П аисий Хилендарски, често наричан още Отец Паисий, e български народен будител, духовник и светия, автор на „История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане през XVIII век. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година, а паметта му се отбелязва на 19 юни.
Извън това, което се знае обаче около личността и делото на Хилендарския монах, има и доста неизвестни.
Заблуда
От дълго време в България битува заблудата, че Паисий е бил обикновен, случаен или прост монах, който от голи патриотични чувства решил да повдигне духа на сънародниците си в поробеното отечество. Според писателя Владимир Балчев всъщност през XVIII в. Паисий е бил най-добрият познавач на старобългарската литература. Той е имал задълбочени познания и по история. Нещо повече, неговото съчинение ясно доказва, че той е първият български историк, прелиствал Именника на българските ханове. И това е станало точно 100 години преди този забележителен документ да стане известен на науката.
Полиглот
Хилендарският монах е владеел 5-6 езика. Той е работил с руски и сръбски извори. Успоредно с това е подлагал на критичен анализ как гръцките преводачи са предавали български текстове. Има подозрения, че е знаел и старогръцки. Болшинството учени приемат, че в изследователския арсенал на монаха е влизал още турският език. В „История"-та обаче се долавят и следите на информация, която може да се намери само в книги на влашки език и дори на латински. Възрожденският гений изненадва и с познания по немски. В една своя бележка, започвайки разказа си за еничарите, той споменува следното: „В една кратка немска история се намира подред за турските царе…”
Родното място
Паисий Хилендарски е роден през 1722 г., но остава загадка рожденото му място.
Засега се спрягат поне 5 селища - Банско, Самоков (с близкото ceло Дocпeй), Дупница, град Бобошево (тогава село), пернишкото село Kpaлeв дoл.
Голям проблем пред изясняване родното място е, че монаси с това име е имало много в онази епоха. Така например в средата на XVIII век в Самоков един монах Паисий организира отбраната на града от турците, но той е друг.
Семейство
Паисий е имал двама братя. За единия от тях на име Лаврентий става ясно, че са били от различни бащи. Именно той става причината Паисий да отиде на Атон, където става монах. В своя труд той дава сведения за брата си със следните слова: „И създадох я в Хилендарския манастир при игумена Лаврентия - мой брат, роден от същата майка, по-стар от мене“. Паисий и Лаврентий имат още един брат - хаджи Вълчо, който през 1756 г. става ктитор на Хилендар.
Света гора
През 1745 г. отец Паисий се установява в Света гора. Попаднал в мултикултурната среда на обителта с монаси от различни краища на света, той започва да осъзнава, че българската история е недооценена. И че не само гърци, сърби, арменци или немци имат с какво да се гордеят. Именно по това време зад дебелите зидове на атонските манастири започват да навлизат и новите идеи на Просвещението. Така сред монашеските братства се разпалва чувството за национално самоопределение и интерес към миналото. По това време в Османската империя етноними не се употребявали. Източноправославният рум миллет бил под върховенството на фанариотите от Цариградска патриаршия. Като част от религиозната общност на този миллет, българите започнали, особено в градовете, да се гърчеят.
Таксидиот
Като таксидиот (пътуващ монах, събиращ дарения за манастира си) Паисий извършва къртовски научен труд. Той обикаля села и градове и събира многобройни свидетелства, реконструирайки историята на българите. В крайна сметка се получава една творба, която, преплитайки елементи на история, автобиография и публицистика, успява да разбуди заспалото самосъзнание на българите. Като ренесансов автор монахът умело жонглира с историческите сведения, привежда и свои мисли, извежда българската история чак от Адам и Ева, прави аналогии с Библията.
