Б ез труд животът нито е красив, нито е достоен - това гласи един от социалистическите лозунги. От времето, когато трудът наистина беше празник, а не просто един почивен ден.
Всеки на средна и по-напреднала възраст си спомня помпозните манифестации, с които всяка година се отбелязваше Международният ден на труда 1 май до 1989 г. Партията майка ги организираше навсякъде в страната, а на тях се издигаха плакати и лозунги, възхваляващи труда. Почивният и неучебен ден още в следващата събота се отработваше, а учениците също наваксваха и заемаха местата си в класните стаи.
Когато през отдалечената от нас 1886 година работници, синдикалисти и анархисти се вдигат в Чикаго против тежките условия на труд и с мечта за осемчасов работен ден, едва ли някой от тях си е представял работниците от XXI век, тъпчещи багажниците на личните си автомобили с храна, достатъчна за обяд на цял цех. Събитията от Чикаго се превръщат в знаме за борбите на работниците по цял свят за правата им, а през годините знамето избледнява и отстъпва път на кебапчето като символ на работническото благоденствие.
Недоволство
Всичко тръгва от САЩ. Годината е 1886-а.
Ситуацията в Чикаго била напрегната от няколко години. Фатални условия за труд, ниски надници, 12 и повече часа във фабриките - всичко това рано или късно щяло да избухне. Недоволството се подхранвало от антикапиталистически агитатори. Отнесли го наследниците на един човек, когото днес бихме определили като прогресивен. Сайръс Маккормик, виден американски изобретател и предприемач, основател на компанията McCormick Harvesting Machine. Според реклама от онова време една трета от всички земеделски машини за прибиране на реколтата били произведени от американската компания. Още в първата половина на XIX век фамилията Маккормик използват в работата си такива, бихме казали съвременни техники като маркетинг, реклама, търговско представителство, пласмент, за да произвеждат и реализират повече и повече продукция. С помощта на Джо Андерсън, роб от плантация на Маккормикови, Сайръс доработва идея на баща си и изобретява класическата механична жътварка, която патентова през 1834 г.
Сайръс Маккормик умира през 1884 г. и не дочаква това, което се задава. Две години след смъртта му собствениците на McCormick Harvesting решават да модернизират фабриката в Чикаго, което трябвало да увеличи производителността, да улесни работата, но щяло и да доведе до масови съкращения, стотици щели да изгубят работата си. Вдигнал се бунт, за момент реформите били стопирани, но през февруари 1886 година фабриката освободила всички работници накуп, на тяхно място наела нови и в същото време назначила екип от няколко десетки въоръжени надзиратели, които да бдят за реда и сигурността. Това била капката, която преляла. Започнала подготовката на протест, който бил планиран за 1 май.
Стачка
Водач на бунта става Албърт Парсънс - синдикалист и анархокомунист, който освен за осемчасов работен ден се борел и за равни права за афроамериканците. Първомайската стачка събира над 65 хиляди участници и минава мирно. Безредиците, довели до проливането на кръв, стават през следващите дни - на 3 и 4 май, а масовият работнически протест от 4 май влиза в историята като Бунта на Хеймаркет. На 3 май анархистът Аугуст Спайс свиква нов митинг на площад Хеймаркет, при който се стига до бой между излизащите от McCormick Harvesting нови работници и демонстранти. Намесват се над 200 полицаи, използват палки и пистолети, най-малко петима души са убити, има много ранени. На другия ден е свикана демонстрация срещу полицейското насилие. По време на митинга някой хвърля бомба срещу полицаите, един загива, 7 почиват от раните си по-късно. Атентаторът остава неизвестен, но активистите Аугуст Спайс, Адолф Фишер, Албърт Парсънс, Джордж Енгел, Луис Линг, Самюел Фийлден, Оскар Нийбе и Майкъл Шваб са арестувани и съдени. Линг се взривява с динамит в килията. На 11 ноември 1887 година „бащата“ на 1 май Албърт Парсънс е обесен в компанията на Енгел, Спайс и Фишер. Три години след чикагските събития, през 1889 година, Вторият интернационал обявява 1 май за празник на труда.
В България началото за обединяването на работниците за защита на техните икономически и социални интереси се поставя през 1883 г. от група словослагатели в печатница, които се обединяват в дружество за защита на своите професионални интереси. Това са Българското типографско дружество в София и работническото печатарско дружество "Единство" в Пловдив. Тяхната идея веднага се подема и от словослагателите на много други градове в страната, но стачките и бунтовете са хаотични и нямат успех. Опит за канализиране на синдикалните протести се прави на Втория конгрес на социалистическата партия, проведен по време на Пловдивското изложение през 1892 г. В различни градове на страната възникват нови печатарски дружества. Създават се келнеро-готварско дружество и взаимоспомагателното дружество "Братство" в София, Шивашкият синдикат в Търново и др.
Честване
На 1 май 1893 г. за пръв път организирано се чества празникът на труда. През следващата година се създава Съюзът на печатарските дружества в България. Девет занаятчийски работилници в Казанлък обявяват стачка. Печатарите във Видин и тютюноработниците във фабрика “Слънце” в Пловдив също обявяват стачка. Само през 1895 г. се провеждат 12 печатарски стачки, от които 3 в София, 1 в Пловдив и 1 в Русе. През 1896 г. стачки обявяват шивачи, дърводелци и тютюноработници. Важен фактор за увеличаването на напрежението на националния трудов пазар оказват бежанските вълни, особено след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Българите бежанци от Македония и Беломорска Тракия в началото нямат препитание и търсят възможност за издръжка на своите семейства.
Указ
1 май е обявен за официален празник с указ на цар Борис III през 1939 г. От 1945 г. до началото на промените на 10 ноември 1989 г. комунистическата власт в Народна република България организира всяка година помпозни манифестации из цялата страна на 1 май. Държавните служители, работниците в заводите и учениците бяха задължени да участват. Манифестациите се провеждаха на централния площад във всяко населено място. Марширувайки през площада с лице към официалната трибуна, манифестиращите скандираха предварително заучени лозунги, които прославят Партията, труда и работническата класа. В София трибуната беше ситуирана на мазволея на Георги Димитров, а оттам махаха бодро с ръка Тодор Живков и членовете на Политбюро.Автор: Цвета Дилова
Автор: Цвета Дилова
