П рез лятото на 1868 г. четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа прехвърля река Дунав. Новият генерал-губернатор на Дунавския вилает Мехмед Сабри паша е уведомен и веднага алармира Високата порта.
В Русе с военни части пристига началник-щабът на Шуменския гарнизон Абди паша, де факто военачалник на целия Дунавски вилает. Въоръжените сили в ръцете му по това време са 12 000 редовни войници, 3300 стражари, пехотинци и кавалеристи, под оръжие в резерва са 30 000 души. Гарнизоните са вдигнати на бойна нога и срещу четата потеглят военни части. От Търновско, Севлиевско, Свищовско и Русенско са сформирани потери от турци, черкези, татари, евреи и цигани, които с пушки и кучета хукват след четниците - все едно че са на лов за зайци. И нещо важно – в потерите има и българи.
В Цариград е взето решение незабавно да се предприемат изключително сурови мерки за разгрома на четата и за възстановяването на реда и спокойствието във вилаета. Така срещу 125-те четници, поели пътя към върховете на Балкана, за да развеят пред Европа знамето на свободата, се изправя цялата военна мощ на Османската империя. Но юнаците все още не знаят това.
Първото сражение става в неделя край днешното село Караисен, на 5 часа разстояние от Свищов. Срещу четата се сражават запасни войници от селата Караисен и Върбовка. В хода на битката са прехвърлени и полицейски сили от Свищов. Четниците са въоръжени с по-модерни пушки, стрелящи на 1500 крачки. На този етап те имат предимство и това им позволява да водят боя от обед до вечерната молитва. И двете страни дават жертви. През нощта четата успява да се отскубне от противника и в утрото на 8 юли навлиза в землището на с. Горна Липница.
Едва седнали да починат, са открити. Започва нова битка. Вече срещу тях се намират и редовни турски войници, командвани от офицери. Караджата и още двама четници с групов пушечен залп успяват да ранят тежко в корема бинбашията (командир на 1000 войници) Йехия ага - комендант на русенските заптиета, който по-късно умира. Артилерийският юзбашия (началник на 100 войници) Деде Ремзи ага е ранен. Прострелян в ръката е и Караджата. На 9 юли, вторник, четата се насочва ускорено към Балкана, но в местността Дълги дол (сега в землището на с. Вишовград) започва ожесточена трета битка. Караджата получава рана в крака. Вечерта, след като битката затихва, Хаджи Димитър преброява 68 оцелели четници.
Призори на 10 юли дружината навлиза в прочутото Канлъдере, близо до с. Вишовград, Търновско. Четвърти ден четниците не са почивали и спали. Поставят стражи и кой където намери ляга да спи. Пазачите също са уморени, зарязват задълженията си, подпират пушки на храстите и затварят клепачи. Скоро кучетата на потерите откриват четата. Започва битка на живот и смърт. Свидетели на битката са много висши офицери и високопоставени държавни чиновници, сред тях и българи.
Героизмът на четниците е неописуем. В доклада си до Великия везир Али паша Мидхат паша пише: „Никой от заловените не се е предал, преди да бъде ранен на 2-3 места." Всеки войник или потераджия, донесъл главата на убит четник, получава начаса 3 турски жълтици възнаграждение. Привечер в хода на ожесточения бой турците успяват да обсадят дружината. Четниците започват да се оттеглят. Получил нови рани, Караджата продължава да се бие и да вдъхва кураж на момчетата. Според Балчо Нейков, първия му биограф, последната рана, която сломява войводата, е в коляното. Караджата пада и не може да върви. Няколко турски войници връхлитат да го пронижат с щиковете си. Караджата опитва да се самоубие с револвера си, но по заповед на един офицер е заловен жив. Отведен е в близкото село Плужна, където станува войската. Настанен е в къщата на кмета Бербер Мустафа. На другия ден е откаран в Търново, където престоява в затвора около две денонощия.
Военният лекар на турска служба д-р Каприел Джерахян му оказва помощ. Той открива, че цялото тяло на Караджата е в рани и съсирена кръв. На гърба му зеят две рани от кама, куршум е пронизал отстрани врата му, рамото му е съсечено с нож. Костта около стъпалото на десния крак е строшена, ръцете му на много места са изранени. Докторът превързва раните и предлага на мюдюрина раненият да бъде отведен в болница. Получава отказ, тъй като там са настанени 70-80 ранени турци и черкези и вестта, че между тях е Караджата, може да предизвика саморазправа с войводата.
Много турски сановници се изредили в затвора да видят „тоя бабаит, който искаше да разклати цялата турска империя". Те му давали „тютюн, кафе и го хвалели за неговото геройство". По заповед от Русе заловените четници са отправени към вилаетската столица. Караджата е настанен в кабриолет, а другарите му - в три каруци. Валията Мехмед Сабри паша нарежда това да стане достояние на всички граждани. В деня на пристигането от ранна утрин турски теляли (глашатаи) обикалят улиците и викат колкото им глас държи:
„Днес ще дойде българският княз Кючук Стефан, който иска да го види, да отива към сарая." Към четири часа следобед пленените четници и Караджата, охранявани от кавалерия, пристигат в Русе. Всички жители, мало и голямо, българи и турци отиват да видят легендарния войвода, почернил Йехия ага, прославен сред населението с безстрашното си преследване и залавяне на разбойници. Пред затвора кавалерийският офицер нарежда Караджата да се свали от кабриолета. Двама войници поемат войводата и го слагат на гърба на един българин, за да го отнесе в затвора. В затвора Караджата е настанен в отделна килия и един затворник - Вичо Марков от Шумен, осъден за убийство на 15 години, му е определен за помощник. След два дни Караджата е пренесен на носилка в конака, където в присъствието на Мидхат паша, Сабри паша и чуждестранните консули дава показания.
На 31 юли 1868 г. към 11 часа вечерта Караджата се чувства много зле. Цялото му тяло се свива в гърчове, започва да се дави. Изявява пред Вичо желание да се изповяда, ако властите разрешат. Извикан е поп Христо от черквата „Св. Георги". Караджата още е в съзнание, но едва поема ръката му да я целуне. Поп Христо прочита молитва за опрощение и му дава причастие.
В 12 часа Караджата завинаги затваря очи в затворническата си килия. Към 2 часа на 1 август в затвора пристигат представители на турската власт, които повикват районния бирник Стефан Гирдапски и го запитват дали има „по това време в гробищата човек, за да извърши погребението на един арестант". След като дава положителен отговор, е пуснат да си върви. От разговорите на заптиетата и надзирателите Гирдапски разбира, че става дума за Караджата. Тялото на войводата, охранявано от десетина конни заптиета, е откарано в гробището.
Пристигат със закрит файтон и три цивилни лица. Дежурният пазач Неделчо не е допуснат до погребението. След като цивилните и заптиетата си заминават, той вижда добре изравнен пресен гроб в края на гробищата. Някои твърдят, че е починал от тетанус, други - че е обесен.
