В предишния брой на „Златно време“ си спомнихме за мача на века между Югославия и СССР. Сега продължаваме със съдбата на загубилите.
Да се отбележи, че отборът на ЦДСА се представи незадоволително на Олимпийските игри, като загуби мача от Югославия, с което нанесе сериозни щети на престижа на съветския спорт и съветската държава.
Така започва заповед №793 от 18 август 1952 година на Всесъюзния комитет за физическа култура и спорт към Министерския съвет на СССР, подписана от Н. Романов. Месец след мача на века в Тампере започва разчистването на сметки с „виновните“, позволили си лукса да отпаднат на 1/8-финалите на футболния турнир от омразните югославяни след два мача – 5:5 и 1:3.
На всички е ясно, че нищо добро не ги очаква след завръщането в родината. Старши треньорът Борис Аркадиев е призован обратно и качен на самолета, за да се яви на разговори. На играчите също не е позволено да догледат олимпиадата. Натоварени са на влак от Финландия, но билетите са само до Ленинград (б.р. - сега Санкт Петербург). Оттам - всеки да се оправя както може. Помощта си предлагат военни от Дома на офицерите, добри приятели на халфа Юрий Нирков и нападателя Валентин Николаев. С тяхно съдействие футболистите са нахранени и снабдени с билети до Москва.
„Пристигайки на гарата, бяхме напрегнати. Просто чакахме. Не си казахме и дума. Не знаехме дали ще ни отведат някъде, къде ще е и дали скоро ще видим близките си. И когато осъзнахме, че никой не ни чака, един по един се изнизахме по празния перон и се прибрахме по домовете си“, спомня си Юри Нирков.
Майстор на спорта
Но с това историята не приключва. Излиза въпросната заповед №793. Първият пострадал е старши треньорът Борис Аркадиев, който успоредно с националния води и местния хегемон ЦСКА, тогава под името ЦДСА (Централен дом на съветската армия). Той е отстранен от работа и е лишен от званието „Майстор на спорта“. Отнасят го и петима играчи, участвали в злополучната олимпиада. Анатолий Башашкин (ЦДСА) и Константин Крижевски (ВВС Москва) са наказани за безотговорно поведение, Константин Бесков (Динамо Москва)- за безотговорна игра и страхливо поведение на терена, Валентин Николаев (ЦДСА) - за некоректно поведение по време на мачове, а Александър Петров (ЦДСА) - за разваляне на дисциплината и грубо отношение към другарите си от отбора. За щастие всички отървават ГУЛАГ.
Низ от победи
Много събития около този мач са се превърнали в мит, както и всяка дълбоко пазена тайна. Дълги години за това не се говорело, но из коридорите на Кремъл се разпространявал разговор между Сталин и Лаврентий Берия, страховития началник на НКВД, който много се интересувал от футбол и покровителствал Динамо (Москва).
„Лаврентий Павлович, какво ще правим с онези, които опетниха военната чест и ни предадоха?“.
„Как какво, Йосиф Висарионович! Разформирай!“. Истина или мит, но клубът, дотогава пет пъти шампион и известен още като Отбора на лейтенантите, наистина е закрит и изваден от първенството със същата заповед, която налага наказание и на треньора Аркадиев. Писмени доказателства за намеса на други хора, включително Сталин и Берия, няма. Разформирането се случва едва след като ЦДСА започва да ниже победа след победа. Първо на 5 август пред 60 000 зрители е записан успех именно над Динамо (Москва), след това над Динамо от Тбилиси и Криля Советов. Опетнихте знамето И когато на 18 август футболистите трябва да се изправят срещу киевския Динамо, пада гилотината. „Сутринта в деня на мача при нас дойде някакъв човек от ЦК и съобщи, че отборът ни е разформиран - разказа през 80-те защитникът Юрий Нирков. - Отидох при главния маршал на артилерията Воронов, който беше наш фен, да го попитам какво се случва и защо само ние, след като на олимпиадата играхме само четирима от ЦДСА. Два дни по-късно той ме привика и каза: „Безполезно е. Решението е взето на най-високо ниво“. „Вдигна се голям шум. Но ни казаха, че това е заповед, а заповедите се изпълняват. Обясниха ни: „Вие опетнихте знамето. За вас няма място в съветския спорт“, разказва и Алексей Гринин. Изчерпателен в своята книга „Аз съм от ЦДСА“ е и Валентин Николаев. „Бяхме шашардисани. Някой прибързано предложи да пишем до Сталин - най-добрия и справедлив човек, той ще разбере и няма да позволи неправда. Но ни припомниха изказването на вожда, че ако една част загуби знамето, то тя трябва да бъде разформирана, а ние бяхме подвели страната си, народа и лично другаря Сталин“. И така, отборът е разпуснат, но Динамо така и не става шампион въпреки апетитите за титла. Вместо това първенството е спечелено от Спартак (Москва). Любимият отбор на Берия успява две години по-късно - през 1954-а, когато шефът на НКВД, а и Сталин, вече не са между живите. Тогава и армейският тим е реабилитиран със заповед на министъра на отбраната на СССР Николай Булгакин. Но той вече не е онази силна команда отпреди две години, необходими са цели 16, за да бъде спечелена отново титлата на държавен първенец. „Отборът е като човек. Убиеш ли го, не можеш да го възкресиш. Душата е отлетяла“, ще каже в едно свое интервю Нирков. Каре Шаляпин на футбола, Гагарин на шайбата Шаляпин на футбола, Гагарин на шайбата! Така поетът Евгений Евтушенко нарича капитана на олимпийския отбор на СССР Всеволод Бобров. Легендарният нападател няма аналог в руския спорт - играе и футбол, и хокей. Капитан е и на летни, и на зимни олимпийски игри (1956 в Кортина д'Ампецо), където СССР печели златните медали. По времето на злополучните мачове с Югославия във Финландия е играч на ЦДСА. След разформироването записва няколко участия за Спартак (Москва), но година по-късно - през 1953-та, решава да се откаже от футбола и да се съсредоточи единствено върху хокея, след като досега е съчетавал двата спорта. И не греши - става два пъти световен и три пъти европейски шампион. Интересна е неговата съдба и извън терена. През 1950-а 11 играчи на хокейния ВВС Москва загиват в самолетна катастрофа. Бобров обаче изобщо не е на борда, защото избира да пътува с влак. На нежния фронт също му върви. С първата си съпруга Татяна Санина се запознава, докато лежи в болница с поредната травма. Тя е солистка в оперетата. За да бъдат заедно, двамата се опитват да избягат, облечени във военни униформи. Само след няколко пресечки обаче са заловени от патрул и върнати обратно в болницата. Връзката им обаче е кратка. С втората си съпруга - Елена, се запознава през 1962 г. По това време тя е омъжена с дъщеря на 3 и дошла от Киев в Москва на гости на сестра си. Заради него се развела със съпруга си и оставила обучението си във Финансово-икономическия институт. Пет години двамата живеели без брак под един покрив, за да узаконят връзката си през 1957-а. Тогава той бил на 45, тя - на 30. Живели заедно 17 години, до неговата смърт на 1 юли 1979-а. От любовта им се родил син Михаил, загинал рано при катастрофа между мотоциклет и автомобил през 1997-а.
Надежда Кърликова
