З наете ли колко тежи златният олимпийски медал? Едва 529 грама. Толкова лек, а всъщност толкова тежък. Зад него се крият години тренировки, лишения и обещания.
„Все едно 300 тона съм вдигнал. Ако върна лентата назад, имам много трудности в живота си. Страдал съм доста, но това важи за всички спортисти. Всеки си има своята история, своите проблеми“, казва философски шампионът от Париж Магомед Рамазанов. Борецът премина като тайфун в категория до 86 килограма, за да донесе първа олимпийски титла в свободния стил след триумфа на легендата Валентин Йорданов в Атланта през 1996 година.
Суеверие
Със златото от Париж 31-годишният Магомед изпълни блян на своя покоен баща, който си отиде от този свят в разгара на пандемията от коронавирус. „Това беше негова мечта още откакто съм се родил. Имам си една история, суеверие е, но за мен е важна и ще ще ви я разкажа. Става дума за един много популярен борец – Мавлет Батиров (б.р. - олимпийски шампион от Атина 2004 и Пекин 2008). След като спечели игрите, интервюирали баща му. Той казал, че преди олимпиадата видял да каца бял гълъб, затова и имал усещането, че синът му ще вземе златен медал. Татко разказваше тази история и ми споделяше, че иска към него да полетят два бели гълъба. Имаше предвид мен и брат ми. Радвам се, че долетя поне един, а се надявам в следващия цикъл и брат ми да успее“, разказва сладкодумният Магомед, който има юридическо образование.
Магомед Рамазанов стана шампион след победа във финала над силния иранец Хасан Яздани.
Именно неговият по-малък брат Рамазан, който се състезава за нашата страна от 2020-а, го убеждава да дойде в България. Преди това Магомед почти две години се лута какво точно да направи и чака румънската федерация да му осигури гражданство, което така и не се случва. В крайна сметка идва у нас и започна да тренира заедно с брат си в клуб „Илия Павлов“ във Велико Търново, където треньор му е Мирослав Колев.
„Рамазан ми говореше говореше много хубави неща за България, в които сам се убедих. Ние двамата сме едно цяло, цял живот един до друг. Вървели сме заедно, борили сме се един срещу друг. Тази лоялна конкуренция ми помогна да израсна и дръпна, защото не можех да приема, че той ще ме пребори, а е по-малкият. И до днес много си помагаме един на друг – и в тренировките, и в живота. В България навсякъде сме заедно“.
Семейство
Златният медал е и изпълнен дълг към неговото голямо семейство, което продължава да живее в Русия. „Когато татко почина, не знаехме как точно да постъпим, защото вкъщи трябваше да има мъж. И моят 17-годишен брат пое тази отговорност. Справя се много добре. Безкрайно съм му благодарен за всичко, което прави за семейството. Помага много и на мен и Рамазан. Имаме и още един брат Айдар. Той е на 15 и също тренира борба, но още няма резултати. В семейството ни има и три сестри. Аз съм най-големият.
Благодаря на Всевишния, че успях да зарадвам всички у дома. Те проявиха много търпение, успях да оправдая очакванията им, лишенията“, говори с умиление за любимите си хора борецът, роден на 22 май 1993 година в малкото дагестанско селце Октябърское, което към 2021 година наброява 2194 души.
„Когато станах шампион в Париж, в моето родно място беше невероятно. Бум! Аз съм по народност аварец, но си имаме наш диалект. От нашия подтип на аварския народ досега не е имало дори участник на олимпийски игри, да не говорим за медал, и то златен. А аварците нямаха злато от 24 години“, с гордост разказва за коравите кавказци Магомед. „Моята народност, а и в цял Дагестан, спортът е на особена почит. Преди игрите се готвех в Дагестан. Видях много лагери. Парковете, планините, плажът са пълни с деца, които тренират. Те се борят на тепиха, усъвършенстват физическата си подготовка също. Спортуващите деца са навсякъде. Затова и в борбата сме сериозни конкуренти на сили като Иран и САЩ. Всичко е възможно, въпреки че районът е толкова малък“.
Пример
Рамазанов започнал да се бори, когато бил на 9. Пред него изборът бил само един – борбата. „По-добре развит спорт в Дагестан нямаше. Запалиха ни легенди като Али Алиев. Свободната борба категорично е №1 в Дагестан. За един тепих не са необходими много средства. Слагаш го и малките има къде да тренират, да се борят. Ако бяха развити другите спортове, може би щях да избере нещо друго“, връща се назад в детството Магомед.
Сега той също може да бъде идол за бъдещите шампиони. „И до днес 9 от 10 деца избират борбата. С резултата си мога да пример, но това бързо може да се промени, ако не се държа подобаващо. Всичко зависи от поведението ми, от сърцето ми. Ще помагам от сърце и душа на България и децата, защото спортът не е само победи. Ако ти си лош човек, твоите резултати никому не са нужни“.
Въпреки интензивните дни не планира дълга почивка. „Непрекъснато има мероприятия. Усещам любовта на българския народ. Физически вече се възстанових, остана само психически да се събера и да продължа напред“. Сега той се надява семейството му скоро да дойде при него. Това ще стане възможно, когато получи свое жилище, каквото му обещаха от общината във Велико Търново. „С жена и деца е сложно да сменяш хотели, да носиш багаж непрекъснато“, откровен е борецът и с любов разказва за съпругата си и двете деца. „Синът ми е на две години и половина, дъщерята на 5 месеца, така че ще запомня 2024 година със златния олимпийски медал и бебе. Надявам се да има още две-три“. При тези думи няма как да не го попитам деца или медали има предвид. През смях отговаря: Деца, а медал от игри вероятно ще е максимум още един“.
Надежда Кърликова
