Наскоро доц. д-р Клара Тонева, преподавател по История на религиите в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, стана първата жена богослов с професорско звание в България. Пред портала „Двери.бг“ проф. д-р Тонева разказа за своя път в областта на теологията и за мястото на жените в богословската общност и в живота на Църквата. Предвид предстоящия дамски празник 8 март и 100-годишния юбилей на Богословския факултет публикуваме интригуващото интервю с преподавателката. В него се засягат и доста щекотливи въпроси, а именно, че жените все още не са считани за достойни да стават свещеници и да извършват църковни тайнства.
- Професор Тонева, трудно ли си извоювахте авторитет в една богословска област, доминирана от мъже у нас?
- Дали въобще и доколко имам авторитет, не мога да отговоря, преценката е на другите хора. Вече тридесет години съм в любимия ми Богословски факултет и не съм полагала усилия да се приспособявам или нагаждам към средата, която, както се изразихте, е доминирана от мъже. Освен това имам две предимства. Първо, колегите мъже са прекрасни (без преувеличение). Е, разбира се, случвало се е да имаме разногласия, дори да спорим, но винаги съм и получавала, и отдавала уважение и обич. Колегите мъже са и вярващи хора, а и нали самите те са синове на майки, съпрузи на жени, бащи на момичета, братя на сестри… А второто ми предимство е, че покрай моя брат близнак съм израснала изцяло в момчешка среда и до днес е така - най-близките ми приятели са мъже. Радвам се, че във факултета постепенно нараства броят на жените, вече сме пет. Не е толкова много, но с времето се надявам да се увеличи броят на жените. Скоро Богословският факултет ще отбележи своята стогодишнина, представете си го за миг: тогава, преди близо век, е имало само три-четири жени студентки, а днес броят на преподавателките е по-голям. Това наистина ме радва.
- Какво е мястото на жената в живота на Църквата у нас?
- Какво е мястото й, зависи от отговора на въпроса дали съвременната жена знае какво е и въобще съзнава ли тя своето място в семейството? Защото, ако е наясно с мястото си в семейството, ще е наясно и с мястото си в Църквата. Темата е сериозна и тук няма да се разпростирам, но в тази насока е моят отговор: в живота на Църквата жената ще бъде такава, каквато е и в семейството си. Има начини, чрез които и в живота на Църквата тя да възпитава (чрез личния си пример), да подпомага всекиго, който е обременен с грижи и белязан от болка, да учителства, да участва в енорийския живот и много, много други начини. Бог ни среща с толкова различни хора - и в Църквата, и извън нея, и никоя от тези срещи не е случайна.
- Може ли днес да бъде възроден институтът на дяконисите?
- Това е една от темите, към които интересът не само не стихва, а обратното. През годините съм била научен ръководител на няколко жени дипломанти, които успешно защитиха магистърски тези в тази област. А също и на една докторантка – д-р Магдалена Крайчева - понастоящем монахиня Методия от сестринството на Клисурския манастир „Свети свети Кирил и Методий“. И понеже опитът ме понаучи, че с богословски дискусии и дебати по тази тема много надалеч не се стига, ще си позволя да обърна „посоката“ на въпроса ви. А именно: защо, поради какви причини отново и отново се поставя този проблем? Заради действителна, насъщна необходимост от това служение в Църквата или поради някаква друга причина, т. е. от важно значение е дали въпросът стои вътре в самата Църква, или е провокиран отговор на нечии обвинения отвън, които са водени от погрешното разбиране на древния чин на дяконисите, неправилно определян като решаващата крачка към „женското свещенство“. Необходимо е да се прецени - и това не може да е генерално решение, а само местно - дали има действителна нужда от такова служение и дали - ако има - „кандидатките“ отговарят на изискванията, които, както знаем от житията на светиите и от Апостолските правила, не са лесно постижими.
Не е добре да се забравя и фактът, че дяконисата, както и дяконът, нямат свещенически функции и не могат да извършват църковните тайнства. Това прави само свещеник (презвитер) или епископ. И още - за разлика от дякона дяконисата не може да преминава към йерархическото свещенство (т. е. да бъде презвитер или епископ), в което влизат не всички дякони и далеч не всички мъже, а само призваните за това от Бога. Недоразумение може да се породи и от обстоятелството, че днес дяконското служение се възприема в голяма степен като предхождащо свещенството, докато в миналото не е било така. Тъкмо тук, в тази насока при възстановяване на чина на дяконисите може да се появи сериозно неразбиране и за съжаление съблазън както у вярващите, така и у невярващите. В ранната Църква дяконското служение е социално ориентирано, а ролята на дяконисите е била насочена, изразено най-общо, към това да подпомагат свещениците при служението им сред жените, за да не се хули тяхното служение, а оттам - и Бог.
