И рен Кривошиева помага на млади и стари, докато правят първите си стъпки в християнската вяра. Това не е сценарий за филм или театрална постановка, а реалност в Драгалевския манастир. От известно време легендарната актриса води там неделното училище заедно с майка Серафима, игуменката на обителта. Предлагаме ви втората част от интервюто с Ирен, в която изповядва своя трънлив път към вярата и емиграцията в Америка, разсъждава за доброто и злото в нашия свят, споделя защо продължават да са живи вечните Стоянка Мутафова и Стефан Данаилов, от когото има син Владимир.
Ето втората част на интервюто с легендарната актриса...
- Не е тайна, че благотворителните инициативи на християнски църкви на Запад са помогнали на много наши емигранти и гастарбайтери да оцелеят физически в най-бурните години на т.нар. демократичен преход у нас. А вие как оцеляхте в Америка?
- Аз лично оцелях заради силния си характер. В онези дни ме крепеше отговорността, която имах за живота на сина ми. Като емигрирахме за САЩ без нищо, попаднахме в една евангелистка еретическа църква. Тя в нищо не ми помагаше, освен че ме ограбваше. Защото еретиците за разлика от истинските християни винаги имат някаква собствена скрита цел. Аз не съм видяла моя отец изповедник или друг православен свещеник да чука от врата на врата и да казва „елате в моята църква“. Господ ни е дал свободна воля ние да решим.
- Кога емигрирахте?
- Заминах за Щатите в началото на демокрацията в България на 27 ноември 1990 г. И още тогава имаше хора с бели ризи (протестанти, евангелисти - б.р.), които вървяха навсякъде у нас и придобиваха нова територия. Не бива обаче да се заблуждаваме, защото всичко това е свързано не само с вярата, но и с финанси. Когато емигрирах, попаднах в една евангелистка църква, където наистина всичко бе свързано с пари. Всяка неделя на тяхното богослужение ме вдигаха, за да ме покажат на присъстващите, че като майка с бебе те се грижат за мен. Ала от църквата събираха 300 пъти повече пари, отколкото реално ми даваха.
- Използвали са ви като знаме за милостиня. В кой град се развива действието?
- В Нейпълс, щата Флорида. Това е един от най-богатите градове в цяла Америка. Преди беше като заключен, нямаше никакви имигранти. Всички там са републиканци. Водеше се градът на Джордж Буш-старши, който имаше оттам изключителна финансова подкрепа. С още двама българи попаднахме случайно там покрай тази църква. Първоначално живях в къщата на отец Джери. Той може да е имал някакви благородни намерения, но в тази система няма как човек да остане непокварен, защото светът там се върти само около парите. Докато православните сякаш не сме така или поне така си мисля. Да, ще кажат някои, че има и у нашата Църква пари, които се въртят, има и Държавна сигурност, която е навлязла сред висшия клир. Бог да го прости дядо Неофит, той удържаше на тези различни сили. И въпреки това православието у нас пак ми се струва по-приемливо от западните църкви. От друга страна, всеки има свободен избор. Аз затова и на децата им казвам в неделното училище на Драгалевския манастир, че всеки има свободна воля, която Господ ни е дал. Затова аз не ги уча на религия, защото какво е религията – нещо светско. Уча ги на вяра в Бога и в Любовта, вяра в Доброто, което винаги ще оцелява в този свят. Това всъщност е Православието.
- По времето на комунизма децата бяха кръщавани тайно. Вие как встъпихте в Православието?
- Аз съм кръстена още като бебе. Моята кръстница бе една от най-известните оперни певици. Беше изключително фин човек, много ерудиран и с добро потекло.
В нашето семейство имаме наследствена традиция да се черкуваме и поне нямам спомен да сме били спирани или гонени да го правим. На един Великден имаше конна милиция. Униформените ни гледаха, докато носехме свещите от храма към вкъщи, но нямам спомен да са предприемали някакви драстични мерки спрямо нас.
- След 9 септември 1944 г. е имало голям атеизъм и репресии, но в следващите годни, след като комунистическата партия осъзнава ролята на църквата за международните отношения, нещата се поотпушват малко...
