“Истините, на които държим”, издателство Locus, е автобиографията на един от най-вдъхновяващите политически лидери в Америка: книга за основните истини, които ни обединяват; борбата да разберем кои са тези истини и как най-добре да ги приложим в собствения си живот и в живота на нашата страна. Решимостта на вицепрезидента Камала Харис да говори истината е в основата на нейното възпитание. Tя е отгледана в Оукланд, Калифорния, като дъщеря на имигранти и от ранна възраст проявява силна загриженост за социалната справедливост. Родителите й – уважаван икономист от Ямайка и изявена изследователка в областта на раковите заболявания от Индия – се срещат като активисти в движението за граждански права, докато са аспиранти в „Бъркли”. Израствайки, Камала не крие страстта си към справедливостта и когато става заместник районен прокурор веднага след юридическия университет бързо се утвърждава като един от най-иновативните деятели за промяна в американското правоприлагане.
През 1977 г. в сърцето на квартал в Сан Франциско, известен като Западното предградие, се ражда моята приятелка Латифа Саймън. Израства в тогавашния квартал на средната класа, когато крек епидемията започва да се засилва. Тя вижда от първо лице какво се случва с нейната общност - саморазрушителната зависимост, която епидемията подхранва, тежестта върху семействата, които се мъчат да се справят, начина, по който изчезват бащи и корозира дори най-дълбоко вкорененият майчин инстинкт за грижа към собственото дете. Когато Латифа била младо момиче, желанието й било да помага на хората, но с напредването на възрастта се превърнала в една от многото, които се нуждаят от помощ. В крайна сметка се оказала на пробация за кражба в магазин. Отпаднала от гимназията.
И тогава някой се намесил. Латифа била тийнейджърка и работела по осем часа на ден в Taco Bell, когато един социален работник й разкрил нова възможност. Една организация в Сан Франциско - Център за развитие на младите жени - предоставяла социални услуги, включително обучение за работа на момичета и млади жени, които са на улицата или в беда. Центърът набирал нови служители. Латифа видяла спасителен пояс и се хванала за него.
Когато започнала да работи за центъра, била тийнейджърка и отглеждала дъщеря си сама; скоро станала неудържима. Била навсякъде: на заседания на местните власти, призовавайки за промени в помощ на момичетата жертви на трафик; по улиците на бедните квартали, предлагайки презервативи и бонбони заедно с информация за това как да получиш помощ; в самия център, работещ с уязвими момичета от нейния квартал. „Виждах сила в тези млади жени - спомня си тя. - Имаше хора, които нямаха абсолютно нищо, но бяха някак си в състояние да избутат деня. И следващия ден. И следващия."
Членовете на борда на центъра били толкова впечатлени от упоритостта на Латифа, от уменията и лидерството й, че я поканили да стане изпълнителен директор, макар и едва на деветнайсет години. Тя казала да – и тогава я срещнах.
В градската прокуратура работех със същата общност от жени като Латифа. Провеждах семинари за уязвими жени на тема „Знайте правата си“ в целия град и помолих Латифа да обединим усилията си. Виждах, че тя е гений, и се оказа, че не съм единствената, която мисли така. През 2003 г. тя стана най-младата жена, която някога е печелила престижната награда Genius на Макартър.
Когато станах районен прокурор, често си мислех: „Ами ако Латифа беше арестувана за пакетче с трева вместо за кражба? Ами ако беше осъдена на затвор вместо на пробация?" Знаех какво означава присъда за престъпление. Не беше само времето в затвора; ставаше въпрос за това какво се случва после. Като държава сме специалисти в пускането на затворници и захвърлянето им в отчаяна, безнадеждна ситуация. Даваме им малко пари и автобусен билет и ги изпращаме да си вървят с присъда за престъпление - не точно опитът, който търсят повечето работодатели. В толкова много случаи, след като бъдат отхвърлени при кандидатстване за работа, те не намират начин да печелят пари. От момента, в който си тръгнат, има опасност да се върнат. Връщат се в същия квартал, със същите хора, на същия ъгъл; единствената разлика е, че вече са излежали присъда. Затворът има своя собствена гравитационна сила, често неизбежна; от стотиците хиляди затворници, които освобождаваме в държавата всяка година, близо 70 процента извършват престъпление в рамките на три години. Статуквото не работи.
