- Биляна, в началото на годината, на 22 януари, празнувате своя рожден ден. Каква е вашата равносметка и какво си пожелавате?
- Не си правя равносметка. Аз обичам да живея за мига и той е такъв, какъвто е. Щастието е съзнателен избор. То не е цел. Колкото повече се стремиш към него, то все убягва, а и по-късно разбираш, че всъщност е в повторяемостта на простите неща. По-добре би било да се научиш как да не мислиш за нещастието...
Уча се да живея тук и сега, смятам, че правя изборите си според моя компас за добро и зло и съм направила най-доброто към конкретния момент. Имаше време, когато строго съм се съдила за някои неща, които съм отбелязвала като пропуски, но вярвам, че животът подрежда кога и как точните неща за теб да ти си случат и то по най-добрия начин и че ако искаш, никога не е късно да се научиш да си по-добрата си версия. Избягвам токсичните хора. Това е урок номер едно.
- Как ще отбележите личния си празник?
- На червения килим. Точно тогава е галапремиерата на „Клас 90“. С близките ми сигурно ще организирам обяд, а вечерта съм в киносалона.
В Клас 90.
- Съвпадението с премиерата на „Клас 90“ в една дата, сигурна съм, не е случайно. Разкажете ни вие как попаднахте в това приключение, което влиза в кината от 24 януари?
- Да, май няма случайни неща. Винаги ми е било приятно, когато рожденият ми ден съвпада с театрално представление... Кинопремиера на моя ден ми се случва за първи път. Познавам се с режисьора Бойко Боянов от преди години, но не сме работили. Със Станислав Димитров-Роги съм снимала преди време.
На снимачната площадка на Клас 90.
Беше ми изключително приятно да съм заедно с тези хора и с целия екип колеги. Обичам да работя, а и не зная кой не обича – с подготвени и отговорни екипи, които знаят какво искат и как да го направят.
Бойко Боянов ме покани за ролята. Мисля, че всички колеги сме поканени за конкретните роли.
- Героинята ви Корнелия навремето е била невзрачен зубър и обект на подигравки, а днес е красива и успешна дама. Защо иска да се срещне с хората, които толкова са я наранявали?
- Слава богу, не съм била обект на насилие и тормоз, но съм имала моменти, когато съм чувствала пренебрежение, поради да кажем моя успеваемост или качества за определени предмети. Темата за насилието в училище е доста сериозна и трябва да се говори за нея. Тук в случая не сме се фиксирали в проблема, но е ясно, че тормозеният човек отключва отмъщение много лесно. Разбира се, във филма говорим за леката форма на това, макар че какво значи лека форма на насилие? Просто с чувство за хумор! Насилието има страшно много форми. То може да бъде и вербално…Това не е оправдание и не го извинява. Това са сериозни неща и могат да доведат до необратими последици както за самия човек, така и за околните.
Лично аз никога не съм харесвала това определение „зубър”. Това е просто един любознателен и активно учещ човек, който иска да знае, за да може. В ученическите очи той превъзхожда и затова е обект на подигравки от мнозинството. В случая с Корнелия трансформацията от грозното пате към красивия лебед й дава възможност за реванш. Но това правят хората, които не са сигурни в себе си. Мисълта „Сега ще видите коя към аз“ е разрушителна. По-добре човек да превърне тази енергия в нещо градивно, а именно да зареди себе си с нови умения, развитие, съзидателност.
Показността на Корнелия, поведението й са компенсаторни, начинът, по който се облича, по който говори и се държи „с превъзходство“ и аз я разбирам. Да таиш толкова негативизъм години наред е разрушително. Не е успяла да превърне това в градивна енергия. Ситуацията се е обърнала и сега идва нейният ред да бъде в „силния на деня отбор“. Но това са само привидности, които прикриват човешка неудовлетвореност и самота.
Още повече поради парите или възможностите си тя няма истински приятели. И говорим за връзката й с мъжете основно. Да, може би всеки й завижда на възможностите и размаха, с който живее, но дали би искал да е с нея заради нея самата? Това я кара да е все по-самотна, защото я затваря. Ако се замислим, ще разберем, че до голяма степен комплексите ни движат. И всеки един от нас в някакъв момент е изпълнен с тези чувства. Още повече са му давали безброй поводи за това. Голяма сила се иска да устоиш.