През 1761 година хилендарското братство го изпраща в Сремски Карловци (днешната сръбска област Войводина, тогава в Австрийската империя). В този център на православието Паисий се запознава с руското издание на съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини „Царството на славяните“. Счита се, че от нея, също и от руския превод на съчинението на ватиканския библиотекар Цезар Бароний (кардинал Чезаре Барони) „Деяния церковная и гражданская“ монахът обогатил своята история. Но Паисий познава житията на много български светци, царски грамоти, съчиненията на патриарх Евтимий, както и „Стематографията” на Христофор Жефарович. Ползвал е повече от 20 различни извора, като се смята, че поне още 12 той е използвал по косвен начин.
Криза
В средата на XVIII век в Хилендарския манастир настъпва тежка финансова криза с големи колизии сред братството. За да се отдели от създалото се напрежение и да може да работи на спокойствие, отец Паисий отива в Зографския манастир. Именно там той завършва труда си през 1762 г. В този период отецът продължава да е в братството на Хилендар и да изпълнява своите ръководни функции в манастира на проигумен. В дейността си на таксидиот и при обиколките си из българските земи той носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите.
След закриването на Печката патриаршия (1767) манастирът става почти изцяло български в продължение на повече от век. По тази причина Хилендар е средище на Българското възраждане. Много видни българи от това време го посещават или обитават: Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и други.
Последен пристан
Спорни са мястото и годината на смъртта на Паисий. Досега се предполагаше, че завършва земния си път през 1773 г. в манастир край селището Амбелино (днес Лозница, близо до Асеновград). Последните проучвания на документи от архивите на Хилендарския манастир и в Сремски Карловци обаче свидетелстват, че „протоигумен кир Паисий“ изглежда си е бил жив две години по-късно. Защото през 1775 г. е бил таксидиот на хилендарския метох Куч, намиращ се по долното течение на река Струма, на десния бряг на езерото Тахинос.
Самоковски краеведи пък защитават тезата, че е починал в родния си град (Самоков) чак през 1798 г. В подкрепа се цитира публикация на академик Йордан Иванов, в която той описва съобщението за смъртта на монах на име Паисий, за което духовник на име Дякон Марко донася в Света гора.
В кондиката на Хилендар има интересно сведение за кончина на монах на име Паисий. Според записаното той е умрял на 3 юли 1798 г. и е погребан в Самоков.
Феникс
Върху личния печат на Паисий Хилендарски е била изобразена птицата феникс, възкръсваща от пепелта. Както сполучливо отбелязва изследователят Балчев именно „История славянобългарска" преобръща живота на българите, посочва на цял народ пътя за оцеляването и възкресението.
За справка „История славянобългарска" е завършена през 1762 г., а историята на Сърбия се появява през 1894 – 1895 г., след 10 години се издават откъси от „Хроника на румънците" и историята на Словения. Съчиненията на съседите обаче са далеч от това, което Паисий дава на българите, изтъква още Балчев.
Черновата на „История славянобългарска“ се пази в библиотеката на Зографския манастир, където е завършена, на четвъртия етаж.
Петко Славейков я преписва на 15 лета
Историята на Паисий става много популярна в условията на набиращото скорост просветно движение и разгаряща се борба за църковна независимост. Според доц. Красимира Александрова, директор на Националната библиотека, е доказано, че съществуват 50 преписа и добавки към „История славянобългарска“
Най-ранните преписи са дело на Софроний Врачански от 1765 г. Самоковския препис от поп Алекси Велкович Попович - 1771 г., и др. Многобройни са и преписите от XIX век. Сред тях е и този на Петко Славейков, който го прави едва 15-годишен.
Преправен вариант на „История славянобългарска“ е отпечатан за първи път под името „Царственик или история болгарская“ през 1844 г. в Будапеща от Христаки Павлович.
Първото печатно издание на пълния оригинален текст е дело на академик Йордан Иванов и е публикувано през 1914 г. През 2003 г. университетското издателство „Св. Климент Охридски“ със съдействието на НИМ издава фототипно преписа-белова както и преведените от Петър Динеков текстове на новобългарски език.
