И зборът на новия български патриарх Даниил продължава да бъде тема на обсъждания сред православната общност. Това е обяснимо, защото е свързана с очаквания за единение в живота на Българската православна църква, както и с редица решения от международен характер, които тя трябва да вземе. За проблемите, пред които са изправени Негово светейшество патриарх Даниил и Светият синод, за съществуващите противоречия сред вярващите у нас и за сблъсъците в православния свят потърсихме мнението на църковния анализатор доцент д-р Костадин Нушев, преподавател в Богословския факултет на СУ „Свети Климент Охридски“.
- Доцент Нушев, емоциите около избора на на нов български патриарх отминаха. Какви задачи стоят сега пред Негово светейшество Давиил?
От позициите на своето първо служение като патриарх Негово светейшество заяви общите насоки на духовния живот, който представлява Българската църква. Тя трябва да излъчва автентично християнско послание, да се разкрива православното съзнание, а църковните поучения да се предават с авторитет, да са добре аргументирани и да се ползват с доверие и приемане от вярващите.
Патриарх Даниил ще трябва да възстанови единството в Синода.
И не случайно при интронизацията си патриарх Даниил посочи един от приоритетите пред Църквата и неговото служение – да съдейства за възстановяване на религиозното образование в съвременното българско училище.
- Не станахме ли свидетели на една нестабилност и поляризация вътре в БПЦ, започнали още по време на дългото боледуване на приснопаметния патриарх Неофит, и които особено се засилиха след неговата смърт?
Със своята дипломатичност патриарх Неофит успяваше да удържа различните тенденции в църковния живот да не се изострят като спорове и разделения. Но споровете между Московската и Цариградската патриаршия около премахването на схизмата от македонската църква и уреждане на украинския църковен въпрос доведоха до поляризация на мненията и противоборство между различни групи в църковния клир, подклаждани и от външни църковни и нецърковни фактори по икономически или геополитически причини. Така се зародиха различни и противоположни мнения, които на фона на влошеното здравословно състояние на патриарх Неофит прераснаха в идейни различия и спорове, подклаждани от парацърковни групи, опитващи се да оказват влияние и вмешателство в църковния живот.
- Войната в Украйна ли „преля чашата“?
Да, тя още повече изостри и влоши тази църковна атмосфера и противоборствата достигнаха до стадия на културни, светогледни и идеологически войни, обвинения за схизми, разкол и даже ереси и отпадане от Православието, които възпроизвеждат до голяма степен политическите интереси, а често пъти и идеологията и пропагандата на една от двете страни във военния конфликт в Украйна. Църковната борба за независима църква в Украйна се смеси с политическите въпроси за евроатлантическата интеграция на украинската национална държава, а църковните лостове за влияние се превърнаха в инструмент на външната политика и станаха средство за разделение и противоборство по национални, културни, езикови и верови въпроси. И след като православните предстоятели не успяха - или не желаеха - да постигнат консенсус за начина на предоставяне на автокефалия на нова поместна православна църква, която се отделя от диоцеза и юрисдикцията на друга поместна църква-майка, се стигна до употребата на традиционните средства с предоставяне на томос за автокефалия от Цариградския патриарх така, както се е случвало в миналото с нашите православни поместни църкви и нови патриаршии на Балканите и в Източна Европа. Това нажежи страстите, защото Московската патриаршия не признава правото на Вселенския патриарх да учредява автокефалия със свой томос, ако диоцезът на поместната църква е бил преди това под юрисдикцията на друга поместна патриаршия. И сега имаме прекъснато църковно общение между Московската и Вселенската патриаршия.
- Дискусиите в социалните мрежи не заплашват ли да превърнат православието в „политическа религия“?
- В съвременния свят пропагандата се разгръща чрез интернет послания и онлайн комуникация, чрез анонимни провокатори или цели групи и канали за хибридно въздействие, кибератаки и хакерски групи. Всички тези средства се използват с цел да се подкопават устоите на отделни поместни църкви, държави или нации и да се разколебават техни позиции. Затова и при тази войнствена риторика и враждебни идеологии се наблюдават много опити да се използва системно Православието или отделни елементи от него за формиране на идеологически блокове, фронтове или за пропаганда, която често измества духовните послания на Църквата и проповедта дори от амвоните на храмовете. Така православната идентичност се политизира, прокарват се разделителни линии и вярата се превръща в идеология и инструмент за политически атаки, неоимперски и геополитически амбиции. Така въпросите за каноничността на църковните отношения и статута на поместните православни църква, които са в процес на междуцърковно признаване, се смесват с политически въпроси и се достига до политизиране на Православието и даже до език на омразата и агресивна реторика.
- Опониращите се наричат един друг „зилоти“ и сътоветно „икуменсти“. Но какво влагат те в тези понятия? И доколко едните са наистина „зилоти“, а другите - „икуменисти“? Или зад тези епитети се крият привържениците на две лобита?
- Тази пристрастност в борбата за отстояване на своето мнение доведе до търсене на по-радикални форми за идентифициране с Православието. Извеждат се някои външни белези или идейни различия по актуални политически проблеми или спорни въпроси, по геополитически разделения и противоборства. Това се прави чрез оспорване на чуждото мнение и се търси утвърждаване на собственото виждане или линия на поведение като единствено канонично, църковно и „чисто православно“.
Днес Московският патриарх Кирил и Вселенският Вартоломей гледат в различни посоки.
