Луис Антонио Симас
O GLOBO
Загубата от Хърватия след дузпи повдига решаващи въпроси, свързани с бъдещето на Бразилия. „Селесао“ има пребогата история на световни финали, белязана от триумфи. Трябва да се помни обаче, че някои поражения на отбора бяха надарени с драматизма на гръцките трагедии и способни да поставят феновете пред метафизични въпроси за смисъла на живота и други хрумвания.
Въпреки фиаското през 1930, 1934 и поражението от Италия на полуфинала през 1938 г., именно загубата на титлата от Уругвай през 1950-а придобива облика на основополагаща трагедия за един народ, вманиачен по футбола. В крайна сметка митовете се създават не само при големи триумфи, но и при трансцедентни катастрофи. Журналистът и писател Карлос Хейтор Кони дори твърди, че е станал атеист след гола на Гиджа. Той, който е бил църковен олтарник. Ще отида и по-далеч - Мараканасо създаде поколение атеисти в Бразилия. Щом може да загубим купата у дома, значи Бог е невъзможен.
Елиминацията през 1954 г. от Унгария (2:4) на четвъртфинал е съпроводена с едни от най-големите боеве, регистрирани на световни първенства. Във всеки случай онзи отбор на Пушкаш и другарите му изглежда неудържим. След триумфите през 1958 и 1962 г. дойде така нареченото „поражение на гордостта“. Отпадане още в първата фаза на световното първенство през 1966-а. В народното въображение поражението се приписва на португалците, които преследват безмилостно Пеле на терена в мача, подпечатал елиминацията. Да, Пеле страда от португалските ритници. Но лудостта на подготвителната фаза, извикването на повече от 40 състезатели и пълната липса на определение за стартовия състав, натежава повече. Загубите през 1974 и 1978 година не предизвикват сериозни травми. През 1974 г. Бразилия е елиминиран с известно достойнство от Нидерландия – най-силният отбор по това време. Сцената, която бележи поражението, е тази на изгонения защитник Луис Перейра. Той прави неприлични жестове към публиката, показвайки с гордост и безстрашие бразилската фланелка. Бронзовите медали на Мондиал 1978 в Аржентина предизвикват бунт. Бразилия е далеч от най-доброто си ниво и въпреки това завършва турнира без загуба. Подозрително остава поражението на Перу от домакините (0:6), което в крайна сметка вади Бразилия от финала. Селекционерът Клаудио Коутиньо прогнозира, че бразилците ще бъдат „моралните шампиони“. Свикнали да вдигат купата в действителност, привържениците на „селесао“ не яхват тази вълна и бързо погребват твърдението за морален победител. Ако Маракансао формира поколение от атеисти, то пораженията от 1982 и 1986 г. засаждат непреодолими метафизични стрели в бразилските гърди. Головете на Паоло Роси през 1982-а и пропуснатите дузпи на четвъртфинала срещу Франция през 1986-а сякаш прошепват в ухото на всеки бразилец неустоимото изречение от гарвана на Едгар Алън По: „Никога повече!“.
Като субект, до голяма степен изграден от гореспоменатите световни първенства, започнах да култивирам песимизъм по отношение на футбола, който никога не ме напусна. Късметът на терена е случаен и се случва поради някаква небрежност или каприз на съдбата. Детето, преживяло трагедията на „Сария“ през 1982 г., не се примири с този факт дори когато възрастният откри, след като прегледа мача, че Италия е бил по-добрият отбор от Бразилия в този мач. В пораженията от 1990, 1998, 2006, 2010, 2014 и 2018 г. липсваше трагичният смисъл на елиминациите от 80-те години на миналия век. Поддържам идеята, че през 1998-а загубихме финала заради духа на Робеспиер и на всички загинали по време на Френската революция, предизвикан при изпълнението на „Марсилезата“ преди мача. Това повече ми харесва от уплахата с внезапното заболяване на Роналдо Феномена. В края на краищата намирането на изкупителни жертви или свръхестествени причини за пораженията е бразилски специалитет. През 2006 г. елиминацията е белязана от арогантността на селекционера Карлос Алберто Перейра, който вярва, че е непобедим. Той превръща бразилската концентрация в своеобразен фестивал на Уудсток. През 2010 г. Дунга ръмжи срещу журналистите и подава молба да украси носа на лодка по река Сао Франсиско...
На домашния Мондиал 2014 за кратко флиртуваме с красотата на трагедията у дома, за да отстъпим с 1:7 на Германия. Най-невероятният резултат в историята на футбола! И до ден днешен чувам от един пингусо (пияница; б.р.) в бара Боде Шайросо, че е трябвало да отпаднем още в мача срещу Чили. Загубата за чилийците бе трагична. Тя обаче оформи характера на едно поколение. Загубата от Германия бе нелепа.
Преди 4 години в Русия съществува усещането, че част от бразилските фенове не се интересуват толкова от отпадането на четвъртфинала срещу Белгия. Може би това е доказателство за нещо, което започнах да подозирам още през 2006 година. Може би връзката, която свързваше „селесао“ с най-дълбоките чувства на бразилската душа, беше прекъсната? Дали фланелката, която олицетворяваше възможната идентичност в една страна с история, белязана от толкова много насилие и неравенство, започваше да бъде символ на разделението?
Поражението от Хърватия сега може би говори повече за решаващите въпроси, свързани с бъдещето на Бразилия, отколкото за поредното световно първенство. Възможно ли е да се преоткрие проект за идентичност, който да определя бразилския народ като общност на споделени чувства? Има ли все още смисъл бразилският отбор да бъде симптом на нашите емоции, надежди за победи, оплаквания от нещастия, болести и красоти? Какви страсти или загуби ни очакват на предстоящите световни първенства? Само времето ще покаже.
Още разработки четете в днешния брой на "Мач Телеграф"
