- Честит юбилей в аванс, г-жо Захариева! Как ще го отпразнувате утре?
- Много благодаря! Като всеки човек и аз съм малко нещо фаталист – не бих искала да говоря предварително как ще празнувам на самия 3 ноември. Но щом ме питате, ще отговоря. Ще бъда в Сандански – града, в който израснах. Ще бъде организирано тържество. Помолих да няма венцехваления, защото лично аз не съм нито голяма, нито велика, нито легендарна! Вместо да слушам как някой друг ще обяснява какво съм искала да кажа с написаното от мен, ще се представя съвсем сама с кратък моноспектакъл, базиран на последната ми книга. Благодаря на организаторите на юбилейното тържество – община Сандански и КЛИК (Клуб за литература, изкуство и култура). Приятно е човек да се почувства обичан и уважаван от своите съграждани.
- Издавате нова книга по този повод - „Наричана накратко Надка“, която ще представите първо в родния Сандански, а после и в София. Представете я на нашите читатели.
- Въпреки че никой не знае какво ще му се случи буквално след секунда, цяло лято аз се чудех с какво и как да отбележа 80-годишнината си, ако Господ няма други планове за мен... За 74-тия си рожден ден издадох стихосбирката „Кога – налице, кога – наопаки“, в която събрах 88 осемстишия. За 75-годишнината ми излезе сборникът с избрани стихотворения, които нарекох споделения, „Душа на длан“. Стана ми навик да посрещам всеки рожден ден с нова книга. Събраха се доста непечатани осемстишия и по случай 76-я ми рожден ден се появи стихосбирката „Капитал“, която съдържа 99 стихопризнания. От доста време ми задават въпроса дали няма да преиздам автобиографичния си роман „Смет за сливи“. Почти се бях поддала на изкушението да го направя за 80-годишнината си. Внезапно ме обзеха колебания. Първото издание на романа се появи през 1994 г., когато навърших 50 години. Времето тече и ние се променяме с него. 80-годишната Надежда Захариева е различна от 50-годишната Надежда Захариева. Усетих, че разумът и чувствата ми са на различно мнение, че не са в синхрон по въпроса да преиздам или – да не преиздам „Смет за сливи“. И се отказах. След една безсъница в нощта срещу Кръстовден ми дойде идеята каква да бъде книгата, с която ще отбележа 80-те си години! Тя съдържа и проза, и стихотворения. Озаглавих я „Наричана накратко Надка“ – по стих от мое осемстишие, което се появи в стихосбирката „Под стария чинар“, която с е две лица. От едната страна са моите стихотворения за Сандански, от другата – Дамяновите. Редакторката Илияна Тошева, създател на КЛИК, и художникът Георги Ашиков също са от Сандански. Стихосбирката излезе с финансовата подкрепа на кмета на град Сандански – Атанас Стоянов.
Ето го и въпросното осемстишие:
* * *
Живее си във мен градчето
от мойто детство, във което
израснах боса и басмяна,
и многознайница засмяна,
и вироглава, и инатка,
наричана накратко Надка –
посестрима на ветровете,
дете на слънцето в небето!
- 80 години малко или много са за поета?
- Предпочитам вместо „за поета“ да кажа дали са малко или много за човека. Моят съпруг, който и днес е четен и обичан, казваше, че дали пишещият човек е поет, се разбира 50 години след смъртта, когато и приятелите му, и враговете му са се преселили в другия свят. Но да отговоря на въпроса – и най-дългият живот изглежда кратък. В една притча Смъртта дошла при един цар и му казала, че е време да тръгне с нея. Отказал царят – все още не бил разбрал какъв е смисълът на живота. Смъртта отказала да си тръгне с празни ръце – ако някой от десетте царски синове тръгнел с нея, щяла да остави стогодишния им баща жив. Тръгнал най-малкият, шестнадесетгодишният син – щом баща ми за сто години не бил разбрал какъв е смисълът на живота, вероятно и той нямало да го открие. На всеки сто години един от царските синове тръгвал със Смъртта вместо с баща си. Останал 1000-годишният цар сам. Дошла Смъртта и го попитала дали ще тръгне най-после с нея. Ще тръгна – съгласил се хилядолетникът. „Да не би да си открил смисъла на живота?!“ – учудила се Смъртта. „Не, но щом за хиляда години не го открих...“. Ще споделя с вас какво мисля за Смъртта и за смисъла на живота от две мои осемстишия.