Така се стига и до тези определения между оформилите се полярни течения или центрове за влияние и идентификация в Православието. По-ретроградните и традиционалистично настроени групи от вярващи, които клонят към старостилното изповедание на вярата, към Московската патриаршия и имат антиевропейски и антизападни възгледи, са определяни като „зилоти“ – по-крайни и радикални адепти на идеологизирано Православие, които подкрепят войната на Путин в Украйна и са склонни да виждат в тази война някаква апокалиптична или есхатологична битка с „тъмните сили на злото“ или борба с „глобалното правителство на антихриста“.
Зилотите използват и модата за своите идеи.
Зилотите използват и модата за своите идеи.
Тези зилотски групи се радикализираха около пандемията с антиваксърски възгледи и недоверие към либералната демокрация и политиките на Европейския съюз. Затова от своя страна те наричат проевропейските групи от православни християни „икуменисти“, „модернисти“ или „либерали“, защото подкрепят Вселенската патриаршия като алтернативен център на Православието и имат по-умерени и съвременни възгледи за човешките права, свободата на личността и диалога с другите християнски вероизповедания.
След земната кончина на патриарх Неофит тези тенденции се засилиха поради външни влияния и около кандидатите за патриарх. Така се оформиха две течения и сред клира и архиереите на родната ни църква. Двете групи се ориентират съответно към интересите на Московската патриаршия или към вижданията и позициите на Вселенската патриаршия и ролята на Вселенския патриарх като арбитър.
Противоречията в клира излязоха на улицата.
- Признаването (или не) на ПЦУ е наистина деликатен въпрос. Но не сме ли свидетели на същото, което са направили нашите прадеди, като са се отделили от Вселенската патриаршия през XIX в., за което дълго време БПЦ е била в схизма?
- Видяхме как се истеризира от определени парацърковни кръгове посещението на български архиереи за съслужение в Цариград с Вселенския патриарх и как то се превърна в инструмент за пропаганда и манипулации. По някои елементи каноничността и признаването на ПЦУ наистина прилича на българския църковен въпрос от Възраждането, но има и съществени нюанси. По време на нашите църковни борби не сме имали държава. У нас първо се е възстановила църковната независимост и именно чрез Българската екзархия се е преминало към консолидиране на нацията за придобиване на политическа независимост и възстановяване на българската държава. Докато при украинския църковен въпрос ние имаме вече национална държава, създадена след разпада на съветската империя, и едва след това вече се поставя въпросът за учредяване на автокефална църква в съответните държавни граници според установените канонични традиции на Православието. Този проблем в контекста на продължаващата война ще бъде на дневен ред и през следващите години. И на Негово светейшество и Светия синод ще им се налага неминуемо да се занимават с него.
- Църквите видимо взеха да се пълнят. Но доколко е наистина въцърковен българинът? Какви са хората, които влизат в храма?
- Участието в църковните богослужения е един от индикаторите за активно практикуване на вярата и религиозната принадлежност. У нас много хора се определят като принадлежащи традиционно към източноправославното християнско изповедание. Но значително по-малко са съзнателно вярващи и активно практикуващи своята вяра чрез редовно участие в светата литургия и изповядване на вярата според църковното разбиране на приобщеност към духовния и благодатен живот в пълнота. Много от нашите съграждани са по-скоро номинални православни християни и по-малко са реално въцърковени и участващи активно и редовно в църковния богослужебен живот.
- Негово светейшество и повечето от владиците са относително млади хора, около 50-те. Ще бъдат ли те архиереи от едно ново поколение, което ще поведе БПЦ към едно ново начало, за да я преведат през трудните предизвикателства на нашия век. Какво трябва да променят те в своята пастирска дейност?
- Наистина повечето от митрополитите са от едно по-младо поколение. Веднага след избора на патриарх Неофит през 2013 година последваха избори за нови митрополити в Западно- и Средноевропейската митрополия, Варна, Неврокоп, Русе, Стара Загора, Доростол, Видин и Враца. Те започнаха своето служение през последното десетилетие като хора на новото време. Те са представители на едно поколение, което не е обвързано с времената на комунистическото минало, но се формира духовно по време на десетилетията на разкола. Патриарх Даниил поради тези генерационни особености може да намери общ език с тях и да споделя общи виждания по много от текущите и важните задачи при управление на църквата. Защото патриархът е първи по чест и старшинство, но не е едноличен ръководител в Синода. Той винаги има нужда от единомишленици, за да изпълнява своите важни пастирски и представителни функции. Младите митрополити трябва да бъдат по-близо до хората, да показват добър пример за пастирско служение, ангажираност за решаване на духовните проблеми и нужди на вярващите и усилия за привличане на младите хора към Църквата и активна работа за християнска просвета и нравствено възпитание на децата чрез подкрепа на семейството и работа с техните родители.
- Като преподавател в Богословския факултет оптимист ли сте, че в кадрово отношение БПЦ вече няма проблеми?
- През 2019 г. държавата пое заплатите на енорийското духовенство, което доведе до известен приток на млади свещеници. Но все още има недостиг на духовници. Забелязва се и спад на броя на обучаващите се за бъдещо пастирско служение в духовните училища, семинарии и богословските школи. Затова продължават да са актуални завещаните от миналото проблеми с недостига на свещеници, което налага един духовник да отговаря за повече енории. Но е необходимо да се засили и подготовката и активизирането на тяхното служение в духовно-просветната и социално-милосърдната област. Необходимо да се повишава квалификацията им за работа с различни категории вярващи християни, да се привличат младежите, да се обновява проповедта и езикът за общуване, да се активизира енорийският живот и да се изграждат постоянни отношения с училища, университети и други социални и културни институции. Всичко това в условията на регионалните кризи и геополитически сблъсъци, на динамичните процеси на миграция на българите и на задълбочаваща се евроинтеграция изисква от свещениците „учене през целия живот“, за да се посрещат тези предизвикателства.
Константин Събчев
