Е два ли има българин, който поне веднъж през живота си да не е чувал имената на Петър Дънов и Георги Димитров. Две коренно противоположни личности от нашата история, чийто живот и съдби на пръв поглед като че ли няма как да се срещнат и да се преплетат. Първият е човек, обърнал погледа си навътре към духовното, към усъвършенстването и постигането на мир и спокойствие на човешката душа с вселенския дух. Основател на свое философско-религиозно учение, което през годините бързо намира хиляди привърженици и последователи не само в България, но и далеч извън пределите на страната.
Втората личност е също свързана с едно учение, но политическо, и това е комунизмът. Георги Димитров е един от видните фигури на световния комунизъм, председател на Коминтерна, управлявал България в средата на 40-те години на миналия век. Неговото управление днес се приема като една от най-тоталитарните и най-мракобесните еднопартийни диктатури в новата българска история под властта на БКП, продължила почти половин век.
Срещи
Да, на пръв поглед, като че ли двете личности – Дънов и Димитров, няма как да се срещнат. Но това все пак се случва. Като пресичането на пътищата им е доста интересно и заслужава да бъде разказано. И това се случва във второто десетилетие на ХХ век, непосредствено след края на Първата световна война в стария софийски квартал „Ючбунар“, по-голямата част от населението на който са преселници бежанци от Османска Македония, дошли тук в края на XIX век, след като става ясно, че родината им остава отново под османско владичество. Едно от тези семейства е и това на родителите на бъдещия комунистически диктатор – Парашкева и Михаил Димитрови, които построяват малка едноетажна къщичка на ул. „Опълченска“ №66. В нея на 18 юни 1882 г. се ражда Георги Димитров, едно от общо осемте деца на баба Парашкева. Къщата е построена на калкан с къща близнак, в която живее Петко Гумнеров, чиновник в Софийския съд.
Сказки
Няколко месеца след края на Първата световна война в една от стаите на къщичката на Гумнеров се настанява висок мъж с достолепна осанка, бяла коса и брада и мек, спокоен глас. Това е Петър Дънов, който по това време вече е надхвърлил 50-те години, а учението му бързо набира скорост и последователи в българските земи. Вече повече от 17 години той е посветил живота си на своето учение, пътува из България, организира събрания, на които изнася сказки и представя своите виждания за човешкия живот, Бог и Битието. На сказките му винаги присъстват много хора, които слушат словата му със зяпнали уста. Един от първите софиянци, които приемат Дъновото учение и се включват в Бялото му братство, е неговият хазяин Петко Гумнеров, който ежедневно води при своя квартирант съдии, прокурори и съдебни чиновници да слушат божествените му слова.
По време на Първата световна война през 1917-18 г. правителството на Васил Радославов интернира Дънов във Варна, тъй като разколебавал духа на войниците, като ги убеждавал, че те не трябва да отиват на фронта и не трябва да държат в ръцете си оръжия, с които убиват други хора, също тъй невинни като тях, принудени да воюват от зли монарси и министри. След края на войната и падането на Радославовото правителство, гуруто отново се завръща в София и продължава със събранията, беседите и сказките си. По това време неговото Бяло братство в България има над 20 хил. членове и е разпространено още не само в близките европейски държави като Чехословакия, Испания, Швейцария, Финландия, но и далеч отвъд морета и океани в страни като САЩ, Канада, Япония и др.
Съседи
Само през една стена от стаята на гуруто Петър Дънов живее бъдещият комунистически диктатор Георги Димитров със съпругата си сръбската поетеса Люба (Любица) Ивошевич. Любопитното е, че по това време Димитров вече е успял да попадне в полезрението на царската полиция, която държи под око къщата на баба Парашкева. А според слуховете само на метри от стаята на комуниста, в малката квартира на гуруто Дънов няколко пъти тайно идва самият цар Борис III с двама от съветниците си Любомир Лулчев и арх. Йордан Севов.
Възможно е дори при някое от тези посещения величеството да се е срещнало на улицата със своя политически и идеологически противник. За това обаче историята мълчи.
Съседите от ул. „Опълченска“ приживе споделят, че Дънов и Димитров не само че са се познавали, но и често са сядали в близкото кафене и там дълго са разговаряли и спорили по различни обществени и религиозни въпроси. Днес можем само да си представим как убеденият атеист Димитров, които като юноша нанася погром в една църква, е удрял с юмрук по масата и се е опитвал да убеди своя опонент, че Бог няма и религията е „опиум за народите“. И как Дънов го е слушал внимателно и с лека усмивка и спокоен глас се е опитвал да го разубеди и да му внуши, че Бог съществува и че всъщност „Бог е любов“.
Полицаи
След края на Първата световна война Георги Димитров вече окончателно си е изградил образа на един от най-опасните врагове на царщината. Неведнъж след поредната стачка или протест на софийските работници, на които Димитров говори като оратор, полицията нахлува в дома на баба Парашкева, за да го арестува. Виждайки униформените, че минават през портичката обаче, комунистът се измъквал от стаята незабелязано и ловко се шмугвал в квартирата на комшията си Дънов. Стаята на гуруто била с отделен вход към съседната улица и оттам Димитров успявал безпроблемно да се измъкне от лапите на стражарите. А самите полицаи не смеели да нахлуят в стаята на Учителя Дънов, тъй като той се ползвал с личните протекции на величеството и неговите царедворци. При един от поредните обиски обаче приставът, водещ стражарите, все пак решава да надникне и в квартирата на Дънов. По това време там гуруто провежда поредната беседа с последователите си. Без да се смути от нахлулия в стаята му опасен комунист, Дънов приятелски кимва с глава и му посочва към насядалите в стаята му хора: „Седнете там, моля, и ме слушайте, без да показвате, че сте притеснен.“ „Ами ако ме познаят“, попитал Димитров. „Няма страшно. Седнете там и бъдете спокоен“, успокоил го Учителя. Останалите дъновисти се сместили и Димитров седнал сред тях. Полицаите само отворили вратата на стаята и като видели многото хора вътре, веднага я затворили. А Димитров останал на беседата чак до края, като дори взел участие в дискусията. Така духовният учител, учещ на всеопрощение, мир и любов, спасява живота на бъдещия жесток комунистически диктатор, на чиято съвест тежат не стотици, а хиляди отнети човешки животи.
Кончина
Какво е щяло да бъде отношението на Вожда Димитров към Учителя Дънов след 9 септември 1944 г. по време на утвърдилата се нова еднолична комунистическа диктатура, днес не можем да кажем. Дали диктаторът щеше да си спомни за този, който неведнъж му е спасявал живота, като го е приютявал в дома си, или щеше да го хвърли в лапите на Народния съд, който да го разстреля като враг? Това днес няма как да знаем, защото Петър Дънов умира само три месеца след завземането на властта от комунистите и нахлуването на съветските войски в България – на 27 декември 1944 г. Мястото, където е погребан през 1976 г. по инициатива на Людмила Живкова, е обявено от Комитета по култура за паметно място.
