Н а 19 март 1892 г. в Казанлък е роден един бележит българин - Димитър Георгиев Саранеделчев, по прякор Пушкаджията.
Преди повече от 100 години на днешната казанлъшка улица „23-и шипченски пехотен полк“ отваря врати първото българско ателие за изработка на струнни инструменти. Лютиерната е собственост на четирима братя: Димитър, Боньо, Иван и Петър Саранеделчеви, които през 1924 година основават и фабрика „Кремона“.
Тримата братя Саранеделчеви, основатели на фабрика Кремона: в средата е най-големият Димитър дядо Митьо Пушкаджията.
Малцина знаят, че преди да изработи първата си мандолина, Димитър е създал оригинална българска картечница, чиито качества далеч надвишавали параметрите на немския аналог „Шварц Лозе“, използван по фронтовете на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
Памет
За този факт разказва дългогодишният съдия Стефан Саранеделчев в книга за рода си. По чудо съхранил се църковен регистър удостоверява, че Димитър се е родил точно в 2 часа след полунощ на 19 (по нов стил) март 1892 година, кръстил го седмица по-късно поп Христо Караджов. Бил е ученик в махленското школо, завършил е казанлъшката прогимназия „Гавраил и Мария Константинови“. От малък помага в бащината си първа частна ковашко-оръжейна работилница. Ненавършил 20 години е мобилизиран на фронта по време на Балканската война. Продължава да воюва в Междусъюзническата. От онези времена датират първите му интереси към автоматичното оръжие. Преди да го призоват за Първата световна война, имал вече прототип, който криел в мазето на бащината си къща.
С благословията на прекия си командир подп. Васил Велев на няколко пъти е пускан в домашен отпуск, за да довърши начинанието си, но междувременно попада под влияние на последователи на големия руски писател граф Николай Толстой и става отявлен пацифист. При една от отпуските с чук разбива готовата вече картечница и разхвърля отломките й с думите, че не желае творбата му да сее смърт.
Занаят
Пак по онова време се запознава с германски войник, който му показва първите тънкости по изработването на мандолините. Запалва се по този занаят и веднага след края на войната успява да убеди братята си, че трябва да превърнат бащината ковашко-оръжейна работилничка в… лютиерна. Първите инструменти намират бърза реализация, звукът им е бил толкова добър, че приятели на доскорошния оръжейник, сред които са художникът Иван Милев, композиторът Петко Стайнов и набиращият популярност като писател Чудомир, успяват да го убедят да изучи лютиерството при истински майстори.
Майсторлък
Представен от него инструмент впечатлява комисията при пловдивската търговско-индустриална камара, която е трябвало през 1922 г. да подбере един-единствен българин за обучение по лютиерство.
Обучение
Димитър заминава за Германия на следващата година. Прекарва първоначално три месеца в Лайпциг, а след това отива в Меката на немското лютиерство, саксонското градче Маркнойкирхен, където остава в работилницата на майстора на щрайховите инструменти Ото Рубнер. Дотолкова впечатлил домакина с изкусната си работа и самодисциплина, че получил предложение да се ожени за една от четирите му дъщери и да стане негов съдружник. Младият българин обаче отказал, под претекст че в родината го чакат братята, за да продължат производството.
Кремона
Завръща се в Казанлък през февруари 1924-а и почти веднага полага основите на бъдещата фабрика „Кремона“, като изборът на името е негов. Добавя и уточнение „ателие за струнни музикални инструменти на братя Георгиеви“. За да закупят качествен материал и да наемат подходящи помещения, братята теглят заем от тогавашната Популярна банка, но през 1930 година от кредитната институция назначили свое протеже за директор и Димитър подава оставка, за да отиде в оръжейницата „Арсенал“.
Архивен фотос от 20-те години на миналия ХХ век показва обстановката в казанлъшко лютиерско ателие.
Заради майсторството си на новата месторабота си спечелва прозвището Бай Митьо Пушкаджията, припомня племенникът му Стефан Саранеделчев, като с усмивка добавя: “От пацифизма на Толстой на дядо му остана…вегетарианството, до края на живота си не вкуси месо“.
До пенсионирането си в оръжейната фабрика Бай Митьо делял времето си между пушките и мандолините, виолите и цигулките, които изработвал в дома си, хем да добави някой лев към заплатата, хем да не губи усета си към дървото и звука.
Според съвременниците му изработените от него инструменти намирали добър пазар в страната, към него се обръщали известни музиканти, за да им поправи инструментите.
Фалити
Почива от анемия на 29 ноември 1969 г., като завещава на близките си счетоводен тефтер, в който прилежно записвал харчовете и печалбите след плащане на данъците. На няколко пъти му се налага с червен молив да отбележи: годината приключвам на фалит.
Днес няколко инструмента с печата на първия роден лютиер се съхраняват във фондовете на казанлъшкия исторически музей „Искра“, а през лятото на 2014 г. по инициатива на ръководството на фабрика „Кремона“ в двора й е поставен негов барелеф.
При освещаването на 26 септември снаха му Ефимия (майка на певицата Елвира Георгиева) казва за него “…радваше се, когато откриеше някое красиво парче явор. Създал е много китари, мандолини, контрабаси и цигулки, пръснати по света. Малцина знаят, че е изработил и картечница, която после унищожава, защото обича хората и живота“.
Брат
Не по-малко интересна е и съдбата на единия от братята на Димитър - Боньо (Бончо) Георгиев Саранеделчев.