Ето и някои практически размишления за дяконисите: преди те са помагали при кръщаването на жени, но днес малко жени се кръщават като възрастни, освен това самото кръщаване в повечето случаи става чрез потапяне на краката и ръцете и поръсване на главата; катехизирането на жени се извършва или чрез самообразование, или чрез научено от други вярващи жени, или в богословските факултети, или в по-активните енории, където се събират групи за катехизация, или чрез служението на монахините. Дали в днешното време тази катехизация е достатъчна? Едва ли. Трудно е секуларната среда да „зачене и роди“ дякониса в автентичния смисъл на думата; това, струва ми се, е възможно само при монашестващите.
- Защо в Православната църква няма жени епископи и свещеници, а има жени, равни на апостолите?
- И за този въпрос ще попитам: какво го поражда, той вътрешен ли е, или е външен за Църквата ни? На първо място, както в древност, така и сега насъщната тема за Църквата е тази за познаването на Бога, за Богообщението, което води и към вечния живот. Даровете и службите от Бога се разпределят от Него, Църквата се крепи и на богооткровените догмати, и на църковното Предание. Явно има и смисъл, и значение фактът, че вече 21 века в Църквата няма жени свещеници? Можем ли с лекота да загърбим или направо да отхвърлим аргументите на Преданието на Църквата? Та нали чрез Преданието дойде и Свещеното Писание, от което и днес се учим, а и другите учим на Христовото учение? Когато човек участва в тайнствата на Църквата, в нейния живот, когато диша нейния въздух, той чувства първо със сърцето, а донякъде разбира и с ума си, защо Бог е устроил нещата точно така, както са в Църквата. Той се открива на всеки човек, но е въпрос на вяра да се приемат границите, които като любящ Отец ни поставя. Нека си спомним какво се случва с прародителите в райската градина.
За човек, който е въцърковен, въпросът, задаван от феминисткия секуларен модел и джендър идеологията, е от въпросите, които са „отровени още в извора си“. Това е въпрос, който е външен за Църквата и докато -да не дава Бог! - не стане вътрешен, не е нужно да му се отговаря по рационален начин. А ако се наложи, тогава отговорът се свежда до авторитетите и вярата: дали човек познава Бога и дали приема Преданието на Църквата. В този смисъл бих подканила и поканила съмняващия се: „Дойди и виж!“. И едва след това, ако е необходимо, бих представила аргументите от Преданието, „иконичната“ природа на свещеника като образ, символ и представител на Господ Иисус Христос. Защото символиката в православието е от същностно значение, което отговаря на действителността: на Тайната вечеря присъстват само дванадесетте апостола, но не и Богородица; Божията майка е най-близка с Христос, но не е поела върху си служението на свещенството, а Църквата я издига на най-високото възможно за човека място - „по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите“ - заради нейния вътрешен духовен живот, който е скъпоценен пред Бога и към който всяка жена е призвана.
За Мелхиседек
Свещенството не е за всеки. Дори не е за всеки мъж. В Стария Завет Мелхиседек (Бит. 14:18) е свещеник, не е свещеничка, каквито е имало в езическите култове. Първосвещеникът в юдейството също е бил мъж, Аароновото свещенство (виж кн. Левит) се е изпълнявало изключително от мъже. Макар това да не е пряко доказателство за новозаветната Църква, все пак е полезно да имаме предвид тези факти. И друго, чисто човешките харизми на мъжа и на жената не са еднакви; ако се замислим, те са различни и в психологически аспект. Св. ап. Павел ясно заявява, че глава на мъжа е Христос, а пък мъжът е глава на жената (1 Кор. 11:3). Съюзът на единението между съпрузите се осъществява чрез взаимното им отдаване, в което се съдържа и взаимното им покоряване. Тъкмо това покоряване „един другиму в страх Божий“ (Еф. 5:21) е, което придава на съпружеското единение дълбочина и зрялост, още повече че то е във връзка с представата за покоряването на Църквата пред Христос, която, като Негова невеста, става Негово тяло (Еф. 1:22-23). Така че, ако източникът на това взаимно покоряване е в породения от благоговението „страх Божи“, то неговият израз е любовта. Ако човек обича Бога, е по-очаквано да се смири, отколкото да пита (не че не може или че е забранено), защото жената беше създадена от мъжа, а първа съгреши.
За равноапостолите
А относно жените, които са равни на апостолите, знаем, че апостол означава пратеник, пламенен проповедник и може би е важно да имаме предвид това, когато става дума за равноапостолните жени - св. Мария Магдалина, св. Текла, св. Елена, св. Нина, просветителка на Грузия, и др. Да, по това си качество те са равни на апостолите, но не са „еднакви“ с тях: първо, те са жени, второ, не свещенодействат в тайнствата на Църквата, тъй като са пратени да проповядват на невярващите, а не например да ги кръщават. По някакъв начин те са свидетели на Христовото Възкресение (доколкото това може да се приведе като основание) и тъй като мащабът на тяхното служение е „равен“ на този на апостолите, затова и се наричат равноапостолни.