- Да, но проблемът, струва ми се, е, че православната вяра у нас прескача цяло едно поколение. Нашите баби и дядовци са поколението, което истински е вярвало в Бога. После има едно поколение по комунистическо време като моите родители, което е спазвало повече традициите от празник на празник, отколкото да са вярвали истински. Това се отразява и на децата.
- Къде виждате разминаването между вярата и традицията?
- За мен вярата е спазване на Христовите повели, посещение на църква всяка неделя в комбинация с църковните тайнства – Изповед и Причастие. Да, човек не бива да се тупа в гърдите, че го прави, но започвайки такъв живот, той вече тръгва по друга пътека. Тя е по-тясна. Имам много близки и роднини, които казват: „Ама чакай сега, то Господ си е в мене, защо сега да ходя в храма при някакъв си отец и т.н“. Дават ми за пример кой духовник какъв часовник носил, пък каква кола карал. Това обаче според мен няма никакво значение. Моята любима приказка в тази връзка е за един човек, който отишъл да пие вода от кладенец, а пред него стоял друг със златна чаша в ръце. Ама чисто злато – 24 карата. Онзи казал „жаден съм, може ли да ми дадеш вода“. Понечил пазителят на кладенеца да загребе и в този момент се видяло, че е прокажен. Направо му капали месата, нямал и нос. Като видял това, жадният се уплашил и се отказал. Та и ние сме в неговото положение. Това, че някой духовник е паднал в лапите на греха, си е само за него, има кой да го съди. Това не означава, че ние не трябва да пием от златната чаша на Божието слово и от тайнствата.
- Имате ли си свой светец или свято място, за които сте открила, че подир молитва получавате подкрепа свише?
- Имам няколко любими светци. Такъв е свети Ефрем Нови. До ден днешен той е нетленен, а ковчега му всеки може да отиде и да го види в съседна Гърция. Влизайки в манастира, поклонниците ходят до него на колене. Можем да споменем пак св. Паисий Светогорец, на чийто гроб ходих, св. Порфирий, който също е прекрасен човеколюбец. Има и една, която много обичам - света София, до чийто възстановен манастир ходих. Житието на отшелницата е много интересно, тя е прекосила цяла Гърция сама и е възстановила един манастир в близост до Македония. Аз ходих там. Доживяла е над 90 години и около 1997 г. е починала. Нейната история ме вдъхнови. Тя е била юродива като грузинеца св. Гавриил Ургебадзе. Подобно на него тя се е държала като луда, за да се принизи, да избегне похвалата на хората, на които е помагала. Трудно можем да си представим, че тази съвременна светица е живяла в едно огнище в планината при минусови температури. Яла е стари консерви, мухлясал хляб, дори желъди, но нищо не е било способно да я сломи, тъй като е имала непоколебима вяра в Бога. А където ти е вярата, там ти е и силата.
- А вие в какво вярвате?
- Аз винаги съм бил разкрачена между този свят и другия на Бога. А толкова ми се играе в театър, да снимам филми. Моят изповедник отец Милан от ротондата „Св. Георги“ ми казваше: „– Ирен, нали знаеш какво означава да се превъплъщаваш – това е да взимаш дяволското в себе си.
- Зная, отче, но това ми е професията, друго не мога.
- Ами добре, ти си носиш кръста, но поне го прави за добро някак си, ролята ти да обърне хората към доброто и Бога.“
За жалост постановките в днешно време са предимно за разсмиване, често без много смисъл. Това много ме мъчи, а все си мисля, че нашата професия е за друго дадена, има друга по-възвишена цел.
Със Стоянка Мутафова, Бог да я прости, изиграхме 300 представления с „Госпожа стихийно бедствие“. Тя имаше едно неприлично движение с ръка. И й казвам:
- Стояно, дай да пробваме, ако не го направиш, дали ще се разсмеят тия хора. Защо всеки път трябва да си навличаме грях. – Хо-хо-хо – смееше се гръмко тя, - ама и ти с твоите глупости.