С Георги Златарев и Стефан Денолюбов в Клас 90.
Разбира се, времето е променило съучениците й и този „отмъстителен план“ се разпада. Намира по някакъв начин сродна душа в самотата на героя на Георги Златарев. Може би дори той е бил потенциален неин приятел още в ученическите им години, но и самият той си е имал слабости и пукнатини и се е поддал на „масата“.
- Какви са приликите и какви разликите между вас двете?
- Тя май е таила доста години неприязън към тези свои съученици. Това е доста отровно. И разрушително поведение, но я разбирам. Децата, учениците, могат да бъдат много жестоки. В тези години поражението се засилва. Всеки иска да е от силните, само че силните се подразбира тези, които бягат от часовете, крият дневника, пушат тайно (по наше време се пушеше по-скришом, отколкото днес), а не в това да знаеш и можеш повече.
Аз като ученичка бях от ученолюбивите. Бях прилежна, отговорна. Но определено не бях фен на точните науки и хич ме нямаше. Бях харесвано момиче, но не бях от бандата. По същия начин Корнелия е дразнела и не са имали подход към нея, не са знаели как. А и тя е намирала всички техния действия за хлапашки... И те не са я припознали в тяхното стадо. Аз си спомням случай, когато момчетата ме стреляха с прашки, за да покажат „харесването си“, но с това си действие показваха и невъзможността да го изразят. Детски работи.
В крайна сметка животът винаги подрежда нещата и режисира най-добре.
- Как премина снимачният процес за вас?
- Прекрасен процес. Толкова смях и забава. Снимките бяха нощни и това допринасяше за едно особено настроение вечер.
- Актьорският състав е впечатляващ. С кого не се бяхте срещали на снимачната площадка?
- С повечето колеги съм работила или в театъра, или в киното. Със Стефан Денолюбов и Надя Конакчиева не мисля, че сме се засичали в обща работа. С Любо Нейков преди време имахме един театрален проект, но така и не го реализирахме.
Бих казала, че рядко има такъв шанс в един сценарий всички герои да са заедно в повечето сцени и ролите да са равностойно написани.
- Вие самата ходили ли сте на подобни срещи на класа?
- О, май само веднъж с ученици от училище. Там връзката е трудно възстановима поради обема на времето помежду ни, поради различните пътища. Може да бъде интересно като експеримент и ако наистина има интерес към другия. Доста е странно усещането да наваксаш това време в една среща на по вино.
- Каква ученичка беше Биляна Петринска?
- Прилежна, отговорна, ученолюбива по предметите, които ме интересуваха. Не обичах математика, химия и физика. Биология малко, география също. Но обожавах литература, музика, рисуване, английски, руски, физическо, часовете по трудово, където винаги майсторяхме нещо с ръцете си... Не бях плаха и скромна, бях по-скоро тиха разбойничка. От тези, които се проявяват ненадейно и всеки момент могат да те изненадат, но им трябва тяхната кръвна група, компания...
Бягала съм от часове, после съм си извинявала отсъствието с измислени бележки. Но винаги съм знаела къде е границата. Била съм разумна.
- Догодина отново се връщате на училище, ще имате първолаче. Вълнувате ли са за този миг? Ходи ли му се на Адриан на училище?
- Аз се вълнувам, да, определено. На мен не ми се ходи, ако питате. На него - естествено. Всички деца искат да пораснат по-бързо... Той е любопитен.
Много се опасявам, че системата уеднаквява децата, подходът не е индивидуален като цяло. Много зависи от преподавателя, разбира се. Адриан имаше прекрасни педагози в детската градина, които го оставяха да се изявява, да развива индивидуалност и го поощряваха, въпреки че бяха строги в дисциплината. Това е адски важно… Адриан е много артистичен, много своенравен. Леко хаотично свободолюбив. Ще му бъде полезно да се дисциплинира повече, защото трябва да разбере границата между това да си свободен и това да превърнеш поведението си в слободия и безотговорност, което винаги да има лоши последици и за теб самия. Но той сега още изживява лудешкото си детство.