Роден е на 28 март 1900 г. (нов стил) в Казанлък, а е кръстен на 20 юли с.г. в храм“ Св. Йоан Предтеча“ (Къренската черква) от отец В. Каличков, припомня отново Стефан Саранеделчев. Боньо завършва през 1919 г. средно образование в казанлъшкото Педагогическо училище. По-големият му брат Димитър вече е отворил в бащиния им двор първото лютиерско ателие и Бончо е неотлъчно до него, като много бързо възприема тайните на лютиерското изкуство. Освен това от брат си възприема идеите на вегетарианството и толстоизма, но не се задоволява само да спазва определени правила, а навлиза в дълбочина на тези учения. Чете много, анализира прочетеното, стреми се да даде свой принос при разпространение на идеите. Така през 1921 г. с още 30 младежи от София, Бургас и др. основават вегетарианска комуна в странджанското с. Урум-кьой (сега с. Индже войвода), в имота на своя съмишленик Пейо Гальов. След това отиват край Бургас, в м. Ченгене скеле. Оттам в края на 1923 г. ги подгонва властта по време на правителството на Ал. Цанков. Между неговите приятели бил Вичо Гъдев – собственик на фабрика за сапун в Бургас, който бил също вегетарианец. Той приема на работа Боньо, шипкалията К. Гунев и бургазлията Ив. Чешмеджиев. През февруари 1924 г. Боньо получава телеграма от Казанлък да се прибере бързо. Помислил, че е станало нещо лошо вкъщи, хванал влака за Ст. Загора. По това време валял сняг, но той бързал да се прибере и тръгнал пеш. След години разказва: „Обувките ме стискаха и някъде към с. Змейово се събух бос и така – до Казанлък. Краката ми целите се подуха, изприщиха се от болка. Като си дойдох, най-напред разбрах, че няма смърт в семейството, а бати Митьо си е дошъл от Германия и затова ме викат да започваме заедно работа“. Тогава основават „Кремона“, като Боньо освен лютиерската работа се нагърбва и с цялостната организация на производството: закупуване на материали и тяхното разпределение, води кореспонденцията на фирмата, продажбите на готовата продукция.
Кредит
Както е известно от историята на „Кремона“, поради липса на достатъчно капитал в един момент братята сключват споразумение с Популярна банка-Казанлък да ги кредитира, като предават на банката всички свои инструменти, материали и готова стока. Възникват някои несъгласия с управата на банката и Боньо напуска. Купува си място, построява къща и заживява на 100-тина метра от моста на р. Тунджа по пътя за с. Бузовград, където по това време и други вегетарианци си правят къщи. Навремето казанлъчани казваха на този район „При вегетарианците край Тунджа“. Започва да се занимава със земеделие. В Стара Загора кара агрономически курсове и след успешно издържани изпити получава свидетелство с право да открие свой разсадник за овощни дръвчета. За нуждите на този разсадник, поради липса по онова време на цветна фотография, към всяко дръвче, което продава, прикрепва картонче със своя цветна рисунка на съответния сорт плод, за да знаят хората какво купуват. Но неговите художествени умения не се ограничават само с тези рисунки, а и с портрети. В един момент назначеният от Популярната банка директор на „Кремона“ Ив. Скордев разбира, че няма квалифициран майстор, който да прави дръжките на музикалните инструменти с грифовете и дълго уговаря Боньо да се върне на работа при добро заплащане. Имал е и желание Боньо да обучи един работник за разкрояване на материала.
Условие
Боньо се съгласява, но само при едно условие – да работи вкъщи, като готовата продукция ще носи в „Кремона“ всяка събота и ще му се плаща на парче. Обучава и работник, който бе известният по-късно Христо Мунтов. От 1949 г. Бончо Саранеделчев започва работа в казанлъшката дърводелска кооперация „Дъб“, която през 1953 г. се слива с „Кремона“ и Бончо продължава работа там в периода до 1957 г., а след това от 1963 г. до 1969 г.
Още през ученическите си години Бончо изучава стенография, а от 1920 г. и есперанто, като според него международният език трябва да има голямо бъдеще за дружба между хората, без значение на тяхната националност, раса, религия. Деен член е на казанлъшкото есперантско дружество. Заедно още двама казанлъчани – Исак Рубинов и Шмил Юзумов, евреи, есперантисти, през 1924 г. участват в български есперантски конгрес в Русе. След като този конгрес приключва своята работа, тримата решават да отидат на Световния есперантски конгрес във Виена. Минават през Дунав в Румъния, оттам през Унгария и после в Австрия. На конгреса се запознават с много хора от цял свят. След това се връщат в България с кораб по Дунав. За цялото им пътешествие и участие в конгреса Боньо съхранява снимки, които заедно с документи, ценни книги и речници през 70-те години съпругата му предава на Димо Мартинов от с. Крън, тогавашен председател на казанлъшкото есперантско дружество за основания от него частен музей. За съжаление след смъртта на Мартинов цялото имущество на музея е разпиляно.
Стихове
Боньо Г. Саранеделчев пише и стихове с псевдонима Бончо Черноземски. Има писмени разсъждения по много принципни въпроси. Свиреше на китара и мандолина. Има разнообразни контакти със съмишленици от цялата страна. Не му е чуждо чувството за историчност и документира със снимки някои периоди от живота си. Тези снимки също през 70-те години съпругата му предава на основания в с. Шипка музей, но следи от тях също не открих, споделя Стефан Саранеделчев за startnews.online.
Боньо има щастие негова спътница в живота да е Донка Христова Мартинова (по баща, а по мъж Саранеделчева), една природно интелигентна жена със същите интереси, със същия твърд характер при отстояване на принципи. За съжаление семейството им бе нещастно със своето потомство. Първите им две деца умират рано, а третото след заболяване от менингит има увреждания, които нарушават нормалното му развитие. Боньо Г. Саранеделчев почива на 30 май 1970 г.
*Автор: Цвета Дилова