* * *
Умирах, ала не умрях.
За моя радост – оживях.
Но остарях, за моя жалост.
Дали бе радост младостта?
Дали е жалост старостта?
Не зная, пусто опустяло!
Но да си жив, макар и стар,
си е направо божи дар!
* * *
Спри да търсиш смисъла, човечко!
Просто действай! Просто работи!
Земният животец е невечен –
в търсене ли ще го минеш ти?
Всеки жив го има в оня списък!
Всеки жив е абонат за там!
Може би, ако не търсиш смисъл,
смисълът ще те намери сам.
- Който е общувал с вас, никога няма да ви даде тези цифри. Как поддържате този младежки дух?
- Не знам дали всеки мисли така, но не се оплаквам от загуба на дух. Харесвам една поговорка, в която се казва: „Загубиш ли пари, нищо не губиш; загубиш ли здраве, много губиш; загубиш ли дух, всичко губиш“. Много пари съм нямала, здравето ми не е цветущо, но с моя дух сме се разбрали – материята има срок на годност, но той е длъжен да не се предава. Минала съм през какво ли не в осемдесетгодишния си живот! Страдала съм, плакала съм... Само че – без свидетели! Мислели са ме за... желязна. Наш приятел дори ме попита веднъж дали съм плакала. „Наричана накратко Надка“ проследява промените, настъпили в моята душа от годините на моето детство досега. Отдавна мога да кажа:
* * *
Аз съм свободна, Господи, аз съм свободна!
Сляпа съм, сляпа съм вече за чуждите погледи!
Крача неспъвана в погледи, в жестове, в щения!
Крача разпъвана само от мойте прозрения!
Тъжно е някак, ала е някак и весело.
Взряна във мене си, в моя си космос занесена,
още съм тука – газя и цапам планетата,
духом – високо над битието, проклетото!
- Всъщност как решихте да пишете? Като малка сте искали да имате друга професия...
- Не мисля, че това става с решение. Поне аз не помня да съм решавала да пиша. Двете ми по-големи сестри ме научиха да чета, преди да тръгна на училище. Бяхме седем деца – пари за книги нямахме. В трети клас се записах в читалищната библиотека. И като се влюбих в четенето... Та до днес! Желаните от мен се променяха според книгите, които четях. И следотърсачка съм искала да бъда, и пиратка, и шпионка – така наричахме разузнавачите... По едно време поисках да стана писателка, да пиша романи... Вероятно заради четенето моите преразкази бяха толкова хубави, че ги четяха пред учениците и в други класове. Не знаех, че ще пропиша стихове. В осми клас, на първата класна работа по литература, темата, на която трябваше да пишем, беше за образа на българката в „Извора на белоногата“ от П. Р. Славейков. Чудех се как да започна – темата трябваше да има увод, изложение и заключение. Дълго време се напрягах да измисля нещо за увод и за моя изненада го написах в стихотворна форма... Не знам как стана. Просто стана!
- Помните ли първия си хонорар за стих и какво направихте с него?
- Помня, че за първи път мое стихотворение излезе във в. „Пиринско дело“. Бях ученичка в гимназията. Имало ли е хонорар, не си спомням. След това литературният ни кръжок гостува в редакцията на сп. „Читалище“. В списанието отпечатаха по едно стихотворение от всички членове на кръжока. И пак не си спомням дали е имало хонорар. Парите никога не са били цел номер едно в живота ми. Помня само, че първото нещо, което направих, когато по-често започнах да получавам хонорари, беше да си поръчам ръчна чанта по мой вкус. Помня и нейната цена – 15 лева!
- Направихте ли си равносметка и каква е тя?
- Ще ви отговоря с две осемстишия от „Кога – налице, кога – наопаки“:
* * *
Кога – налице, кога – наопаки,
„изплетох“ си някак живота дотук.
Не съм баш майсторка, но какво пък –
по мярка ми е и нямам друг!
Грешила съм и съм изпускала бримки.
Хич, ама хич не е съвършен!
Моля? О, да, направете си снимка
как хвърляте камък по мен!
* * *
Боже, даже да греша,
Ти не ме опровергавай,
че безсмъртница-душа
мойто тяло обитава.
Просто за един живот
тя пристигна на Земята.
Цъфна. Върза. Даде плод.
И ще продължи нататък.
