П убликуваме втората част от историята на патриарх Кирил Български, участвал активно в спасяването на българските евреи. След като описахме младежките години от житието му, спасителната му за евреите кореспонденция с цар Борис III и сблъсъка с комунистите, които му обръснали брадата в затвора, разказът за архиерея в зората на атеизма след 9 септември 1944 г. продължава...
Сталин и схизмата
На 22 февруари 1945 г. Цариградската патриаршия под негласния натиск на „другаря Сталин“ сваля схизмата и признава автокефалията на Българската православна църква (БПЦ). Изискването е тя да се откаже от епархиите извън границите й, което е тежък удар за българите в Македония и Западните покрайнини. Митрополит Стефан става екзарх, но през 1948 г. е принуден да подаде оставка и е заточен в село Баня, Карловско. Въпреки че е убеден русофил и според някои изследователи е бил вербуван от резидент на НКВД, той става жертва на политически интриги. Реално отстраняването му е просто следствие от пагубното подчиняване на Църквата на държавната власт. Доскоро той искрено е вярвал на думите на комунистическия вожд Георги Димитров, че църквата ще бъде пощадена от новата власт. Нещо повече, политическата му наивност го подтиква да се отправи за Москва и да иска среща със Сталин чрез посредничеството на руския патриарх, за да спаси изпадналия в немилост Трайчо Костов. Но самият той скоро изпада от борда.
Въпреки цялата тягостна обстановка митрополит Кирил публикува през 1946 г. книга с богословски размисли за силата на Христовото учение в живота на вярващите със заглавие „При извора“.
Патриаршия
На 3 януари 1951 г. синодът избира за свой наместник-председател дядо Кирил, който в продължение на две години и половина достойно изпълнява най-висшата по това време църковна длъжност. Тогава БПЦ приема и нов устав, според който Българската църква отново получава статута на патриаршия. Патриаршеското достойнство реално е прекратено в края на ХІV век при падането на България под османско владичество.
През май 1953 г. е свикан III църковен събор, на който Кирил е избран за Български патриарх, Софийски и Пловдивски митрополит. Интронизацията на Кирил става в храм „Св. Александър Невски“.
Вселенският патриарх Атинагорас I е поканен, но отказва да дойде. Реално той признава патриаршеското достойнство на БПЦ чак през 1961 г.
През цялото си служение като патриарх Кирил е принуден да лавира. От една страна, той ратува за международното признаване на Българската църква, но, от друга, се опитва да смекчи ударите върху нея от атеистичната власт вътре в страната.
Държавна сигурност
Оказва се обаче, че самият Кирил Български е бил обект на интерес от страна на Държавна сигурност (ДС) още преди 9 септември 1944 г. с разработката „ИВАН РИЛСКИ”, която след идването на власт на БКП прераства в активна разработка „ТОПОЛА”.
Четирите тома досие на висшия духовник съдържа 864 листа, които разкриват отношението на ДС към патриарха.
Документите на ДС, голяма част от които представляват агентурни донесения на агенти на репресивния режим, скрити зад псевдоними, недвусмислено показват един малко известен факт, а именно, че патриарх Кирил е помагал на мнозина преследвани от комунистическия режим хора.
Чрез архивите на ДС се установява, че патриархът лично е оказвал помощ на лица, засегнати от „мероприятията на народната власт”. Подпомагал е български интелектуалци, сред които историците Симеон Радев, Иван Дуйчев и Михаил Арнаудов, журналиста Любомир Бобевски, художника Димитър Ризов, писателя Змей Горянин (Светозар Димитров).
Той е подкрепял лица, обявени от режима за „вражески елементи”, като адвокатите със заличени права Никола Марков и Дяко Дяков и други „отявлени врагове на народната власт”.
Особен интерес представлява дейността на патриарх Кирил по отношение на осъдения задочно на смърт от „народния съд” български революционер и интелектуалец, родения в Дупница Никола Коларов.
Патриарх Кирил и Никола Коларов се познавали още преди 9 септември. Двамата са членове на патриотичния съюз „Братство”.
Въпреки че Коларов е издирван и осъден от режима задочно, той успешно успява да се крие от „народната власт” в продължение на близо 12 години. Оказва се, че това става с личната помощ на патриарх Кирил. ДС установява, че Коларов се укрива успешно в периода 1946-1956 г. в земеделското стопанство „Орта Хан”, Пловдивско, като общ работник и домакин, а впоследствие и като ръководител на същото. Заповедта за назначението му под фалшивото име на Ангел Костадинов е подписана от патриарх Кирил, който през 1946 г. е Пловдивски митрополит. През годините на укриване висшият духовник съдейства на Коларов да се среща със своите близки въпреки опасностите.
Дори и след разкриването на Коларов до излежаването на присъдата и помилването му през 1960 г. патриархът продължава да се застъпва за преследвания от комунистическите власти човек.
