П риятно е човек да се разходи сред природата. Високи планински върхове очертават чела в синия простор, бистри потоци пеят, а уханни горски цветя край стръмната пътека се усмихват в нежни багри.
Погледът остава удивен от красотата. Умното дете се пита кой е сътворил всичко това. Не е възможно само да е станало. Разумен човек го е подредил. Колко повече това важи за чудния свят около нас.
Трябва да има Творец и Той непременно е много велик! А в тиха лунна нощ, ако се загледаме в звездното небе, удивлението е още по-голямо. Земята е една малка прашинка в сравнение с небесния свят, който е безкраен. Учените, които изследват звездното небе, ни дават невероятни, но точни знания за него.
Например Млечният път е един огромен звезден облак от 30 милиарда звезди. Ако се изпрати бърза телеграма от Земята, тя ще стигне до него за 150 милиарда години. Нашият ум не може да обхване какво разстояние ще измине светлината, която се движи светкавично, само за една година, а тук става въпрос не за хиляди или милиони, а за милиарди светлинни години.
Но всичко това е мъртва природа. Птици кръжат в простора, риби се гмуркат в езерните води, животни бродят в горите. Те са живи. Това е удивително! Но с тях човек не може да сподели възторга си. Той търси близък приятел, който ще го разбере. Човекът е най-сложно сътворен. Той има разумна душа. Колко по-удивително е това. Неизмеримо велик е Творецът, Който е създал света и човека. Неговото име на всички езици по света е Бог.
Но какъв е Бог? Можем ли да Го опознаем със своя ум? Това е много трудно. Защо? През IV век в Нумидия, която се намира в Африка, живял един прочут учен, за когото твърдели, че имал гениален ум. Той се казвал Августин.
Искал с ума си да разбере какъв е Бог, но не можел. Една привечер тръгнал да се разходи по морския бряг сам и останал в дълбок размисъл. Вълните се плискали, залезът позлатявал крайбрежните дървета и треви. Красотата го удивлявала, но тя била творение. Какъв ли ще е Творецът? С такива мисли се спрял при едно дете, което си играело на брега. То си направило малка дупка в пясъка и с мидена черупка наливало в нея вода.
Спрял се Августин при него и го запитал какво прави. То отговорило, че с тази черупка иска да влее цялото море в пясъчната дупка. И големият учен разбрал, че едно дете му дало отговор на трудния въпрос. Нашият ум е една мидена черупка, а Божието величие не е море, а океан от премъдрост. То не може да се вмести в ума. Велик и непостижим е Бог за човешкия ум.
Пред Него трябва само да се благоговее. Сърцето го разбира по-добре, но с думите не може да се изкаже Неговото величие. Затова не бива в обикновен разговор и особено когато се шегуваме, да споменаваме Божието име.
Но защо има хора, дори много учени, които не вярват в Бога? Причината на първо място е невежеството по духовните въпроси. Но има и друга много по-сериозна причина. За нея един мъдър човек в старо време е казал: “Рече безумец в сърцето си: Няма Бог”. Тука става дума за сърцето, в което има грях.
Всяко дете е длъжно да дава отговор на баща си за своите постъпки. А всички сме деца на Бога. Когато човек греши, му е трудно да отговаря за делата си пред Бога. Тогава идва на помощ хитрината. По-добре да няма Бог, че да си живеем както си искаме.
Това е най-лесно. Ето как грехът пречи на сърцето да разбере Бога. Затова тези, които казват, че не вярват, съзнателно лъжат себе си и тези, които ги слушат. Когато се намерят и други желаещи да мислят като тях, неверието започва да се настанява в мисленето на хората.
Затова човек трябва да избягва греха, който помрачава ума и му пречи да разбира Бога. От „Православно веоручеине за деца“на монахиня Валентина Друмева
