- Павел, как протече реализацията на дуетната ви песен с Михаела Маринова – “Да танцуваш с дявола” – от начало до край?
- С Мишето работим от много години заедно, тя попадна в полезрението ми още по времето на “Х фактор” – знаех, че това момиче е специално. Във въпросния ден бях приготвил демо за нея със заглавие “7 години”, което за моя изненада тя не хареса (смее се). Каза ми: “Как си представяш, че ще изпея това?” Бях чувал тези думи и преди, когато създадохме песента “Сериал”. Проект, който знаех, че ще е силен. А никой не вярваше в това, представяйки демото... Дори Мишето. Убеждавах я като приятел, настоявах да го изпее и накрая всички се влюбихме в резултата. Историята се повтори със “7 години”. Този път обаче не възнамерявах да я убеждавам. Просто ѝ пуснах друго демо - “Да танцуваш с дявола”. Музиката е вдъхновена от филма “Викингът”, който излезе през тази година. Отзивите за него бяха противоречиви. Аз обаче съм фен на това мрачно, бавно, тягостно кино. Спомням си, че се прибрах вдъхновен и го направих. Текстът се роди през следващите седмици. Крие преживяни истории, онази вечна тема – за невъзможната, забранена дори, но въпреки това споделена любов. Вечната битка между разума и чувствата. Обичаме се, но не можем да сме заедно... Това е изворът! Нещата останаха замръзнали. Нямах припев. В конкретния ден Михаела го грабна, чу го и започна да пее – бях свидетел, тя просто запя. Каза, че така го е почувствала. Саня Армутлиева го хареса и повдигна въпроса за плановете ни, реших да стрелям смело – искам видео, с галопиращ кон край брега, и то по изгрев слънце (смее се)! Посмя се, попита ме дали съм яздил, разбра, че не съм и се посмя още повече. В крайна сметка ми се довери.
- Лесно ли се справихте с жребеца?
- И да, и не... Свързах се с режисьора Люси Иларионов, той ме посъветва да заснемем видеото на Камчия, тъй като в близост има конна база. Освен това става дума за най-дългата пясъчна ивица – цели 13 км. Това беше най-добрият шанс! Аз отидох два дни по-рано, за да се запозная с животното – Мореас, испански жребец. Много красив, спокоен и изпълнителен. Направихме връзка, ездата се случи естествено. Но говоря за тръс. Галопа обаче е друга бира. Отидох на конни състезания, за да видя какво представлява, и осъзнах сложността на задачата. Въпросът не беше да се кача, а да се задържа. Беше 5:30 ч. сутринта, когато Мореас пристигна на плажа. Поведенито му обаче бе коренно различно от това в конната база. Беше неконтролируем, той не беше усещал пясък под краката си, не беше виждал морето, нито чувал шума на вълните. Чувстваше дискомфорт от нестабилната основа, бягаше от водата... Първият ден беше фал. Стреснах се, защото нещата отиваха към провал. Ден по-късно късметът ни се усмихна. Треньорът му помогна доста. След час предварителна подготовка и успокояване на животното – успяхме! Яздих в галоп на брега на морето по изгрев! Кадрите на Мишето също станаха зашеметяващи.
С испанския жребец Мореа по време на снимките на последното му парче дуета с Михаела Маринова.
- Изпаднахте ли в някоя комична ситуация?
- О, да. Мишето дойде на плажа, беше с грим и прическа. Но аз не харесах косата й, беше прекалено добре оформена, идеална, все едно преди секунди е излязла от салона. А аз исках нещо диво, небрежно. Напълних една празна бутилка от минерална вода с морска и започнах да я поливам (смее се). Остана ми половин бутилка, оставих я до техниката, в случай че пак потрябва, и след 30 мин. чух виковете на режисьора, който смяташе, че шишето е негово. Вече я беше изпил (смее се).
- Какви отзиви провокира “първата среща” с песента от страна на меломаните?
- Чух това, на което се надявах. Аз вярвам в емоционалната интелигентност на публиката. Вярвам в способността да разбира посланията, които отправяме... Хората реагираха добре и на парчето, и на видеото. Оцениха семплата красота. Трябва да си горял в такава любов. Беше ми много приятно да видя, че има хора, които са преминали през нашите пътища.
- По-рано представихте проекта “Гневен”, разкажете ни за него...
- Правя нещо, което може би не е редно – разделям песните си. Това вероятно е само в моята глава. Едните са песни за забавление, подходящи да се слушат от повече хора и песни, които са само за теб. “Гневен” е от втория отбор. Проектът остави едно ехо след себе си, продължавам да срещам хора, които ме спират, за да ми стиснат ръката. Заснех го в Барселона. Това е дълбоко емоционално парче, което цели да изкара онова, което човекът е заключил в себе си.
- Какви са основните послания в музиката ви? Обвързани ли са с реалността?
- Да, за мен това е работещата формула. Понякога събирам няколко истории и ги разказвам в една. Става дума за неща, които съм преживял и почувствал. В противен случай не бих могъл да ги разкажа...
