„Любов към футбола“ – разказ за живота на Пеле от първо лице, издание на „Кръг“, вече е и на български. В книгата си най-голямата легенда на световния футбол разказва как едно бедно чернокожо момче от селска Бразилия, израсло с ритане на увити на топка чорапи и с боклуци по прашните улици, се е оказало в центъра на глобален феномен, наблюдаван от милиарди хора по света.
„Любов към футбола“ на Пеле е написана в съавторство с журналиста Брайън Уинтър, главен кореспондент на Ройтерс в Бразилия. Пеле откроява ценните си прозрения за играта и с лекотата, с която запраща топката в мрежата, защитава тезата си, че футболът прави света по-добро място. Открито и искрено той споделя свои преживявания, лични истории и наблюдения върху развитието на най-обичания спорт, върху родината си, но и върху световната политика въобще.
Книгата съдържа множество ценни архивни фотографии на Пеле, някои от които са запечатали срещите му с Ричард Никсън, Роналд Рейгън, Бил Клинтън, кралица Елизабет II, Мохамед Али, Дилма Русеф и др.
Краля на футбола има безпрецедентни три световни купи и рекорд с 1283 гола, 92 мача за националния отбор на Бразилия, в които е отбелязал 77 гола. Признат е за най-добрия футболист на ХХ в. от Международната футболна федерация, както и за спортист на столетието от Международния олимпийски комитет. От 1995 до 1998 г. пък заема длъжността министър на спорта в Бразилия. Сега е на 82 г. и с влошено здраве, но неговите мисли от далечината на времето са безценни.
Още от първата секунда на първия ни мач разбрахме, че се налага да се справим с нещо повече от вътрешните си проблеми.
На предишните две световни първенства Бразилия бе заслепила света със своя ярък, широко открит, постоянно нападателен стил на игра. Сега в Англия чухме, че съдиите щели да се опитат да изравнят играта на терена. Щели да са по-толерантни към физическата защита и да свирят много по-малко фаулове. Това бе промяна, която можеше да е от полза за европейците, общо взето, по-едри и по-силни от южноамериканските играчи; те бяха прекарали последните осем години в разработване на техники с цел да разбият нашето нападение. За да не прозвучи това като поредната конспиративна теория или може би като „гроздето е кисело“ от моя страна: не съм единственият, който смяташе, че през 1966 г. южноамериканците си го отнесоха сурово. Антонио Ратин, десетката за Аржентина през онази година, десетилетия по-късно все още наричаше това първенство „Световната купа с най-много насилие за всички времена“. Брайън Винър, английски журналист, писа в лондонския „Индипендънт“ през 2009 г., че „няколко играчи (от Бразилия), но в частност Пеле, пострадаха от най-ненадминатото отмъстително набелязване, виждано някога“.
Вижте сега, аз никога не съм странял от физически агресивната игра. По улиците на Бауру направо се пребивахме от бой! От началото на професионалната ми кариера обикновено аз бележех най-много голове на терена – и нека бъдем честни, всеки искаше да каже, че е попречил на Пеле. Отбраната ме набелязваше и ми прикрепяха един, а понякога двама или дори трима защитници, за да ме следват по петите по време на целия мач. Заснето е на филм как ми сграбчват врата, събарят ме на земята, нанасят ми сечащи удари и ми набиват подсечки в коленете с голяма скорост. Боже мой, играл съм мачове със „Сантос“, в които, ако се приложат сегашните критерии за съдийство, противниковият отбор щеше да остане само с петима-шестима играчи на терена – всички останали да са получили червени картони!
Вярно си е, така се играеше този спорт навремето. Това бе по-различна, по-агресивна физически игра, навярно защото нямаше телевизия. В днешно време камери с висока резолюция по всяко време наблюдават всяко кътче на игрището. Ако съдиите пропуснат фаул, и те, и играчите знаят, че по-късно има да ги хокат за това. Ще ги накажат или отстранят със задна дата, а репутацията им дори може да бъде трайно увредена. Навремето обаче само ние и Господ можехме да видим повечето грехове на терена. А някои защитници в неделя имаха страшно много грехове за изповядване!
