В секи българин знае за клането в Батак по време на Априлското въстание. През последните години в българската историография и сред широката общественост се появи дискусия по въпроса кой е извършил клането: редовна османска войска или башибозукът, съставен от черкези и родопски помаци. Едва ли в случая това е най-важното. Единственото важно е, че при клането в Батак загиват... българи.
Наред с Батак обаче в дните около и след Априлското въстание в българските земи има и още няколко чудовищни кланета, които по неизвестни причини са останали в периферията на българската историческа и народна памет. Eдно от тези кланета е в с. Любенова махала, което е темата на поредната статия от рубриката „Забравената история“. С жестокостта, с което е извършено, това клане основателно е наречено „втория Батак“ в нашата история.
„Страшното“
Любенова махала е село в днешната община Нова Загора и днес е с население от над 700 души. В края на XIX век то носи името Гюнели махле, като според османските регистри наброява 120 къщи. Броят на населението е трудно да се определи, тъй като в една къща са могли да живеят тогава както четирима, така и повече от десет човека.
„Страшното“ идва в Гюнели махле една година след жестокото потушаване на Априлското въстание. През юли 1877 г. командващият османския гарнизон в Нова Загора получава информация, че гяурите в Гюнели махле се готвят да вдигнат въстание срещу падишаха. Информацията е лъжлива и е измислена от арнаутина Садък, пъдар в селото, на когото българите отказват да платят 1000 гроша, за да пази селото им. „Не искате да давате откуп, така ли? Ще ви науча аз вас тогава“, заканва се арнаутинът, качва се на коня и отива право при пашата. „Бунт, паша ефенди.
В Гюнели махле дрънкат оръжие и искат да викат московците, за да свалят властта на падишаха“, заявява той на Реуф паша. Изплашен преди да предприеме каквото и да било, пашата все пак изпраща свои хора до селото, които да разучат обстановката и да види какво става.
За беда точно когато пашовият човек пристига в селото, там има някакъв конфликт, при който един от хората в селото стреля и по невнимание едва не наранява в гърдите един от хората на пашата. Когато се връщат живи и здрави, заптиетата на Реуф паша потвърждават, че гяурите в Гюнели махле наистина имат оръжие и се готвят за война с царщината. Без да се бави, пашата обявява, че набира доброволци под свещеното знаме на исляма срещу неверниците. Само за няколко часа се събират около 2000 души предимно черкези и местен башибозук.
Атаката
На 14 юли 1877 г. Гюнели махле е обкръжено от всички страни и атакувано. Жителите успяват да задържат отбраната до ранния следобед, когато са принудени постепенно да се оттеглят и да оставят улиците и къщите на нападателите. Една голяма част от българите се укриват в селската черква „Св. Георги“. До края на деня селото е превзето и опожарено, а османците се насочват към останалия единствен непревзет като остров в морето храм. На помощ им идва и редовна войска под командването на Шефкет паша, снабдена с оръдия. Въпреки съпротивата на хората вътре след няколко щурма църквата също е превзета и разграбена, а повечето от хората в нея са зверски избити.
Изпратената по-късно специална комисия от европейски представители, в присъствието на самия Реуф паша, установява, че само в Божия храм са били посечени над 1000 мъже и жени, невръстни деца и беловласи старци. Общо броят на загиналите в жестокото клане в Любенова махала надхвърля 2000. Между тях няма нито комити, нито руснаци. За разлика от въстаниците в Средногорието тук нито един от загиналите селяни не е вадил оръжие срещу законната османска власт и затова смъртта им е напълно излишна.
Очевидец
Впрочем ето как представя случилото се в онези трагични часове един от очевидците на клането: „Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба, които осветяваха цялата околност, се издигаха до небето. Вой от кучешки лай и рев на добитък, който се усилваше от писъците на жените и децата. С настъпването на нощта писъците се увеличаваха и картината ставаше по-страшна.“
За случилото се в онзи страшен ден на 14 юли 1877 г. днес свидетелства надписът, изсечен върху паметната плоча в двора на църквата „Св. Георги“, на която през 1885 г. е изписано:
„Проидохом сквозе и огън и воду низвель ни еси покой въ четиринадесетий ден вечерта на месеца юлий въ 1877 г., въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и многобройна турска войска и придадоха селото ни на огън, като се видя окружено от толкоз кръвопийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тамъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха сградата на църквата и яростно се впуснаха на сеч върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца 1013 души, на които костите почиват тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ. С. Гюнели махле, 21.VIII.1885 г.“
Въпроси
След припомнянето на тази поредна дата от българската история, изписана с кръв, няма как да не възникне въпросът: Защо клането в Гюнели махле не е добило известността на Батак? С какво това село е „по-незаслужило“ от другото, та да бъде историята на смъртта на неговите жители забравена, а на другото увековечена? Отговорът на въпроса може да се окаже всъщност много простичък и обикновен: Защото Гюнели махле не е имало своя Иван Вазов, който да го възпее в някоя от одите в своята „Епопея на забравените“.
Така, както е направил за Батак. Да, на мнозина това може и да звучи невероятно или странно. Но е факт. Клането в Любенова махала далеч не е единственото събитие от проявите на българското освободително движение, което е останало неизвестно само защото не е било отразено по подходящ начин от тогавашните поети, писатели. Или ако направим паралел със съвременността: както се казва днес – едно събитие не се е случило, ако не е отразено в медиите. В онова време, преди век и половина, медиите не са били такава голяма сила, но пък функцията им е била поета от родните поети и писатели от края на XIX и началото на ХХ век. А (не)отразяването на една проява от освободителното движение на българския народ от Патриарха на българската литература Иван Вазов е било особено важен критерий за признаването на това събитие и оставането му в народната и историческата памет.
Хора от селото опитват да освободят Левски
Малко известно е, че хора от някогашното село Гюнели махле правят опит за освободят Апостола на свободата Васил Левски след неговото залавяне през декември 1872 г. След като зловещата новина за хващането на Апостола става известна, няколко съзаклятници от селото начело със свещеник Еньо Попдимитров се включват в съзаклятието, организирано от Атанас Узунов. Те обаче са издадени и заловени, преди да предприемат някакви стъпки. Повечето съзаклятници са осъдени на заточение и са изпратени в Диарбекир на заточение.
Иван Георгиев