Събрах малка група от доверени съветници, включително моя смел и блестящ политически консултант Тим Силард, и зададох въпроса: какво би било необходимо, за да се състави програма за приобщаване, която действително работи? Казано по друг начин, ако най-добрият начин за осигуряване на обществена безопасност е на първо място предотвратяването на престъпността, какво можем да направим, за да попречим на хората да извършат повторно нарушение?
Ами ако наистина бихме могли да ги върнем на правия път?
Този въпрос определи името на програмата, която разработихме с Тим: Back on Track („Отново в правия път”). В основата й беше моята вяра в силата на изкуплението. Изкуплението е вековна концепция, вкоренена в много религии. Това е концепция, която предполага, че всички правим грешки, а за някои грешката се издига до нивото на престъпление. Да, трябва да има последствия и отчетност. Но след като дългът към обществото бъде изплатен, не е ли признак на гражданско общество да позволим на човека да заслужи мястото си обратно?
В началото имаше огромна съпротива. По това време политиката на криминалното правораздаване все още клонеше към раздаването на по-строги присъди или милитаризирането на полицията. Водещото схващане сред мнозина беше, че системата на наказателното правосъдие не е достатъчно наказателна. Повече от десетилетие по-късно тази нагласа за щастие е отстъпила, отваряйки пространство за по-балансиран подход. Програмите за приобщаване като Back on Track вече са част от основната политика. Но в онези дни се сблъсквах със силна съпротива, включително от страна на хора, с които работех често. Те гледаха на работата на прокурора като вкарване на хора в затвора, а не внимание върху това, което се случва с тях, когато излязат. Това беше нечий друг проблем. Обвиниха ме, че губя ценно време и ресурси. Казваха ми: „Трябва да ги заключвате, вместо да ги пускате навън".
Но ние издържахме. Това беше едно от нещата, които ценях, заемайки този пост. В крайна сметка от мен зависеше дали ще продължим инициативата. Изслушвах критиците си, но не позволявах да ме ограничават. Исках да променя нещата. Исках да докажа, че е възможно.
Така че с Тим се заехме с работата. Искахме да създадем възможности, подлагайки участниците на строга програма, която често сравнявах с тренировъчен лагер. Това включваше обучение за работа, общообразователни курсове, общественополезен труд, класове по родителство и финансова грамотност, както и тестване за наркотици и терапия. Прокуратурата беше водеща в начинанието, но наехме също редица важни партньори - от Goodwill Industries, която ръководеше общественополезния труд и обучението за работа, до Търговската камара на Сан Франциско и нейните компании, които помагаха за намирането на работни места за участниците в програмата, и местните синдикати, които предоставяха ценни възможности за стаж.
Макар и състрадателна като подход, програмата беше интензивна по характер. Това не беше програма за социално подпомагане, а за правоприлагане. Първите участници бяха извършители на ненасилствени нарушения за първи път, които бяха докарани в Съдебната палата в полицейска кола. Участниците трябваше първо да се признаят за виновни и да поемат отговорност за действията, които са ги довели дотук. Обещанието беше, че ако завършат програмата успешно, обвиненията им ще отпаднат, което им даваше още повече основание да положат усилия. Не бяхме проектирали програма за постепенно изглаждане на ръбовете. Ставаше въпрос за трансформация. Знаехме какво могат да постигнат тези млади хора и искахме и те да го видят у себе си. Искахме всеки участник да преодолее най-високата летва.
Когато дойде време да се избере някой, който да стартира програмата, веднага се сетих за едно име. Обадих се на Латифа.
Отначало тя не искаше. Никога не си беше представяла да работи за прокуратурата.
- Не искам да работя за Мъжа - каза ми тя.
- Е, не се притеснявай - засмях се аз. - Няма да работиш за Мъжа. Ще работиш за мен.
Латифа работи изключително много. И учениците от Back on Track също. И една вечер, която никога няма да забравя, дойде време да споделим плодовете на тези усилия.
Екатерина Томова
