Б орис Сарафов е една от най-екстравагантните и противоречиви фигури на борбата за освобождение на Македония от османското владичество. Определян е от историците за бохема на македонското движение и непостоянен в своите възгледи, което го прави непредсказуем и непредвидим дори сред собствените му другари и съратници.
Биография
Роден е на 12 юни 1872 г. в село Либяхово, Неврокопско, което след Освобождението по силата на Берлинския договор остава в границите на Османската империя. Негов брат е великият актьор Кръстьо Сарафов. Борис Сарафов завършва Солунската българска мъжка гимназия, където се запознава с бъдещите си съратници по македонската кауза Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров. След това се записва във Военното училище в София, където е един от инициаторите за създаване на революционна група, бореща се за освобождението на Македония.
След завършването на Военното училище поручик Сарафов вече е и войвода и участва в т.нар. Четническа акция през лятото на 1895 г. и с отряда си превзема Мелник, след което се връща обратно в Княжество България.
На шестия конгрес на македонските братства Борис Сарафов е избран за председател на Върховния македоно-одрински комитет. Той
влиза в тесни отношения с ръководството на ВМОРО и успява да постигне с тях споразумения българските офицери от ВМОК да бъдат допускани във вътрешността на Македония. През този период Сарафов помага за изграждането на погранични пунктове, за снабдяване на дейците на ВМОРО с оръжие чрез изградени нелегални канали за доставката му от българската държава.
В квартал Ючбунар в София Сарафов изгражда казарма, в която обучава македонски четници на стрелкови и бойни умения. В тази казарма винаги има налице и не по-малко от стотина въоръжени четници, готови при нужда незабавно да се прехвърлят в Македония и да се бият срещу враговете, без значение дали са турци, гърци или сърби. Наред с това те са използвани от Сарафов и като момчета за всичко и най-вече за сплашване на онези от жителите на столицата, които се осмеляват да се противопоставят на войводата и да не дадат своята парична лепта за македонското движение.
В някои от помещенията на тази казарма са обзаведени истински стаи за измъчване, където бойците на поручик Сарафов пречупват и най-непокорните и твърдоглави противници. През 1900 г. Сарафов и хората му са обвинени от румънския вестник „Пенинсула Балканика“, че са изнудвачи, терористи и престъпници. За наказание Сарафов решава да отвлече и убие издателя на вестника Стефан Михайляну. През нощта на 22 юли смъртната присъда на вестникаря е изпълнена. Убийството обаче е използвано от турския султан, който под предлог, че брани Македония от българската войска, струпва войските си на границата.
Скандал
Назрява и дипломатически скандал. Руският дипломатически агент в София Бахметиев иска от Сарафов да подаде оставка като председател на ВМОК. Той обаче отказва и дори нещо повече. Тръгва да обикаля из княжеството и да събира хора за предстояща война с Румъния. Това довежда до охладняване и напрежение на отношенията между България и северната ни съседка.
Под натиска на Русия и Австро-Унгария българското правителство решава да разтури македонските чети. Това вбесява Сарафов, който, без да се замисли, отправя публично заплаха за убийство срещу самия премиер. Тогава княз Фердинанд решава да превземе и подчини Върховния комитет подмолно и отвътре. За тази цел той използва военния министър ген. Иван Цончев, който трябва да свали и да замести Сарафов начело на комитета. На 23 март Сарафов и трима от съратниците му са арестувани в София и са обвинени в организиране убийството на румънския издател.
Четири месеца по-късно Сарафов е освободен и взема участие на деветия конгрес на Македоно-одринската организация, на който е принуден да стане свидетел на краха си. Противникът му ген. Цончев заема председателския пост и овладява организацията. Сарафов обаче не се предава и година по-късно, през лятото на 1902, на десетия конгрес създава свой комитет, начело на който поставя приятеля си Христо Станишев.
Комитет
През следващите години, макар и в сянка, Борис Сарафов дърпа конците на новия комитет. Подобно на Яне Сандански, той също има доста буен и необуздан характер и си пада в доста голяма степен авантюрист без трезва мисъл. През 1902 г., за да финансира своята организация, той решава да отвлече сина на политика Иван Гешов и да иска откуп за него.