- Дай да опитаме, защото ти само като излезеш на сцената, публиката се размива! – настоявах аз
- Добре, аре да опитаме – кандиса накрая Стояна.
И наистина стана. После й казвам, дай сега втора стъпка – да не говорим зад гърба на еди-кой си. Тя се съгласи веднага, защото беше чист дух. Днес осъзнавам, че човек в света е по-трудно да се опази чист от греха, отколкото ако е в монашество.
- Така е, но всеки си носи кръста?
- Нали я знаете тази притча за един човек, дето се оплаквал, че му е много тежко и отишъл при Господ:
- Господи, дай ми по-лек кръст.
- Ето влезни в тази барака и си вземи, който искаш - му казал Бог.
Търсил той търсил, а накрая взел най-малкия.
- Ето тоя искам, Боже.
- Еми то това си е твоят кръст, вземи си ги пак.
- Успявате ли да спазвате великденския пост?
- Да, спазвам го, въпреки че понякога ми се яде, та ми се плаче. Четох напоследък някои свети отци, които са говорили за постите, като в случая дават и различни гледища. Например едно казва, че ако някой близък те покани на трапеза, където е сложил печено агне или прасе в твоя чест и ти вземеш че откажеш, може да обидиш човека. По-добре хапни, защото любовта към ближния е по-важна от традицията, учат православни старци. И наистина не звучи много добре, ако кажете: „Извинявайте много, ама аз не мога да ям сега, защото постя!“. Още повече че и Христос е казал да не парадираме с това.
Така че самата аз постя, доколкото мога, но духовната страна за мен е по-важната. Дните преди Пасхата са време, когато човек се обръща към себе си и вижда докъде е стигнал и колко е грешен. Духовният пост е покаянието, а физическият просто го подпомага, защото когато ни е по-леко на тялото и стомаха, по-лесно чуваме какво иска душата ни.
- В първата част на нашия разговор коментирахме за неделното училище, което водите. Ако може да изясним сега защо точно Драгалевския манастир избрахте, какво ви свързва с тази обител?
- Връзката беше много странна. Преди може би около 8 години стоях в Драгалевския манастир 10 дни. След това отидохме с моята кума Ваня Цветкова (актрисата - б.р.) и двечките седяхме още не знам си колко дни в обителта, помагахме там, цветя садяхме. И досега Ванчето ми вика: „Това беше най-хубавото време в моя живот“. Та оттогава познаваме и игуменката майка Серафима. Тя ми предложи да се включа в неделното училище. Трябва обаче да уточня, че там всичко се случва под нейното напътствие, защото аз винаги мога да се отклоня нанякъде си (смее се).
- А да не би в миналото да сте имали идеи за замонашване?
- А не! Точно в тази връзка съм казвала на мъжа ми: „Ей, от мен няма да стане светица, но под твоето ръководство, кой знае“. Реално аз съм изключително светски човек, който обича да живее пълноценно. Горя във всяко действие. За да стана монахиня, ми трябват още поне 150 години, че да се смиря. Ама да не се заричам, защото само Бог знае, ако нещо е отредено. Затова ще ви отговоря така - Божията воля да е, не моята.
- Актьорите сте по-сензитивни хора, в тази връзка сънувате ли някой от вашите житейски и сценични другари, които вече се преселиха в отвъдното - Стоянка Мутафова или бащата на сина ви, великия Стефан Данаилов?
- Аз нямам такава представа за покойниците, че си заминават на оня свят и край. За мене те са си живи. Мама не я сънувам, а татко го сънувах само първата година след кончината му. И много странно, че в моя живот, в ежедневието ми те присъстват, сякаш са живи. Например като се сетя за нещо, което сме си говорили, и го споделя пред някого, и те сякаш възкръсват. Ето често се сещам за Стоянка, която много ме обичаше. Тя винаги ми казваше така: „Ирено-о, чешитите като нас умират прави“. В един момент се сетя мама какво ми е казвала или татко. Аз ги нося със себе си. А Стефан, какво да го сънувам, като го имам пред мене. Както и да го въртя, както и да го суча, той е все едно жив във Влади – същия огън, същата работа.
Любомир Старидолски