Аз никога не приемах това лично. В крайна сметка прикрепените към мен защитници просто изпълняваха нарежданията на своите треньори и се стараеха да си изхранват семействата. Дондиньо винаги ми беше казвал да уважавам своите противници. Това, разбира се, не ме спираше от време на време да ръгам с лакти, за да се защитя. Но се оплаквах възможно най-малко и почти винаги играех чисто – за двайсет години професионален футбол никога не съм бил ваден от мач за нечиста игра или груб фаул. Но всичко в спорта е въпрос на степен – дори и най-свирепият спортист не може да оцелее без известна защита от официалните лица, особено ако неговата (или нейната) задача е да вкарва голове. А през 1966-а съдиите сякаш си бяха глътнали свирките.
По време на онзи първи мач срещу България все едно играехме на някоя тъмна уличка в Бауру с ножове и бухалки, без там да се мярка никакъв съдия (или дори загрижен родител). Българите излязоха, готови за насилие. Защитникът, прикрепен към мен (става дума за Добромир Жечев), по време на целия мач ме риташе здраво по стъпалата и глезените и ме препъваше точно пред съдията.
– Ей! Простако грамаден! – крещях му. – Това е нелепо!
Но той, естествено, не разбираше и дума португалски, а за съжаление аз бях пропуснал да си опресня българските вулгарности. Така че само безмълвно ми се мръщеше, а съдията като че все гледаше в другата посока.
В крайна сметка някои от фауловете бяха толкова очевидни, че реферът нямаше друг избор, освен да ги свири. След едно такова нарушение в първото полувреме вкарах гол от пряк свободен удар, а Гаринча направи същото във второто полувреме. Оттеглихме се с тежко извоювана победа с 2:0.
Обаче никак не я чувствахме като победа. На другия ден заглавията у дома в Бразилия не изнасяха крайния резултат, а гласяха: ПРЕСЛЕДВАНИЯТ ПЕЛЕ НАПУСКА ТЕРЕНА, КУЦУКАЙКИ. Сега всичките ни останали противници знаеха какво може да им се размине. Бе установен образец. И за съжаление това бе последният мач, който изиграхме заедно с Гаринча.
След мача с България бях пребит и смачкан и си личеше, че ме боли. Дясното ми коляно ме убиваше. Но все пак се подготвях упорито за следващия ни мач, решен да не пропускам повече игри за разлика от 1958 или 1962 година. Затова бях шокиран, когато един от ръководителите на отбора ми съобщи, че няма да играя срещу Унгария.
– Искаме да си починеш, Пеле – каза ми той. – Предпочитаме сега да не те пускаме, да те опазим от цялата тази груба игра, за да разполагаме с теб, напълно здрав, за някой важен мач.
За някой важен мач? А какво стана с „Унгарците чудо“, отбора, елиминирал Бразилия през 1954-та, стигнал също и до четвъртфиналите през 1962-ра? Ако не спечелехме този мач, то важни мачове нямаше и да има!
Бях възмутен. Но отново заявленията на отборното ръководство бяха приети за окончателната дума. А аз не исках да създавам впечатлението, че се мисля за по-различен от останалите. Не исках да изглеждам като примадона. Затова си прехапах езика.
Унгария ни смаза с 3:0. Резултатът шокира света – това беше първият мач на световно първенство, загубен от Бразилия след 1954 г. в Швейцария, също срещу унгарците. Гледах от скамейката безпомощен и със сломено сърце.
*Поражението ни докара ръководството на бразилския отбор до лудост. Отново, също както през 1950 г., цялото ни високомерие рязко се обърна с главата надолу и се трансформира във всепоглъщаща паника. За да продължим след груповата фаза, вероятно щеше да ни се наложи да победим последния си противник, Португалия, с няколко гола преднина. Ръководството на отбора ме изкара отново на терена, но Гаринча, Жилмар и Джалма Сантос бяха оставени на резервната скамейка. Сега включиха и Орландо, който играеше в отбора ни от 1958 г., но оттогава не бе изиграл нито един мач за Световната купа. Общо седем смени в състава от предишния мач. Беше безумно, ала отново – забелязвате ли вече модел? – всички си замълчахме.
