- Здравейте, Филип! Вчера имахте спектакъл във Варна, част от лятното турне на хитовата постановка „Молба за напускане“. Вече обиколихте доста градове с постановката, каква е реакцията на публиката в залата и когато разговарят с вас след края на представлението?
- Досега не съм чул оплаквания, да започнем с това (смее се). Хубавото е, че сме събрали колектив, който е добре познат на хората. Те се радват само да ни видят. Онзи ден, като бяхме в Пловдив, казаха, че тези шеги, които са заложени в представлението, ги разпознават в корпоративния живот.
В крайна сметка представлението с това е свързано – как всеки се мотае, как на всеки му бавят заплатата, как всеки има някакви проблеми… така че засега на всички много им харесва, но може би трябва да мине още малко време, да изиграем още малко спектакли, за да свикнат, и тогава ще мога да кажа по-точно. Пък и те ще могат да кажат по-точно.
Защото съм забелязал по други спектакли, че първата една година обикновено е най-важна. Важното е, че хората идват и гледат, защото колкото и реклама да има, каквото и ние да правим, не го ли гледат определен брой зрители, не можеш да си сигурен каква точно работа си свършил. Рекламата от уста на уста, поне в нашата професия, е най-важна.
- Това е и най-хубавата реклама. Говорим за театър, за изкуство - нещото, в което вие сте потопен, но колко далеч от вас е тази тема за корпорациите, за тези хора, които са на нормиран работен ден? Представяли ли сте си някога Филип Буков да работи от 8,00 до 17,00 часа?
- Докато бях студент, съм работил такъв тип работа, защото в крайна сметка на всеки човек в един момент от живота му се е налагало просто да работи нещо, за да се издържа, докато преследва целите си. Моята работа обаче не е била свързана с компютър, а отново беше свързана с динамика, защото обикалях и вършех по-скоро физическа работа. Така че аз съм бил в някакъв такъв режим, с всичко се свиква. Мога го и това, когато ми се наложи, но определено не бих си сменил професията.
- Когато казвате, че сте се събрали един много готин екип в постановката „Молба за напускане“, със сигурност вече сте се опознали доста добре. С кои от колегите си играете за първи път на сцена?
- Като изключим Петър Танов, който ми е колега от НАТФИЗ, с всички останали за първи път се срещам на сцена.
- Успяхте ли вече да си паснете като характери? Защото все пак всичките сте успешни, но всичките сте и различни…
- Аз, честно казано, съм чувал някога истории за актьори, които нещо не могат да се разберат на сцена. Тоест егото им пречи да се сработят заедно. Обаче само съм чувал, никога не съм имал проблем в своя професионален опит. Плюс това аз винаги си давам сметка къде се намирам в този колектив. Първо като години, на каква възраст съм.
Тоест винаги трябва да имаш уважение към по-възрастните. Второ – към техния освен житейски и професионален опит. И тук в случая, като изключим Анди, с когото сме почти набори, всички останали - Руслан, Шайбата и Силвестър, това са хора над 40 години, които, когато са били в шоубизнеса, аз съм бил ученик или дори в детската градина. И няма място да си показвам капризите или каквото и да е било друго, а мога само да уча от тях. Така че не съм имал проблем със сработването с всеки един, защото си знам мястото.
- Адмирации за което. Всички сте забавни и весели хора и съм сигурна, че по време на пътуванията ви винаги е забавно.
- Не знам дали на хората ще им звучи толкова забавно, обаче във всеки град имаме репетиция, минаваме си текста, но всеки от нас има различна представа за времето на пристигане (смее се). Някои отиват още на обяд, други отиват следобед, трети отиваме един час по-рано. И накрая някой нещо е висял, някой е чакал другия. „Ама ти защо дойде сега?“. „Ама ти защо дойде после?“. „Ама ние в колко се разбрахме?“. И масово не знаем и аз звъня винаги на продуцента ни Кирил Кирилов и после пиша в общата група от колко се събираме, за да си видим текста.
Винаги обаче имаме отношение един към друг и няма да допуснем да отиде някой от нас половин час преди спектакъла. Тоест ако онзи ден бяхме от 9 часа в Пловдив, то в 6,30 най-късно всички вече се бяхме събрали. Просто да кажа един Силвестър ходи още на обед (смее се).
- Вашият звезден и забавен тандем къде ще могат да ви гледат нашите читатели?
- На 16 септември сме в Кюстендил. После на 28 септември играем в „Сълза и смях“, където октомври също имаме две дати.
- Вие наскоро пуснахте в личния си профил едно много забавно видео, където сте с бинтовано лице. Предполагам изигравахте пластични операции в образа на жена. В представлението също ви се налага да играете жена. Влязохте ли вече в тези обувки, защото си спомням, че на първата репетиция, преди премиерата, ви беше доста трудно.
- Е, беше трудно, ама свикнах. Малко ми се набиват краката, пръстите отпред, ама се оправят. Но те са голям размер, може би най-големият възможен, така че не е кой знае колко голям дискомфортът.
- Вие за първи път ли играете жена?
- А, не. Имам опит (смее се), но винаги е много забавно.