- Неотдавна се появиха слухове, че с Венци Венц поемате по самостоятелни пътища...
- Мълвите бяха очаквани. От запознаването ни досега бяхме наложили едно темпо на създаване и продаване на музика, което беше изключително високо за нашия пазар. Примерно, като актуален артист се очаква да изкараш три, максимум четири видеа на година, а ние научихме публиката, че минимумът е пет, без да броим песните без видео. Пандемията даде началото на редица промени и за мен, и за Венци. Имахме нужда да си вземем въздух, да си починем. Преди това бяхме натиснали газта до дупка, максималисти... Нон-стоп участия и живот на колела. И така за него дойде един красив период – среща на нова любов, сватба и бебе. Аз преминах през своите трудности – погребах пастрока си, изкарах осем месеца на село при баба във времето, когато цяла България беше заключена. Това се отрази, беше една естествена пауза. Докато Венци бе на меден месец в Шри Ланка, исках да работя, да правя музика. Създадох няколко парчета. Споделих му, попитах го дали има нещо против да издам самостоятелни парчета, той се зарадва.
- Вероятно сте изпитали затруднения, какво обаче ви задържа не само като колеги, но и като приятели?
- На първо място сме приятели! Никой не е питал какъв е договорът помежду ни, но ние нямаме. Ние имаме приятелство. А това е най-силното! Правим музика заедно, защото ни харесва. В студиото има специална връзка помежду ни, която не може да се компенсира от друг изпълнител. Самостоятелните ни парчета са забежки, леки изневери – ние сме заедно! Имаме 9 г. договор с “Вирджиния рекърдс” – това също е нещо повече от бизнес отношения, става дума за голяма подкрепа, разбирателство и свобода.
- Извън светлините на прожектора – кой е Павел?
- Превърнах хобито си в професия. Обичам да пиша текстове, това е ясно. Обожавам обаче да карам мотор. Това лято мина по-бързо, отколкото исках и се надявах. Харесва ми да съм на пътя... В София и страната. Имам една рок компания от мотористи, заедно обикаляме тесните завои и кривите пътища. Слушаме пънк, рок, дори метъл. Киното е голямата ми страст. Обмислям да се превърна в кинокритик, когато се пенсионирам. Организацията за 30-40 души, когато има прожекция на нов филм е нещо като традиция... По време на пандемията видеоигрите бяха обсебили голяма част от времето ми. Имах късмет и воля да осъзная, че има реален свят. Прекарвах по 16 часа пред екрана, слава Богу го надмогнах.
- С Кристина обикаляте забележителни места, кое е пътешествието фаворит досега?
- Имаме различни приятелски компании, които са авантюристи. С едни пътуваме в страната, с други – извън, с трети ходим на палатка. Всяко място може да ме впечатли. С Криси си имаме наше, това са Крушунските водопади. Там се запознахме и влюбихме. Върнахме се там, за да отпразнуваме рождения й ден. Тазгодишния празник посрещнахме в Барселона.
С Кристина са щастливи заедно.
- Ако върнем лентата назад – какво дете бяхте?
- Това е период, който мога да разделя на две. Целият ми живот е белязан от едно събитие – смъртта на баща ми. Преди това бях едно обикновено момче, топката ме вълнуваше малко повече, отколкото училището, но всичко беше точно. След това станах лош, или не... Не бях лош, но бягах от часовете, опитвах се да направя нещата трудни и да ги прескоча. Запознах се с тъмните страни на града. След това музиката ме спаси. Тя ми даде цел и посока.
- За финал – би ли се гордяло детето с човека, който сте днес?
- Летвите, които поставям сам на себе си, вероятно никой не би могъл да вдигне толкова сериозно. Пример – мога да направя едно парче за два дни, но го правя за две седмици, за да е съвършено. Визията, която имах за себе си като дете, когато за първи път проблесна мечтата за това да съм на сцена, да държа микрофона и да пиша текстове с молива... Това момче сбъдна мечтата си, то би се гордяло! Никога обаче не съм бил само това дете, винаги съм искал повече. Не е важно какво правиш, с какво се занимаваш, каква е расата и религията... Трябва да си щастлив, щастливите хора са дефицит. Детето... То малко страда от сблъсъка на детето и перфекциониста, който се самобичува, този който си казва – можеш и още! И така щастието се превръща в една химера, която е винаги утре. Утре ще имам време да съм щастлив... Искам да задоволя тази детска мечта. Ако днес спра да се занимавам с музика? Това не значи, че животът е свършил. Щастието е ценност.
Това е той:
- Роден е във Враца
- След завършването на Търговската гимназия в Бургас учи във Военноморското училище „Н. Й. Вапцаров” във Варна, но по средата на втората година прекъсва
- Стартира музикалната си кариера
- Заминава в София, където подписва с музикалния лейбъл на Саня Армутлиева “Вирджиния рекърдс”
- Звездата му изгрява заедно с дългогодишния му колега и приятел Венци Венц
- Носител е на десетки награди за музика
- Обвързан е
Алина Динева
