Продължава поредицата от разговори с преподавателя от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ доц. д-р Костадин Нушев. Тази седмица говорим за шифъра на икуменизма – една древна идея или съвременен спасителен пояс за помирение и обединение на разделеното от национални интереси и кървави войни Човечество.
- Доц. Нушев, какво е първоначалното значение на думата „икумена“?
- Думата „икумена“ е гръцка и тя се среща в Новия Завет, където означа „вселена“, но не в смисъла на „космос“, както я разбираме днес, а като единство на човечеството, което е обединено в границите на една културно-политическа общност. Това е тази културна вселена, която като космополитна култура обхваща всички народи, които са обединени в една обща цивилизация. В един по-тесен смисъл на думата икумена обозначава единството на различните народи в рамките на Римската империя и космополитната гръко-римска цивилизация, която обединява разнородни общности и народи в рамките на една обединяваща политическа култура с общи закони и културни ценности. В този смисъл и Християнството възниква в рамките на тази икумена – на космополитната римска цивилизация, която обединява културните народи, споделящи общи закони и морални ценности. Християнската икумена е духовното пространство на Вселенската Християнска църква, която свързва различните народи чрез общата библейска вяра, единна култура и морални ценности, които са споделяни векове наред от цялата Вселенска църква и европейските народи. Вселенски (икуменически) събори се провеждат в Църквата през първото хилядолетие на Християнството преди разделението между Изтока и Запада в средата на XI век и раздaлечаването между Източното православие и Византия, от една страна, и Римокатолицизма на Западното латинско християнство през Средновековието.
- Какво представлява икуменизмът и кога се заражда?
- Икуменизмът вече като нов термин през XX век обозначава християнско движение за търсене на единство и сближаване на различните вероизповедания – православието, католицизма и протестантството. То се заражда в Европа още след Реформацията, като търсене на диалог между западните християнски вероизповедания и Източноправославната църква. Това движение излиза на историческата сцена по-активно след Първата световна война и кризата в Европа, породена от сблъсъка между големите европейски нации. По това време много християни на Изток и на Запад виждат дълбоката духовна криза в Европа и целия свят след изблиците на национализъм и колониалната епоха на жестоки войни между западните велики сили и Русия. Тази първа световна катастрофа се осъзнава от християнските лидери във всички вероизповедания като провал на християнските общности в техните нации. Общите християнски ценности на мира и разбирателството, културата и цивилизацията са победени от войнстващия национализъм, колониализъм и милитаризъм, водещи до отдалечаване от общата духовна култура и до възраждане на варварството и примитивизма в западната цивилизация.
Между двете световни войни икуменизмът се заражда като движение за диалог и помирение, приятелство и сътрудничество между християнските народи чрез техните църкви, християнски лидери и духовни водачи. Българската православна църква (БПЦ) се включва в това движение заедно с много от руските емигранти, дошли у нас след Болшевишката революция чрез най-добрите свои духовници и богослови от този период на първата половина на ХХ век – екзарх Стефан, академик Стефан Цанков и много други.
- А беше ли Световният съвет на църквите оръдие на Москва?
- Световният съвет на църквите (ССЦ) не е оръдие на Москва, а по-скоро по линия на членството на православните църкви в тази организация след 1961 се правят опити да стане инструмент на външната политика на Кремъл по време на Студената война. Това е един нов етап на икуменическото движение, което се характеризира вече като организиран или институционален икуменизъм.
Преди Втората световна война се провеждат много християнски форуми и икуменически конференции в различни европейски градове и се оформят няколко християнски движения за търсене на диалог и междуцърковно единство. Водещо е движението за мир между народите чрез техните Църкви и движението за практическо християнство – за общи благотворителни и мисионерски инициативи, с които да се засвидетелстват общите евангелски християнки ценности и църковни принципи от времето на единната Вселенска църква. Този етап до края на Втората световна война се определя като движение за търсене на диалог и спонтанно междухристиянско единство, което все още няма единна организация. Едва през 1948 година се създава ССЦ в гр. Амстердам на Първата асамблея на тази организация. Лично Сталин забранява на православните църкви, които са попаднали под властта на Съветския съюз, да участват в тази обща организация. Сталин се амбицира да превърне Москва в единен център за църквите в Източния блок и затова свиква алтернативно църковно съвещание на представители на православните църкви през същата година. Тогава новите комунистически управници са наложили забрана за участие на учредителната конференция в Амстердам на българските участници, които са имали покани да бъдат учредители, и са привикани от Сталин в Москва. На това московско съвещание българските участници начело с екзарх Стефан са поставени под давлението на комунистическата власт да се отрекат от досегашното участие в икуменическото движение, което е заклеймено като нещо лошо и обслужващо „западните капиталистически и империалистически държави“. Екзарх Стефан е принуден да заклейми западните си колеги в замяна на обещанието да бъде подкрепен да стане Български патриарх от новите комунистически управници. Той се съгласява да се откаже от участие в християнското икуменическо движение, но само след два месеца е отстранен от поста на екзарх и софийски митрополит и е подложен на преследване и заточение. Едва след смъртта на Сталин, при новия курс за „мирно съвместно съществуване“ между двата блока по време на Студената война, Московската патриаршия влиза в ССЦ и се пристъпва към използването на тази организация за целите на външната политика на комунистическия блок. Тогава и Българската патриаршия влиза в ССЦ и в продължение на три десетилетия до началото на демократичните промени български представители участват в различните форуми – конференции и асамблеи, като свеждат своето участие предимно до темата за миротворството и борбата срещу военното противопоставяне между Изтока и Запада, разоръжаването и подкрепата на страните от Третия свят в борбата за независимост по времето на деколонизацията.