- Освен сезона на театъра идва и сезонът на риалити форматите, вие самият екстремен човек ли сте?
- Не знам. Така казват, но дали в действителност е така това няма как да се потвърди. Всеки казва „това, което правиш, е опасно“, но ти като си му свикнал. Сигурно и един сърдечносъдов хирург, като влиза да прави операция за него си е рутина, а за мен или теб ще бъде най-екстремното нещо на света. Така че е въпрос на навици и на практика.
- Вие сте и много спортуващ човек, освен във фитнес залата, където сме свикнали да ви виждаме, какво друго спортувате?
- Обичам да карам колело и спрямо сезона карам ски, сноуборд или сърф и естествено си ходя и на бокс. Но ги споменавам тези спортове, защото са свързани със съответния сезон и условията, които можем да ползваме като природа в България.
- Значи спортът заема голяма част от вашия живот и от времето ви. Но да ви върна малко назад, детската ви мечта е била да се занимавате с актьорско майсторство или по-скоро с нещо друго?
- Детската ми мечта… беше да стана лекар. В семейството имам доста лекари – двете ми баби, чичо ми и едната ми леля са лекари. Ама нещо не ми върза. Не ми се учеше толкова.
- Какъв лекар искахте да станете?
- Чак дотолкова не съм задълбавал, не съм мислил. Аз въобще не стигнах дотам. Просто в 10-и клас, когато повечето деца започват да учат по химия и биология за кандидатстудентските изпити, аз бях толкова слаб ученик, че си дадох сметка, че няма шанс да науча всичко за тези изпити и се отказах.
- А кога се зароди тази любов към актьорството?
- Като ученик имахме задължителна литература, която трябва да прочетем, за да си вземем изпитите в училище. Аз обаче не исках да ги прочета и съответно нямаше как да мина контролните по литература и тогава директорката на Класическата гимназия - Гергина Цончева, светла й памет, ми каза, че тази задължителна литература се играе в театрите.
И всъщност аз започнах да ходя на театър, за да мога да се запозная с произведенията и да не се налага да ги чета. Тоест да проявя хитрост. Така започнах да ходя на театър. И тогава си мислех, че да ходиш на театър е като да ходиш на кино. Но впоследствие вече, като станах студент в СУ по философия, докато си следвах философията, ходех и на театър. И си казах „Защо да не пробвам да вляза в академията?“. И така лека-полека – скъсаха ме първата година, скъсаха ме втората година, ама на третата взеха, че ме приеха.
- От всичко, което ми разказвате, сякаш сте от хората, за които нищо не е на всяка цена.
- Да, макар че съм доста инатлив. Въпреки това си казвам за някои неща, че очевидно не са за мен и няма смисъл да инвестирам време и усилия. И че по-скоро това може да ми навреди, отколкото да ми е полезно. Има един момент, в който поглеждам назад и си казвам: „Окей, аз тук инвестирах 10 единици време и енергия, резултатът е 2 единици. Тука не си струва да инвестирам повече, не е за мен. Не всеки човек може всичко в този живот. Така че нека да го оставим това на тези хора, на които им върви, а аз да се заема с нещо, което на мен ми върви. Чисто практично.
- Лесно ли се отказвате?
- О, не. Абсурд. Това ми е много трудно и аз затова наскоро казах, че не съм толкова упорит, а съм по-скоро инатлив. Защото инатлив е да си леко тъп - не се отказваш въпреки трудностите. А когато си упорит, си упорит, но все пак разумно можеш да прецениш ситуацията дали има смисъл да продължиш да упорстваш или не.
- Остана ли ви време за почивка това лято?
- Почивката успявам да я вържа със спектаклите из страната, които имаме. Където отида на спектакъл, ако е близо до морето, просто оставам още 2-3 дни и се придвижвам към следващия спектакъл. Така съчетавам почивката с работа.
- Знаем, че сте щастливо сгоден. Успявате ли да си отделите време един за друг?
- Много трудно се жонглира между професионалния и личния живот. Това е нещо нормално, но тя проявява разбиране и ги съчетаваме нещата. А и тя е млад човек, знае колко е важно сега да натискаме професията, за да сме добре после.
- От кого искате най-често съвет?
- От приятели. По-голямата част от приятелите ми са по-големи от мен. Просто така ми се е стекъл животът и те са на по 35-40 години. С тях си говоря, с тях обсъждам, от тях искам съвет.
- Какво друго ви предстои, което искате да ни разкажете?
- Ох, чудесен въпрос, на който отговор трудно ще дам. Септември месец ми е доста натоварен. Октомври ще имам по-голяма почивка и също така се надявам на някой нов проект. Кирил Кирилов ми спомена, че е намислил нещо и се надявам да ме изненада приятно с нов професионален ангажимент на централната сцена, защото ми се репетира.
- И за финал, пожеланието ви към читателите на „Телеграф“?
- Пожелавам им в оставащия месец от лятото да почиват колкото се може повече. А на шега - да спестят някой лев, защото следват сметки за „Топлофикация“ през зимата (смее се). Да идват да ни гледат, да се забавляват с нас.
Елизабет Методиева
