя.
„Слушай, човече, в света има 200 милиона бразилци, но утре само аз ще имам шанса да играя на финала на Шампионската лига. Нямаш представа през какво сме минали аз и семейството ми, за да стигна дотук, и няма да се откажа. Сега иди при треньора и му кажи, че мога да играя. Кажи му още, че ще спечелим”. И ние успяхме. Байерн ни мачкаше през цялото време, но ние ги бихме с дузпи. И аз бих една. И вкарах.
С Челси имах много щастливи моменти, като спечелването на Шампионската лига, но нищо не може да се сравни с радостта, която изпитах в ПСЖ. Съвсем скоро се запознах с други бразилци, които бяха нелегални имигранти и ритаха в отбор от парижките предградия, който се подвизаваше в нещо като седма дивизия. Гледах техен мач, бяха жалка картинка. „Искате ли да тренирам отбора ви?”, попитах ги. Никога няма да забравя усмивките им. Момчетата бяха истински щастливи. Започнах да ги тренирам всеки понеделник вечер. Понякога се случваше да ги тренирам и на следващия ден да имам мач от Шампионската лига. Това съм аз. Синът на двама учители, който е пробвал по малко от всичко в този живот.
Гореща прегръдка за всички и Господ да е с вас.
Давид