Новоюлианският календар
На 18 юли 1968 г. синодът по предложение на първойерарха приема решение за смяна на стария с Новоюлианския календар. Решението за преминаване към т. нар. Новоюлиански календар е взето на съвещание на православните църкви в Цариград още през 1923 г., но без да има задължителен характер. БПЦ решава официално да го приеме след разрешение от Московската патриаршия. Истинската причина обаче е, че по това време комунистическата власт осъзнава голямата роля на православната църква за дипломацията и външната политика. За да претендира обаче БПЦ за икуменическа роля, се изискват стъпки на календарно сближаване към католицизма и протестантството.
През следващите години приетият от БПЦ Новоюлиански календар се превръща в сравнително често използван аргумент при провеждане на църковната външна политика. Вероятно най-добрият пример в това отношение е използването на темата за календара в контактите с представителите на т. нар. Македонска православна църква, претендираща за автокефален статут, провъзгласен на 17 юли 1967 г. в Охрид от Третия македонски църковно-народен събор. При едно посещение в България митрополит Наум изявил желание да отслужи съвместна литургия с българския патриарх Кирил, но настоял това да стане на Нова година, а не на Коледа. Причината била, че те прескачали Коледа, защото още се придържали към стария календар. Кирил отклонил мераците на Скопие за това, но все пак дал наставления как да освещават миро. Предоставено било и описание на реда, по който Българската православна църква канонизира светци, което като автокефална църква и Скопската вече е можела да върши.
Урок
В тези години Кирил дава урок на всички българи и по патриотизъм, като според подозренията заедно с Тодор Живков спретнали номер на юголидера Тито. В края на 60-те години на ХХ в. в разгара на антибългарската пропаганда на Белград по отношение на македонския въпрос, патриарх Кирил е на посещение в югославската столица Белград. Той е посрещнат с широко отворени обятия от сръбския патриарх Павле. Домакинът пита какво място височайшият гост би пожелал да посети. „Охрид – отвръща Кирил. И добавя: - Това е свещено място за нас, българите, това е Охридска епархия, това е свети Климент Охридски, това е изворът, на който Биляна е платно белила, любимата ми песен, мога да я запея, чувал съм за уникално кафене в дънера на вековен чинар...” Колите с двамата патриарси потеглят към Охрид.
На площада ги чака мало и голямо. Патриарх Кирил скача пъргаво от колата и вдига ръка за поздрав, като извиква колкото му глас държи: „Братя българи, днес наш гост е лично сръбският патриарх Павле. Моля ви с прочутото българско гостоприемство да разведем нашия висок гост из изконните български ценности, там, където е живял и работил св. Климент Охридски...”
Площадът е взривен от възторжени възгласи. Патриарх Павле и антуражът му стоят минута като вкаменени. Скандалът гръмва, но е късно. Сред нестихващи възгласи „Да живее патриарх Кирил!”, „Да живее България” подготвена предварително кола поема българския патриарх и придружаващите го и по най-бързия начин се отправя към българската граница.
Кончин
На 17 януари 1971 г. в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” в София патриарх Кирил празнува 70-годишния си юбилей. Умира на 7 март от усложнения от диабет, като изпада в кома.
Патриарх Кирил е удостоен с титлата доктор хонорис кауза на няколко духовни академии, член е на БАН. Заради възловата му роля за спасяването на 48 000 български евреи посмъртно бе обявен за Праведник на народите на света от Мемориалния център за холокоста „Яд Вашем“ в Йерусалим.
Обвиняват го във всички грехове
Действията на главата на БПЦ невинаги са приемани еднозначно, имало е много критики отвсякъде. Някои смятат, че той е правил много отстъпки на комунистическата власт, че носи главна отговорност за упадъка на Църквата. Самият Кирил пише: „В едно семейство може да има вярващи и невярващи, но те се обичат, защото са кръвно свързани. Такова е нашето отечествено семейство. В него има и невярващи, и вярващи, но всички задружно работят за благополучието на страната ни“.
Други изследователи стигат по-далеч в критиките си, като отец Янко Димов, който в книгата си за висшия клир обвинява Кирил във всички грехове – че е доносник, сребролюбец и суетен, дори че имал брак и няколко незаконни деца. Дали е истина, засега историята мълчи. Факт е, че Държавна сигурност не е успяла да вербува патриарха, но и той остава толерантен към комунистическия режим до последно. Става председател на Комитета за мир, често е на трибуната на мавзолея редом до партийните велможи и Тодор Живков като представител на църквата, подчинена на държавата. Но „за пред чужденците“ положението е било друго. Така например, когато югославският лидер маршал Йосип Броз Тито изпраща протестна нота до София заради акцията на Кирил в Охрид, отговорът на Тато гласял следното: „Уважаеми другари, както много добре знаете, БПЦ е отделена от държавата и ние, правителството, още по-малко партията, можем да се месим в религиозните й работи”.
От друга страна, никой не може да оспори, че Кирил успява да води Църквата в толкова мрачно атеистични време. А най-силната му страна са значителните по обем научни трудове на основата на сериозни проучвания и документалистика.
