С пециално събитие в културната програма на Пролетния панаир на книгата (26 май – 1 юни) ще бъде посветено на романа „Наследена земя“ на Мария Турчаниноф, големия скандинавски хит, отрупан с награди и преведен на 22 езика. На 30 май от 18 ч. на сцената на културната програма преводачката Галина Узунова ще представи книгата, която излиза в издание на „Изида“.
Като следва традицията на семейни саги като „Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес, „Наследена земя“ вдъхва живот на скандинавските митове и разказва историята на хората чрез връзката им с природата – една естествено силна връзка някога, която с вековете става все по-слаба. Мария Турчаниноф разказва 400-годишната история на едно семейство.
XVII век. Войник получава от краля парче земя в знак на благодарност за вярната си служба.
Сред девствени гори и блата той си построява къща и започва да обработва земята си. Най-голямото му желание е да се ожени и да има наследник, но селото е малко и няма подходящи девойки. За да разшири земеделските си площи, той започва да отводнява блатистата местност. Тогава в съня му се появява жена, която го моли да прекрати това. Една вечер, когато замръква там, от блатото идва неземно красива жена. Той преспива с нея, а тя изчезва. Напразно я търси, но след време тя сама идва при него и му дава детето им, а той се заклева да остави на мира блатото й. Отглежда сам сина си. Но когато той става млад мъж, бащата вече забравя клетвата си и се полакомява за повече земя. Синът му казва, че му се е присънила майка му, която предупреждава, че ще си го вземе, щом баща му нарушава обещанието си. И една нощ, когато двамата замръкват край блатото, синът му изчезва завинаги. Бащата умира преждевременно, самотен и огорчен. Стопанството остава празно, а гората започва да навлиза обратно в малката нива и си връща това, което ѝ е било отнето. Следващите четири века потомците на войника ще се трудят във фермата, сред изобилие и глад, любов и война, но съдбата им ще следва ритъма на древната пустош, докато мистериозни сенки се промъкват между дърветата, а опасности дебнат в коварното блато.
Един войник от западната половина на страната получи от краля парче земя на изток в знак на благодарност за вярната си служба. Той прекоси морето с кораб до наскоро основания град Гамлакарлебю, а после последва една рекичка, докато стигна до малко село.
Там нямаше църква, а цялото село, наброяващо едва петнайсет комина, беше пръснато на голяма площ. Той разпита хората как да стигне до парцела, обещан му от краля. Хората, които срещаше по пътя си, говореха родния му шведски, но имаше и такива, които говореха фински.
Далеч в източния край на енорията се намираше земята, която сега му принадлежеше. Той знаеше, че ще трябва сам да си построи къща, но това изобщо не го притесняваше. Гората, през която вървеше, беше гъста и тъмна, съвсем различна от широколистните гори, с които бе свикнал.
Тук имаше дървесина за прекрасна къща. Върховете на дърветата шумяха като морето, което прекоси, когато тръгна на война. Той се бе справил добре, бе спечелил доверието и уважението и на офицерите, и на другите войници. Но не беше роден да убива и граби. Беше роден да държи лопата, мотика и рало. Усещаше сечивата в ръката си, докато вървеше.
Пренощува в гората, но стана и продължи да върви още преди зазоряване. Когато стигна до хълма, където щеше да построи стопанството си, беше ранна утрин. Пълната луна се показваше ниско над върховете на дърветата, бледа и бяла на яркото пролетно небе.
Беше изгряла още преди слънцето. Той дълго гледа хълма. Гората беше гъста, а един поток ромолеше в подножието на склона, захранен от топящия се сняг. Избра мястото, където щеше да построи къщата си, реши и къде ще засее първата си нива. Щеше да си налива вода от потока, преди да си изкопае кладенец. Щеше да се отоплява с дърва от гората – там имаше предостатъчно.
Тук имаше всичко, от което човек като него би могъл да се нуждае. Това беше девствена земя, а той беше готов да я покори, да засее семето си в нея и да я направи плодородна. Щеше да бъде усърден като майската луна и да става преди изгрев, за да работи.
Парцелът се казваше Невабака, защото беше единственият хълм в една равнинна местност с множество блата. В този край повечето имена на местности бяха смесица от фински и шведски, а понякога дори и от повече езици. Според обичая отсега нататък той щеше да носи името на стопанството си. Матс Матсон Раск вече щеше да се нарича Матс Матсон Невабака.
Матс Невабака беше жилав и трудолюбив човек. Той повали високи ели и си построи дом на самия връх на хълма – с една стая и голямо огнище, което я поддържаше топла дори в най-студените зимни дни. Разчисти земята до къщата и там си направи нива.