Планът му обаче не успява. Авантюристичните и необмислени идеи на Сарафов водят дотам, че той постепенно започва да губи доверие както сред дейците на Върховния комитет, но и сред тези на Вътрешната македонска организация, за които Сарафов е един неуравновесен и опасен човек, на когото не може да се има доверие. В следващите години офицерът решава да търси средства за оръжие от европейските държави, но среща отказ от всички Велики сили, дори и от Русия. Все пак мисията му не е напълно провалена и той успява да събере 50 хил. лв. за македонската кауза.
След като на Солунския конгрес в първите дни на 1903 г. е взето решение за обявяване на въстание, на 26 януари поручик Борис Сарафов навлиза в Македония с 40 четници и 150 кг динамит. Два дни по-късно обаче четата е обкръжена от турски аскер и след като едва успяват да се измъкнат, се прибират обратно в България. На Смилевския конгрес през май 1903 г.
Борис Сарафов е избран във въстаническия щаб и участва в създаване на Въстаническия дисциплинарен устав. При обхождането на революционните окръзи Сарафов убеждава хората, че Фердинанд и българското правителство само чакат и са готови да обявят война на Османската империя веднага след като научат, че въстанието в Македония е обявено. Нещо, което е абсолютна лъжа. Сарафов изобщо няма никакви пълномощия от управляващите в България да говори такива неща. След като става ясно, че въстанието е обречено на неуспех, Сарафов отправя апел за помощ към Фердинанд и българското правителство да помогне на своите страдащи и проливащи кръвта си братя в Македония.
Отказ
В този момент обаче българската държава не може да стори това, освен ако не иска да си навлече гнева на европейските Велики сили и всичките си балкански съседи и поради това тя не предприема нищо, за да помогне на македонските въстаници.
Разбирайки, че българското княжество няма да окаже помощ, Сарафов разпуска четата си и се прибира в България. През 1903-1904 г. той отново предприема обиколка из Европа, като се опитва да спечели съчувствие за македонската кауза.
През 1906 г. заедно с Иван Гарванов и Христо Матов Борис Сарафов е избран за член на Задграничното представителство на ВМОРО
в София. Тримата влизат във връзка с Фердинанд и успяват да постигнат договорка българското правителство да подпомага нелегално с пари и оръжие вътрешната организация. Договорката обаче се разчува и противниците на тримата от т.нар. ляво серско крило ги обвиняват, че са се продали на българския цар и са отстъпили от идеите за свободна и независима Македония.
Срещу тримата, определени като предатели и изменници, е издадена смъртна присъда. Тя е потвърдена окончателно от Окръжния комитет на Серския революционен окръг и е разпоредено да бъде приведена незабавно в изпълнение. За изпълнител е избран Тодор Паница. На 10 декември 1907 г. Паница е поканен от Сарафов в дома му. Уговорката била на срещата да присъстват и тримата задгранични представители, но в последния момент Христо Матев не идва. Сарафов и Гарванов посрещат госта си Паница.
Изстрели
На изпроводяк на входната врата гостът внезапно вади пистолета си и с два изстрела прострелва смъртоносно домакините си. След което избягва в тъмнината. Убийството на двамата задгранични представители води до окончателно разцепление във ВМОРО. На Кюстендилския конгрес през март 1908 г. физическият изпълнител Паница и Яне Сандански, който издава смъртната присъда, на свой ред също са осъдени на смърт.
Присъдата срещу Яне е изпълнена още на следващата година, но тази на Паница се отлага цели 17 години. Той е застрелян чак на 8 май 1925 г. във Виена, докато гледа театрално представление. Неговият убиец е македонската терористка Менча Кърничева, съпруга на новия лидер на ВМРО Ванче Михайлов. След като е заловена от австрийската полиция, убийцата заявява: „Той беше един лош македонец“.
На съвсем противоположното мнение обаче е Симеон Радев, който в предговора на книгата си „Македония и Българското възраждане“ пише: „На паметта на Борис Сарафов, героя на Илинденското въстание, авторът посвещава тази книга с братско чувство“.
Иван Георгиев