- Сега за какво ви се пише?
- Тук се измъквам дежурно с... „плагиатство“. Преди тридесетина години прочетох интервю на американски актьор. На въпроса на наш журналист какви са творческите му планове той беше отговорил: „Не карайте Господ да се смее!“. И моят отговор е: „Не карайте Господ да се смее!“. Не зная какви са плановете на Господ за мен. Ако ми подари още живот, може и да реша да напиша нещо. Що се отнася до стихотворенията, не помня да съм написала някое, защото съм могла да го напиша. Стихотворенията сами решават да ги напиша.
- Често около рождения ви ден има избори. Отминаха и тези. Как виждате бъдещето на България? А на света?
- Не съм пророчица. Не съм и експерт. Ще се възползвам от няколко поучения, които преди време прочетох в сборника с шумерска и акадска поезия „На небето и земята“:
„Отвращавай се от обидите, от враждебните изрази.
Не говори безочливо, не раздавай колебливи съвети.
Извършиш ли нещо лошо, ще те презират всички.
Избягвай да ходиш на публични места –
там кавги се разгарят
и ти ще трябва да вземеш становище,
ще трябва да станеш нечий свидетел.
Ще те викнат тогава на съдебен процес,
който теб не засяга с нищо.
Ако ти предизвикаш кавгата, потуши я веднага.
Кой е прав, кой е крив, избухне ли свада?
Тя е дреха, която прикрива голотата на нечий неприятел –
Който я спре, прави добрина някому.“
- Тези дни стана ясно, че стихотворение, генерирано с изкуствен интелект, е щяло да спечели поетичен конкурс. Как ще го коментирате?
- Стивън Хокинг предупреди човечеството да внимава с изкуствения интелект. Според един от шумерските епоси Анунаките са създали човеците, за да работят вместо разбунтувалите се богове работници. Та си мисля понякога, че човеците – които се явяват изкуствен интелект, са излезли извън контрол...
- Преди 20 г. бяхте заместник-министър на културата. Какво мислите за схемите, с които се оказа, че сега източват театрите?
- Не разполагам с никаква информация, за да си позволя коментар. Мисля, че така наречените „смъртни грехове“ са заложени генетически във всеки човек и всеки има право на избор да им робува или не.
- Една от песните по ваш текст - "Луда по тебе", се оказа любима на сръбския тенисист Новак Джокович. Дори стана скандал, че отказаха да му я пуснат на мача с Григор Димитров в Арената. Помните ли как я написахте?
- И този скандал мина покрай ушите ми. Не помня кога точно съм написала български текст на тази мелодия. Било е преди 2001 г. От 6 декември 2000 г. до 2001 г. бях на гости при моя приятелка в САЩ. Що се отнася до въпроса ви как съм написала тази песен, отговорът е – както съм написала всяка друга. Трябва да се запозная с човека, който ще изпее песента, да преценя какъв текст, от който няма да се срамувам, би му подхождал, и да вляза в роля. В тази песен трябваше да бъде запазен изразът „Луда по тебе“.
- Тази година бутнаха къщата на писателя Димитър Талев в Прилеп. Как реагирахте на тази новина?
- Темата е деликатна. Бих казала – болезнена. Ще кажа само нещо, което Антон Страшимиров е написал в книгата си за България. Не мога да цитирам съвсем точно, но смисълът е този – никога няма да ни позволят да се управляваме сами, защото сме си направили държавата на кръстопътно, ветровито място.
- Към вашата особа винаги е имало нездрав интерес както към личния, така и към професионалния ви живот. Това дразни ли ви?
- От първоначалния „шок и ужас“ минаха повече от 60 години! Преживях го. Надживях го. Отдавна.
* * *
Отвъд хвалби и клевети,
отвъд примирия и ежби,
отвъд сплетни и суети,
отвъд покруси и надежди,
отвъд стремления и страх,
отвъд ласкателства и завист,
благоразумно основах
вдън мене моя си държава.
Додето страстите отвъд
стените нейни се боричкат,
живее мирно там светът
с мен – цар и поданик едничък.
Това е тя:
- Родена е на 3 ноември 1944 г. в село Радово, Трънско
- Завършила е френска филология
- 35 г. е съпруга и личен асистент на поета Дамян Дамянов, с когото имат 3 деца
- Някои от най-популярните песни в българската музика са по нейни стихове
Лео Богдановски