- Какви са днес взаимоотношенията между Ватикана и православните църкви?
- Трябва да посочим, че Католическата църква не участва в ССЦ, но има своя официална мисионерска политика свързана с икуменизма. За разлика от другите християнски изповедания Католическата църква след Втория Ватикански събор (1962-1965) също се обръща към засилен диалог с Православната църква. Основен двигател на този процес е папа Йоан ХХIII, който между двете световни войни е бил папски нунций в България и е имал много добро отношение към Българската църква и българите. Успоредно с развитието на християнското движение за сближаване между Православната църква и евангелско-протестанските вероизповедания, което придобива организиран характер в ССЦ, започва диалог между Католическата църква и източните християнски църкви. В този процес се стига през 1965 година до вдигане на анатемите между Православната и Католическата църква като израз на нови отношения и нова епоха в двустранните междухристиянски отношения. По това време у нас Българският патриарх Кирил (1953-1971) подкрепя тази нова църковна политика и изпраща наш представител като наблюдател на Втория Ватикански събор. След това се организира двустранна комисия за богословски диалог и той се води с променлив интензитет и активност през десетилетията в края на ХХ и началото на нашия век.
- А какви са отношенията между православните църкви и протестантските деноминации?
- Между православните църкви и протестантските вероизповедания също се води богословски диалог, който се нарича понякога и икуменически диалог. Този диалог се води както в рамките на ССЦ, така и на двустранна основа. Необходимо е да се прави разлика между организираното икуменическо движение чрез дейността на ССЦ и двустранния диалог между Православната църква с англиканското, лутеранското и другите евангелско-протестантски изповедания. Както и диалога на Православието с арменската апостолическа църква и другите древни източни нехалкидонски църкви в Близкия изток. След политическите промени в началото на 90-те години Българската православна църква постепенно поради различни причини се дистанцира от участие в организираното икуменическо движение и преразгледа своето членство в ССЦ. През 1998 година Българската патриаршия се отказа да участва в работата на ССЦ, но продължи да поддържа добри междухристиянски отношения с други християнски вероизповедания на двустранна основа. Такива бяха посещенията на папа Йоан Павел Втори и папа Франциск, добрите контакти с Арменската църква и други инициативи за съвместни християнски мисионерски прояви.
- В кои хуманитарни области може да се простира сътрудничеството между различните християнски вероизповеданията?
- Обикновено в сферата на междухристиянския диалог и икуменическите отношения се прави разлика между догматическите въпроси на богословския диалог и практическите въпроси на сътрудничеството между християните в областта на разпространението на Библията, религиозното образование, мисионерската дейност за подкрепа на бедните и нуждаещите се хора, борбата за мир и социално-милосърдната дейност като изява на християнската благотворителност.
По отношение на съвместното църковно богослужение все още не са възможни съвместни евхаристийни служби, докато не е възстановено междуцърковното общение.
Възможни са при строго спазване на каноничните правила някои молитви без участие на тайнства или само молитвено присъствие, като гостуване в църковното богослужение на отделни представители на инославни общности без съвместно съслужение на йерархически лица и свещенослужители.
- Какво е състоянието на междуцърковните връзки на БПЦ, включително и с нехристиянските религиозни общности?
- Българската патриаршия е в редовни и нормални канонични връзки и пълно евхаристийно общение с всички автокефални поместни православни църкви. На второ място междуцърковните връзки са тези с другите християнски вероизповедания, които са най-близко до Православието и се определят като инославни християнски изповедания. С тях Православната църква води междухристиянски диалог, но все още няма молитвено и пълно евхаристийно общение. Това са Арменската църква и католическата църква, но също и Старокатолическата и Англиканската църква, с които още от началото на икуменическото движение Православната църква води християнски и богословски диалог.
С нехристиянските религиозни общности се води само междурелигиозен диалог и се провеждат някои различни културни и обществени инициативи, които показват добро отношение и добросъседски отношения. Но с тези религиозни общности не е възможно молитвено общение, защото става дума за различни религии с различни вероучения и богослужебно-ритуални практики. От тези религии някои са монотеистични, а други са напълно различни от Християнското разбиране за Единия Истински Бог. Те стоят извън Църквата и нейния молитвен и благодатен живот чрез вярата в Троичния Бог и тайнствата, произтичащи от изкупителното и спасително дело на Иисус Христос в присъствието на Светия Дух чрез свещенодействията на каноничната йерархия, чрез които се освещават вярващите християни.
Константин Събчев