Зася и първата си реколта, не беше кой знае какво, но сега поне знаеше, че вече има на какво да разчита. Можеше да гради живота си така, както сам пожелае, а не както повели кралят или както заповядат офицерите. Никога повече нямаше да изпълнява заповеди, нямаше да рискува живота си заради нечии чужди прищевки. Отсега нататък животът му му принадлежеше. Изпитваше радост при всеки удар на брадвата, лопатата или мотиката.
Но гората не се даваше лесно. Противопоставяше му се. Дърветата бяха жилави и смолисти, трудно беше да се повалят. Той дърпаше и опъваше, но все не успяваше да изкорени пъновете от нивата. Почвата беше пълна с камъни, той ги изравяше и градеше каменни могили около малката си нива, а вечер заспиваше и сънуваше камъни. Изравяше и чистеше корени, вкопчени в каменистата почва, с почти свръхестествена сила.
Радваше се на самотата си, дори я предпочиташе пред принудителното съжителство на войнишкия живот. Но сега в гърдите му се роди една нова мечта: да има син, който да му помага в работата. А може би двама сина, силни и работливи, с тяхна помощ тази гора щеше да се подчини на волята му. Със синовете до себе си камъните в калната земя нямаше да му се опрат.
Но той нямаше синове, нямаше и съпруга. Жените не бяха много в тази пустош. Най-близкото село наброяваше само два комина и нямаше нито една мома за женене. Матс нямаше време да ходи по пазари и други места, където можеше да се намери подходяща жена.
Тогава се сети, че близо до неговото стопанство имаше едно блато почти без дървета. Беше на север и той избягваше да ходи там. Когато беше близо до това блато, нещо го наблюдаваше. Това съвсем не беше суеверие: всички знаеха, че в гората живеят и други същества, не само животни и птици. През различните епохи хората в селото или другаруваха с тях, или ги избягваха. Всичко зависеше от обичаите и вярванията в момента. Понякога им оставяха дарове тайно, защото това беше против учението на църквата. А друг път просто нямаше към кого друг да се обърнат за помощ, за да се предпазят от някоя болест или да се спасят от гладна смърт.
Матс не познаваше тези същества, все пак не беше тукашен. Не знаеше имената и обичаите им. Винаги носеше нож, когато ходеше из гората, а когато имаше нужда, пееше псалми на висок глас. Имаше хубав, силен глас. Горските хора не харесваха християнския бог, всички знаеха това. Той не се боеше, но знаеше, че трябва да внимава.
Ако успееше да изкопае ровове, за да отводни това блато, щеше да се сдобие с най-плодородната и мека почва, съвсем чиста от пънове и корени. Щеше да си спести много работа. Вече можеше ясно да си представи как ръжта се полюшва там. Блатото можеше да му донесе голямо богатство. Докато беше в чужбина, бе научил някои неща за отводняването на почва. Знаеше какво трябва да се направи, но знаеше също, че ще бъде трудно за сам човек. Когато взе решение, той изобщо не се бави, грабна лопатата и кирката и се отправи към блатото.
Беше горещ летен ден и големи рояци комари жужаха над високите стръкове острица. Небето беше синьо, яркосиньо. Не се чуваше птича песен. Само един черен кълвач с червено теме барабанеше ритмично по един кух дънер в самия край на блатото. Когато Матс остави лопатата и мотиката на земята, той зърна няколко малки цветчета със златни листенца, които растяха на границата между блатото и гората. Никога преди не бе виждал такива. Помисли си, че са добра поличба. Точно тук щеше да направи първия ров.
След като работи около седмица, една вечер той реши да остане да нощува до блатото, за да може да продължи да копае рано на другата сутрин. Събуди се още на зазоряване. Леки воали от мъгла се стелеха над земята, високата трева в блатото се полюшваше от полъха на вятъра.
В този миг в блатото се появи една фигура и се запъти към него. Или пък само така му се стори и това всъщност бе просто движението на мъглата? Ако наистина беше човек, то той се движеше в най-ниската част на блатото, където лесно можеше да потъне.
Матс се прекръсти. Стисна дръжката на ножа, който носеше в джоба на дрехата си.
Воалът от мъгла се сгъсти още повече, придоби форма – нежна форма с извивки. Движеше се право към него. Това беше жена с коси, златни като малките цветчета, които бяха погинали под ударите на лопатата му. Косите ѝ бяха дълги, разпуснати и на места заплетени. Ръцете и краката ѝ бяха дълги и стройни като стеблата на острицата. Тя му се усмихна, а очите ѝ бяха зелени като мъх. Матс никога не бе виждал такава красота, а бе срещал и имал много красиви жени. Тя не каза нищо, просто се спря пред него в цялата си прелест, съвсем гола. Постави длани на раменете му и той усети силен, упойващ аромат. Притисна го с ръце и той легна сред мъха. Развърза панталоните му и седна върху него. Никога досега не бе изпитвал нещо подобно, дори с леките момичета в Прага.