И така трябва.
- Ролята на майка ли е най-важната за вас и как ви промени майчинството?
- Да. Определено. Аз съм майчински тип. Винаги съм искала дете, за да съм завършена. Синът ми ме балансира. Да даваш, да сътворяваш човек е най-висшето нещо. И той да се променя пред погледа ти.
Казано е, че децата са кармата на родителите. Така разбираш много за себе си.
- От 1998 г. сте част от трупата на Народния театър. Спомняте ли си първото си излизане на тази сцена и роля?
- О, доста беше отговорно, но от камбанарията на моите тогавашни 24 г. всичко ми предстоеше. Аз бях поканена и в другия голям софийски театър – „Българска армия”. Имах номинация за роля. Това беше рядко силен тласък за старт за едно момиче. Но аз попаднах в театъра в доста трудни времена… Тогава в Народния театър дори нямаше и мои връстници. Бях почти сама. Инфлация, хората не посещаваха много театралните салони. Нямаше тези възможности, които има сега - кастинги не се правеха, нямаше разнообразие от млади режисьори. Сега гостуват непрекъснато световни имена, можем да сверим часовника си с друг мащаб работа. През цялото това време обаче моят характер се каляваше. Благодарна съм за всичко, което ми се е случило и не ми се е, и на враговете си, които се опитваха да подрежат крилата ми, за да загубя вяра в себе си, и на добронамерените, с които работих повече от чудесно. Всичко това ме изгради такава каквато съм днес.
В гримьорната на Народния театър докато се подготвя се да излиза на сцената.
Спомням си тежката артилерия изключителни артисти от по-старото поколение, сред които попаднах - Ванча Дойчева, Сава Хъшъмов, Стефан Данаилов, Велко Кънев, Борис Луканов… със сигурност пропускам още възхитителни артисти. Всичките те бяха истински личности, но толкова нормални, земни хора. Аз имах респект, естествено, но винаги можех да си поговоря с тях. Ванча Дойчева ми стана кръстница. Благ, топъл, достоен, земен човек. Някой беше казал – „Не ме интересува колко сте красиви (бих добавила в някои случаи и талантливи), нямате ли красив характер, нищо не сте“.
- Днес, 27 години по-късно, как се чувствате в трупата?
- На място. През толкова различни времена преминах, че имам чувството, че са минали няколко живота. Толкова емоции, толкова мисли, мечти, съмнения, въпроси…
Актьорската природа е доста емоционална, хвърляш се, гориш, смееш се, плачеш… Ти играеш с емоциите си, манипулираш ги, живееш чужди животи. Но, знаете ли, нищо не си заслужава, ако нямаш любов и обич в личния си, вътрешен свят. Ако нямаш вътрешен пристан и устои. Всичко друго е прах и вятър.
- В кои постановки могат да ви гледат почитателите на живото изкуство?
- Играя в момента в 7 заглавия – „Идеалният мъж“, „Моби Дик“, „Орфей“, „Народът на Вазов“, „Калигула“, „О, ти, която и да си“.
Последната пиеса, която реализираме, е на босненския автор Марио Беванда - „Мрак в края на града“. Реализирана изцяло с немски екип, в сътрудничество с Гьоте Институт и театър „Оберхаузен“. Предстои ни гостуване в Германия. Имам чудесни проекти и занапред, но още е рано. Обожавам работата си и вярвам, че ще мога да разкрия интересни неща от себе си. Най-вече искам да съм здрава.
- Щастлив човек ли е Биляна Петринска?
- Да. Избрала съм да е така!
- Какво може да ви натъжи?
- Изоставено дете. Самотен възрастен. Изхвърлено животно. Това ме съсипва. И тази невероятна орис на този български народ - един срещу друг за всичко.
- За какво мечтаете?
- За мир.
- Какво пожелавате на читателите на „Телеграф“?
- Да им се случат добрите неща, които заслужават.
Това е тя:
- Родена е на 22 януари 1974 г. в София.
- През 1994 г. завършва Театрален колеж „Любен Гройс“.
- От 1998 г. е част от трупата на Народния театър.
- На 24 януари по кината тръгва най-новият филм с нейно участие „Клас 90“.
Екатерина Томова
